Бялата принцеса

Дворецът Гринич, Лондон Зимата на 1492 г.

Хенри се завръща у дома, посрещнат с уреден от самия него триумф. Посрещнат е като герой на влизане в Лондон, а после потегля надолу към Гринич като победител. Мнозина са на мнение, че е трябвало да проведе поне една важна битка, след като измина толкова път с такава могъща армия. Обикновените войници бяха готови за бой и очакваха облагите от един победоносен поход. Лордовете си мечтаеха да си върнат изгубените земи във Франция. Намират се мнозина, които казват, че не е постигнато нищо, освен щедри постъпления от Франция в пълнещата се хазна на краля — цяло състояние за краля, но нищо значително за народа на Англия.

Очаквам той да е разгневен от обвиненията в малодушие и алчност. Но изведнъж се оказва, че човекът, който се прибира при мен в Гринич, нехае за репутацията си. Спечелил е каквото е искал, а това не е сигурността на Бретан. Изглежда, не го е грижа, че не е спасил Бретан от французите; удивително е, но дори не го интересува цената, на която е извел армията си от страната и я е върнал у дома. Изпълнен е с тайна радост, която не мога да проумея.

Кралската баржа се плъзга, украсена както винаги, успоредно на кея, който се простира навътре в зелените води на реката. Гребците изваждат веслата си от водата и ги вдигат високо за поздрав. На борда на баржата отекват барабанни удари, а на сушата — тръбен зов. Хенри кимва на командира на плавателния съд и стъпва на брега. Приема с усмивка поздравите от придворните, полага длан върху главицата на Артур за бащинска благословия, и ме целува по двете бузи, а после по устните. Долавям вкуса на триумфа в устата му, сладняща от виното.

— Момчето е в ръцете ми — прошепва той в ухото ми. Почти се смее от радост. — Точно това исках. Това и постигнах, това е всичко, което има значение. Момчето е в ръцете ми.

Чувствам как приветствената усмивка застива на лицето ми. Хенри има тържествуващ вид, като човек, който е спечелил важна битка. Но той не е водил важна битка, изобщо не е водил никаква битка. Маха на тълпите, които са се събрали да го видят, на поклащащите се лодки върху водата, на ликуващите лодкари и махащите с ръка риболовци. Взема ръката ми и ние тръгваме заедно по кея и по алеята през градината, където майка му чака да го поздрави. Той дори крачи по-различно, с нова, наперена походка, като триумфално завърнал се командир.

— Момчето! — казва отново.

Поглеждам собствените ни момчета: Артур, който върви тържествено напред, облечен в черно кадифе, и Хари, едва започнал да щапука, с бавачката, която го държи за ръка и се върти по пътеката, когато той тръгва наляво или надясно, или спира рязко заради някое листо или късче чакъл. Ако той се забави твърде дълго, тя го вдига на ръце; кралят иска да върви без нищо да го спира. Кралят трябва да пристъпва с големи, уверени крачки, а двете му момчета да вървят пред него, за да покаже, че има наследник, двама наследници, и родът му е утвърден.

— Елизабет не е много добре — казвам му. — Лежи твърде тихо, и не рита, нито плаче.

— Ще започне — казва той. — Ще укрепне. Мили Боже, нямаш представа какво означава за мен това, че имам това момче.

— Момчето — изричам тихо. Зная, че не говори за никое от нашите две момчета. Има предвид момчето, което е обсебило мислите му.

— Във френския двор е, отнасят се към него като към лорд — казва Хенри горчиво. — Заобиколен е от собствена свита, половината от приятелите на майка ти и мнозина от старото кралско домакинство на Йорк са се присъединили към него. Приели са го като почетен гост, за Бога! Спи в една и съща стая с Шарл, краля на Франция, дели легло с един крал — защо не, след като е известен навсякъде като принц Ричард? Излиза на езда с краля, нагизден в кадифени дрехи, ловуват заедно, говори се, че са първи приятели. Носи червена кадифена шапка с рубинена украса и три висящи перли. Шарл не крие убеждението си, че момчето е Ричард. Момчето се държи като херцог с кралска кръв.

