Бялата принцеса

Дворецът Уестминстър, Лондон Април 1486 г.

След седмици на приготовления те най-сетне са готови да тръгнат. Лейди Маргарет ще пътува със сина си през първите два дни, а после ще се върне в Лондон. Ако смееше, би го придружила на цялото кралско пътуване, но е раздвоена. Иска да бъде с него, тя винаги иска да бъде с него, почти непоносимо ѝ е да го изпусне от поглед; но в същото време ѝ е непоносимо да не надзирава всекидневните ми дела и да не ме държи под постоянен контрол. Не може да повери на никой друг да поръчва храната ми, да ме съпровожда в разходките ми по два пъти на ден и да ми осигурява ободряващи книги с проповеди за четене. Никой освен нея не може да определя колко храна, вино или ейл трябва да се поднася на масата ми, и само тя може да управлява кралското домакинство така, както иска. За нея е непоносима мисълта, че в нейно отсъствие ще мога да го ръководя така, както ми харесва. Или още по-лошо — че дворецът може отново да бъде ръководен от предишната си господарка: майка ми.

Лейди Маргарет е толкова обзета от желание да създава собствени правила, и толкова убедена в ценността на съветите си, че започва да записва нарежданията, които издава в моето домакинство, така че всичко да се върши точно както тя е постановила, в продължение на години в бъдеще, дори след смъртта ѝ. Представям си как отвъд гроба тя все още управлява света, докато дъщеря ми и внучките ми се допитват до голямата книга на кралското домакинство, и научават, че не бива да ядат пресни плодове, нито да седят твърде близо до огъня. Трябва да избягват прегряването и да внимават да не настинат.

— Очевидно досега никоя жена не е имала бебе — казва майка ми, която е родила дванайсет.

Хенри пише на майка си през ден и съобщава как го посрещат по пътя, докато бавно напредва на север, с какви семейства се среща, и какви подаръци получава по пътя. На мен пише веднъж седмично, като ми разказва къде е отседнал същата вечер, съобщава ми, че е в добро здраве, и че ми желае всичко добро. Отговарям с учтива бележка, и давам незапечатаното си писмо на майка му, която го прочита, преди да го сгъне в собствения си пакет с писма до него.

По Велики пости в двора не се яде месо, но Нейна светлост майката на краля решава, че подобен начин на хранене е твърде оскъден за мен. Изпраща послание лично до папата с молба да ми се разреши да ям месо по време на целия пост, за да поддържам растежа на бебето. Нищо не е по-важно от един син и наследник на Тюдорите, дори и прочутото ѝ благочестие.

След смъртта на Томас Баучър лейди Маргарет посочва своя фаворит и бивш съзаклятник Джон Мортън за поста на архиепископ на Кентърбъри, и той с незабавно назначен. Съжалявам, че старият ми сродник няма да кръсти сина ми или да положи короната на главата ми. Но Джон Мортън се държи като добре възпитана хрътка, винаги с нас, без да натрапва присъствието си. Седи прегърбен на най-хубавото място до огъня и ме убеждава, че е мой пазител, и че присъствието му е късмет за мен. Той е навсякъде в двора, изслушва всички, сприятелява се с всички, изглажда трудностите и — несъмнено — докладва всичко на Нейна светлост. Където и да отида, той е там, интересува се от всичките ми дела, бърза да предложи духовни съвети, постоянно е нащрек за нуждите и мислите ми, бъбри с дамите ми. Не ми отнема дълго време да си дам сметка, че той знае всичко, което става в двора, и не се съмнявам, че ѝ докладва всичко в подробности. Той е изповедник и най-голям приятел на Нейна светлост от години, и я уверява, че трябва да ям червено месо, добре приготвено, и че той лично отговаря за папското разрешение. Потупва ме по ръката и ми казва, че нищо не е по-важно от здравето ми, нищо не е по-важно за него от това да бъда здрава и силна, и бебето да расте, и ме уверява, че Бог е на същото мнение.

