Бялата принцеса

Дворецът Уестминстър, Лондон Пролетта на 1489 г.

С майка ми в двора Коледата е весела, а после следва дълга, студена зима в Лондон. Поръчваме отслужването на специална литургия за вуйчо ми Едуард, който умря миналата зима, по време на похода срещу французите.

— Не трябваше да заминава — казвам, като паля свещ за него на олтара в параклиса.

Майка ми се усмихва, макар да знам, че ѝ е мъчно за него.

— О, трябваше — казва тя. — Той никога не е бил човек, който си стои кротко у дома.

— И вие ще трябва да си отидете кротко у дома — изтъквам. — Коледните празненства свършиха и Хенри казва, че трябва да се върнете в абатството.

Тя се обръща към вратата и смъква шапчицата си напред върху сребристата си коса:

— Нямам нищо против, стига ти и момичетата да сте добре, а виждам, че ти си щастлива и в мир със себе си.

Тръгвам до нея и тя ме хваща за ръката.

— А ти? Започваш ли да го обикваш, както се надявах? — казва тя.

— Странно е — признавам. — Не го намирам за героична фигура, не смятам, че е най-прекрасният мъж на света. Зная, че не е много смел, често е сприхав. Не го обичам така, както обичах Ричард…

— Има много видове любов — наставлява ме тя. — А когато обичаш мъж, който е по-малко от онова, което си мечтала, трябва да си дадеш сметка за разликата между истински мъж и блян. Понякога трябва да му прощаваш. Може би дори трябва да му прощаваш често. Но с прошката често идва любовта.

През април, когато птиците пеят в нивите на юг от реката, казвам на Хенри, че няма да изляза с него на лов със соколи. Той тъкмо възсяда коня си в двора на конюшнята, а моят кон, който е бил държан вътре в продължение на дни, скача, вдигнал високо крака, и танцува на място, докато един коняр го държи здраво за поводите.

— Просто му се играе — казва Хенри, като премества поглед от нетърпеливия скопен кон към мен. — Нима не можеш да се справиш с него? Не е обичайно за теб да пропуснеш цял ден лов със соколи. Щом го възседнеш, ще се успокои.

Поклащам глава.

— Вземи друг кон — предлага Хенри. Усмихвам се на твърдата му решимост да яздя с него. — Чичо Джаспър ще ти позволи да вземеш неговия. Той е стабилен като скала.

— Не и днес — упорствам.

— Не ти ли е добре? — той хвърля поводите на коняря си и скача долу, за да дойде при мен. — Изглеждаш малко бледа. Добре ли си, любов моя?

При това мило обръщение се навеждам към него и ръката му обгръща талията ми. Обръщам глава, така че устните ми докосват ухото му.

— Просто ми се гади — прошепвам.

— Но нали не ти е горещо? — той трепва леко. Ужасът от потната болест, която дойде с неговата армия, все още е силен. — Кажи ми, че не ти е горещо!

— Не е потната болест — уверявам го. — И не е треска. Не е от нещо, което съм яла, не е и от неузрели плодове — усмихвам му се, но той все още не разбира. — Прилоша ми тази сутрин, и вчера сутринта, и очаквам и утре да ми прилошее.

Той ме поглежда с изгряваща надежда.

— Елизабет?

Кимвам.

— Чакам дете.

Ръката му се стяга около талията ми.

— О, скъпа моя. О, любима. О, това е най-прекрасната новина!

Пред целия двор, той ме целува топло по устата и когато вдига поглед, сигурно всички са разбрали без всякакво съмнение какво съм му казала, защото лицето му сияе.

— Кралицата няма да язди с нас! — изкрещява той, сякаш това е най-добрата вест на света.

Ощипвам го по ръката.

— Още е твърде рано да казваме на когото и да било — предупреждавам го.

— О, разбира се, разбира се — казва той. Целува устата и ръката ми. Всички гледат радостта му с озадачени усмивки. Един-двама се смушкват помежду си, досетили се веднага. — Днес кралицата ще си почива! — изревава той. — Няма нужда да се безпокоите. Тя е добре. Но ще си почива. Няма да язди. Не искам тя да язди. Малко е неразположена.

Това потвърждава предположението, така че и най-недосетливият млад човек започва да си шепне със съседа си. Всички се досещат веднага защо Хенри ме е притиснал здраво до гърдите си и защо сияе.

— Върви да си почиваш — той се обръща към мен, без изобщо да забелязва многозначителните усмивки на придворните си. — Искам да си почиваш добре.

— Да — казвам, самата аз едва сдържаща смеха си. — Разбирам това. Мисля, че всички го разбират.

Той се ухилва, смутен като свенливо момче.

— Не мога да скрия колко съм щастлив. Виж, ще ти хвана най-вкусния фазан за вечеря — мята се на седлото. — Кралицата е неразположена — казва на коняря, който държи коня ми. — По-добре сам поразходи коня ѝ. Днес, и всеки ден. Не знам кога ще е достатъчно добре, за да язди отново.

Конярят се покланя много ниско.

— Ще го направя, Ваша светлост — казва той. Обръща се към мен. — Ще гледам да е кротък, така че просто да можете да излезете и да го яхнете, когато ви се прииска.

— Кралицата е неразположена — казва Хенри на спътниците си, които възсядат конете си и му се усмихват широко. — Няма да казвам нищо повече — ухилил се е от ухо до ухо, като момче. — Не казвам нищо повече. Няма нищо за казване — той се изправя в стремената, повдига шапката от главата си и я размахва във въздуха: — Бог да пази кралицата!

— Бог да пази кралицата! — изкрещяват всички в отговор към него и ми се усмихват, а аз вдигам лице и се смея на Хенри.

— Много дискретно — казвам му. — Много изискано, много сдържано, изключително дискретно.