— Ричард — повтарям името.

— Брат ти. Кралят на Франция го нарича Ричард, херцог на Йорк.

— И сега? — питам.

— Като част от мирния договор, който извоювах за нас — това е изключително важен мирен договор, по-ценен за мен от всеки френски град, далеч по-добър от Булон — Шарл се съгласи да ми предаде всеки английски бунтовник, всеки, който заговорничи срещу мен. И аз ще му отговарям със същото, разбира се. Но и двамата знаем какво имаме предвид. И двамата знаем кого имаме предвид. И двамата имаме предвид само една личност, едно момче.

— Какво ще стане? — питам тихо, но лицето ми е застинало в ноемврийския студ и аз чувствам, че искам да вляза вътре, на завет от вятъра, далече от суровото, възторжено изражение на съпруга си. — Какво ще стане сега?

Започвам да се питам дали цялата война, обсадата на Булон, отплаването на толкова много кораби, събирането на толкова много войници, е била само за това? Нима Хенри се е изплашил толкова много, та би изпратил цяла армада да плени само едно момче? И ако е така, не е ли това някакъв вид лудост? Всичко това — за едно момче?

Нейна светлост майката на краля и целят двор чакат, подредени според ранга си, пред голямата двойна врата на двореца. Хенри излиза напред и коленичи пред нея за благословията ѝ. Виждам тържествуващата широка усмивка на бледото ѝ лице, когато полага длан върху главата му, а после го повдига, за да го целуне. Придворните надават ликуващи възгласи и излизат напред да се поклонят и да го поздравят. Хенри се обръща от един придворен към друг, приемайки похвалите и благодарностите им за великата си победа. Аз чакам с Артур, докато вълнението затихва и Хенри се връща при мен, поруменял от удоволствие.

— Крал Шарл Френски ще ми го изпрати — продължава Хенри полугласно, усмихвайки се лъчезарно, докато хората минават край нас, влизат в двореца, спират за миг да направят реверанс или дълбок поклон. Всички празнуват, сякаш Хенри е пожънал огромна триумфална победа. Нейна светлост сияе от радост, приемайки поздравления за военните умения и храбростта на сина си. — Това е моят победен трофей, това спечелих. Хората говорят за Булон; въпросът никога не е бил в Булон. Не ме е грижа, че не падна под обсадата. Не изминах целия този път, за да спечеля Булон. Трябваше да изплаша крал Шарл и да го принудя да се съгласи на това: да изпрати момчето като пленник, в окови.

— В окови?

— Както се полага при триумф, ще наредя да го въведат окован във вериги, пътуващ в носилка. Теглена от бели мулета. Ще наредя да приберат завесите назад, за да могат всички да го видят.

— Триумф?

— Шарл обеща да ми изпрати момчето в окови.

— На смърт? — питам тихо.

Той кимва.

— Разбира се. Съжалявам, Елизабет. Но трябва да си знаела, че това трябва да свърши така. Пък и, така или иначе, ти мислеше, че е мъртъв, от години го беше отписала като мъртъв — и сега той наистина ще умре.

Измъквам длан от топлата сгъвка на ръката му.

— Не ми е добре — казвам жаловито. — Влизам вътре.

В това настроение дори не се преструвам на болна, за да го избягвам; наистина ми се гади. Изпратих един любим съпруг в опасност и се молех всеки ден за благополучното му завръщане. Обещах му, че когато се прибере у дома, ще го обичам вярно и страстно, както току-що се бяхме научили да се обичаме. Но сега, в мига на неговото завръщане, откривам у него нещо, което мисля, че никоя жена не би могла да обича. Той злорадства заради победата над едно момче, изпитва наслада при мисълта за унижението му, жадно си представя смъртта му. Преведе цяла армия през Тясното море, за да не спечели нищо повече освен измъчването и екзекуцията на един млад сирак. Невъзможно ми е да разбера как бих могла да се възхищавам на такъв човек. Невъзможно ми е да проумея как да обичам такъв човек, как да му простя за тази първична, първобитна омраза към едно безпомощно момче. Ще трябва да измисля как да избегна назоваваното на това — дори тайно, пред себе си — като някакъв вид лудост.

Той ме пуска. Майка му се приближава до него и заема мястото ми, сякаш само ме е чакала да се махна; и двамата гледат след мен, докато влизам бързо в любимия ни дворец, който бе построен за щастие, за танци и за празнуване. Минавам през голямата зала, където слугите подготвят огромните маси за празничното пиршество по случай победата на Хенри, и си мисля колко жалка е тази победа — ако само знаеха! Един от най-великите крале в християнския свят бе повел могъща армия и нахлул в друга страна без никаква друга причина, освен за да примами едно изгубено момче, един сирак, към позорна смърт.

В Гринич се готвим за Коледа — най-щастливата, най-сигурна Коледа, която Хенри е празнувал някога. Със съзнанието, че кралят на Франция държи момчето при себе си, че договорът му с краля на Франция е силен и здраво скрепен, Хенри изпраща посланиците си в Париж да доведат момчето у дома, за да бъде екзекутирано и погребано, гледа как довличат бъдника в залата, плаща на ръководителя на хористите допълнително за нова коледна песен, и поръчва празненства и живи картини, специални танци и нови дрехи за всички.

Мен затрупва с коприна и кадифе и гледа как шивачките забождат с карфици и подпъхват материята около мен. Настоява да поръбват роклите със златен брокат, със сребърна нишка, с кожи. Иска да сияя с накити, да съм покрита със златна дантела. През този сезон нищо не е твърде добро за мен, а същите като моите рокли се шият за сестрите ми и за братовчедка ми Маги, така че жените от рода Йорк блестят в двора под позлатата на Тюдорите.

Сякаш живея с различен човек. Ужасното безпокойство на ранните години се е изпарило от Хенри, и независимо дали е в учебната стая, прекъсвайки уроците, за да учи Артур да играе на зарове, дали подхвърля Хари във въздуха, дали върти малката Маргарет в танц, докато тя надава писъци от смях, дали милва Елизабет в люлката ѝ, или си губи времето в покоите ми, като се закача с дамите ми и пее с музикантите, той не престава да се усмихва, да поръчва забавления, да се смее на някоя глупава шега.

Когато ме поздравява сутрин в параклиса, той ми целува ръка, притегля ме към себе си и ме целува по устата, а после тръгва до мен с ръка около кръста ми. Когато идва вечер в стаята ми, вече не седи унило замислен до огнището, опитвайки се да види бъдещето си в гаснещата жарава, а влиза, смеейки се, като носи шише вино, убеждава ме да пия с него, а после ме отнася до леглото ми, където ме люби, сякаш иска да ме погълне: целува всеки сантиметър от кожата ми, гризе ухото ми, рамото ми, корема ми, и чак накрая се плъзва дълбоко в мен и въздиша от удоволствие, сякаш леглото ми е най-любимото му място в целия свят, а докосването ми е най-голямото му удоволствие.

Най-после той е свободен да бъде млад, да бъде щастлив. Дългите години на криене, на страх, на опасности сякаш се смъкват от него и той започва да вярва, че е влязъл във владение на това, което му се полага, че може да се радва на трона си, на страната си, на съпругата си, че тези блага му се полагат по право. Спечелил ги е, и никой не може да му ги отнеме.

Децата се научават да се обръщат към него с увереността, че ще бъдат добре приети. Аз започвам да се шегувам с него, да играя с него на карти и зарове, да печеля пари от него и да залагам обиците си в играта, когато вдигам залозите, разсмивайки го. Майка му не прекратява постоянните си посещения в параклиса, но спира да се моли така уплашено за безопасността му и започва да благодари на Бог за множество хубави неща. Дори чичо му Джаспър се обляга назад в големия си дървен стол, смее се на шута и престава да обхожда залата със суровия си поглед, престава да се взира в тъмните ъгли за някоя обвита в сенки фигура с гол кинжал в ръка.

А после, само две вечери преда Коледа, вратата на спалнята ми се отваря и ме обзема чувството, че сме се върнали към ранните години на брака си и цялото щастие и непринуденост са изчезнали в един миг. Паднал е мраз; някогашната мрачност е обгърнала краля. Той влиза, отправяйки набързо гневна дума към слугата си, който е вървял след него с чаши и шише вино. „Не искам това!“, процежда, сякаш е лудост дори да му го предлагат, сякаш никога не е искал такова нещо, никога не би поискал подобно нещо; човекът трепва и излиза, като затваря вратата, без нито дума повече.

Хенри се свлича в стола до огнището ми и аз пристъпвам към него, изпитвайки старото, познато чувство на безпокойство.

— Нещо не е наред, така ли? — питам.

— Очевидно.

Докато той мълчи навъсено, сядам срещу него и чакам да разбера дали ще поиска да говори с мен. Оглеждам лицето му. Изглежда така, сякаш радостта му е повехнала, преди да разцъфне напълно. Искрата е изчезнала от тъмните му очи, дори цветът се е отдръпнал от лицето му. Изглежда изтощен, кожата му е почти сива. Седи, сякаш е много по-стар, измъчван от болка, приведените му рамене издават напрежение, свел е глава, сякаш тегли тежък товар, като уморен кон, измъчван от жестокия хомот. Докато го гледам, той засенчва очите си с длан, сякаш сиянието от огъня е твърде ярко на фона на вътрешния му мрак, и внезапно ме обзема дълбока жалост.

— Съпруже, какво има? Кажи ми, какво се е случило?

Той вдига поглед към мен, сякаш открива с изненада, че още съм там, и осъзнавам, че в дълбокия си унес той е бил далеч от тихата ми, топла стая, напрягайки се да види някаква стая някъде другаде. Може би дори се е опитвал да прозре обратно в мрака на миналото, до стаята в Тауър и двете малки момчета, седнали в леглото си по нощници, когато вратата им се е отворила със скърцане и на входа е застанал непознат човек. Сякаш копнее да узнае какво се случва после, сякаш се бои да види избавление, а се надява да види убийство.

— Какво? — пита раздразнено. — Какво каза?

— Виждам, че си обезпокоен. Случило ли се е нещо?

Лицето му потъмнява и за момент си помислям, че ще избухне и ще ми се разкрещи, но после енергията се оттича от него, сякаш е болен.

— Става дума за момчето — казва изнурено. — Онова проклето момче. Изчезнал е от френския двор.

— Но ти изпрати…

— Разбира се, че изпратих. Заръчах на половин дузина души да го следят, още в мига, когато пристигна във френския двор от Ирландия. Наредих на дузина мъже да го следят, откакто крал Шарл ми го обеща. За слабоумен ли ме мислиш?

Поклащам глава.

— Трябваше да им наредя да го убият още там, на място. Но си мислех, че ще бъде по-добре, ако го върнат в Англия за екзекуция. Мислех, че ще проведем съдебен процес, на който щях да докажа, че той е самозванец. Мислех да съчиня някаква история за него, позорна история за бедни невежи родители, баща-пияница, прехранващ се с мръсна работа някъде по някоя река близо до работилница за щавене на кожи; каквото и да е, за да го лиша от блясъка му. Мислех да бъде екзекутиран публично и да принудя всички да го гледат как умира. Така че всички да разберат, веднъж завинаги, че е мъртъв. Така че всички да спрат да го подкрепят, да заговорничат в негово име, да бленуват за него…

— Но значи той е изчезнал? Избягал?

Не мога да се сдържа; което и да е това момче, надявам се, че се е измъкнало.

— Така казах, нали?

Чакам няколко мига, докато гневната му гримаса изчезва, а после опитвам отново.

— Но накъде?

— Ако знаех това, щях да изпратя някого да го убие по пътя — казва горчиво съпругът ми. — Да го удави в морето, да пусне някое дърво на главата му, да окуци коня му, и да го посече. Може да е отишъл навсякъде, нали? Той е истински малък авантюрист. Обратно в Португалия? Там вярват, че той е Ричард, приемат го като син на баща ти, като херцог на Йорк. В Испания? Той е писал на краля и кралицата като равни нему и те не са оспорили правото му на това. В Шотландия? Ако отиде при краля на шотландците и заедно съберат армия и тръгнат срещу мен, тогава ще загина някъде в Северна Англия. Нямам дори един-единствен приятел в онези проклети мрачни хълмове. Познавам северняците; те само го чакат да ги поведе, та да се вдигнат срещу мен.

— Или се е върнал в Ирландия да разбуни отново ирландците срещу мен? А може да е отишъл при леля ви, леля ви Маргарет във Фландрия? Дали тя ще посрещне племенника си с радост и ще го настрои срещу мен, как мислиш? Тя изпрати цяла армия за един прислужник в готварницата; какво ще направи за истинския принц? Дали ще му даде две хиляди наемници и ще го изпрати в Стоук да довърши работата, която първият изпратен от нея претендент започна?

— Не зная — казвам.

Той скача на крака и столът му пада с трясък назад на пода.

— Ти никога не знаеш! — изкрещява в лицето ми, с хвърчаща от устата му слюнка, извън себе си от гняв. — Никога не знаеш! Това е девизът ти! Забрави „Смирена и разкаяна“, твоят девиз е „Не зная! Не зная! Аз никога не зная!“. Каквото и да питам, ти никога не знаеш!

Вратата зад мен се открехва, и братовчедка ми Маги подава русата си глава в стаята.

— Ваша светлост?

— Махай се! — изкрещява ѝ той. — Ти, кучко на Йорк! Всички вие, предатели от рода Йорк. Махай се от очите ми, преди да те натикам в Тауър при брат ти!

Тя се отдръпва пред яростта му, но не иска да ме остави сама, изложена на гнева му.

— Наред ли е всичко, Ваша светлост? — пита ме, заставяйки се да не му обръща внимание. Виждам, че се е вкопчила в дръжката на вратата, за да се задържи права, с омекнали от страх колене, но поглежда покрай разярения ми съпруг, за да види имам ли нужда от помощта ѝ. Поглеждам пребледнялото ѝ лице и знам, че сигурно изглеждам далеч по-зле, пепелява от шока.

— Да, лейди Поул — казвам. — Съвсем добре съм. Няма какво да правите тук. Можете да ни оставите. Съвсем добре съм.

— Не си прави труда заради мен, отивам си! — поправя ме Хенри. — Проклет да съм, ако прекарам нощта тук. Защо бих го сторил? — втурва се към вратата и я дръпва рязко от Маги, която залита за миг, но все така не отстъпва, видимо трепереща. — Отивам в собствените си покои — казва той. — За мен те са най-хубавите покои. Няма покой за мен тук, в това гнездо на йоркисти, в това гнездо на мръсни предатели.

Изхвръква навън. Чувам трясъка във външната зала за аудиенции, когато стражите забиват пиките си в земята, докато той отваря рязко вратата, а после тътренето на крака, когато охраната му припряно се подрежда зад него, за да го последва. До утре целият двор ще узнае, че е нарекъл Маргарет „кучка на Йорк“, а мен — йоркистка предателка, че е назовал покоите ми „гнездо на мръсни предатели“. А на сутринта всички ще узнаят и защо: момчето, което нарича себе си мой брат, отново е изчезнало.