После, след Великден, докато майка ми и двете ми сестри шият бебешки дрешки в приемната на Нейна светлост майката на краля, един пратеник, покрит с прах от пътя, влиза с цялата си мръсотия чак до прага, като казва, че носи спешно съобщение от Негова светлост краля.

Поне този път тя не вирва дългия си нос, за да изтъкне собственото си величие, и не го отпраща да се преоблече. Хвърля един зашеметен поглед към мрачното му лице, веднага го пуска в личната си стая и влиза след него, като затваря сама вратата, така че никой да не може да подслушва и да чуе новините, които той носи.

Иглата на майка ми е увиснала неподвижно над ръкоделието ѝ, докато тя вдига глава и проследява как човекът минава покрай нея. После въздъхва леко, като жена, изпълнена със сдържано доволство от своя свят, и се връща към работата си. Двете със Сесили се споглеждаме неспокойно.

— Какво има? — питам майка ми, тихо като дихание.

Сивите ѝ очи са сведени, приковани върху работата ѝ.

— Откъде да зная?

Вратата към личните покои на Нейна светлост дълго време остава затворена. Пратеникът излиза, минава бързо покрай всички нас, дамите, сякаш му е наредено да не казва нищо, а вратата остава все така затворена. Едва когато става време за вечеря, Нейна светлост излиза и заема мястото си на големия стол под балдахина. С мрачно изражение, тя чака мълчаливо управителят на нейното домакинство да ѝ съобщи, че вечерята е поднесена.

Архиепископът, Джон Мортън, идва и застава до нея, явно готов да произнесе бърза благословия над вечерята, но тя седи със сурово изражение, без да казва нищо, дори и когато той се навежда, сякаш за да долови и най-тихия шепот.

— Всичко наред ли е с Негова светлост краля? — пита майка ми с непринуден и любезен тон.

Нейна светлост сякаш би предпочела да не отговори.

— Обезпокоен е от някакви прояви на нелоялност — казва тя. — Съжалявам да кажа, че в кралството все още има изменници.

Майка ми повдига вежди и леко цъка с език, сякаш също съжалява, и не казва нищо.

— Надявам се, че Негова светлост е в безопасност? — питам предпазливо.

— Онзи глупак и изменник Франсис Лъвъл е злоупотребил с убежището, което му бе дадено, излязъл и събрал армия срещу сина ми! — заявява лейди Маргарет във внезапен, грозен изблик на ярост. Цялата се тресе, лицето ѝ е обляно в руменина. Сега, когато си е позволила да заговори, не може да се въздържи, и крещи, от устата ѝ хвърчат пръски слюнка, думите се изливат като водопад, диадемата ѝ трепери в яростта ѝ, докато тя стиска страничните облегалки на стола си, сякаш за да се задържи седнала. — Как е могъл? Как се осмелява? Той се скри в убежище, за да избегне наказанието след поражението, а сега изпълзя от дупката си като лисица.

— Да му прости Господ! — възкликва епископът.

Не успявам да се сдържа и ахвам. Франсис Лъвъл бе приятел на Ричард от детинство и негов най-скъп другар. Потегли в битка редом с него, а когато Ричард загина, той избяга в убежище. Може да е излязъл само с основателна причина. Той не е глупак, никога не би потеглил да защитава изгубена кауза. Лъвъл никога не би излязъл от убежището и не би вдигнал знамето си, без да знае, че има подкрепа. Сигурно има кръг от мъже, познаващи се само помежду си, които са чакали този момент — може би още щом Хенри е оставил зад гърба си безопасността на Лондон. Сигурно са били готови да се изправят срещу него. И едва ли ще тръгнат срещу него сами, сигурно имат предвид крал, който да го замести. Сигурно имат някого, когото да поставят на негово място.

Майката на краля ме гледа гневно, сякаш аз също мога да избухна в пламъците на бунта, търси знаци за измяна, сякаш може да види на челото ми белега на Каин.

— Като пес — казва язвително. — Не го ли наричаха така? Песът Лъвъл4? Излезе от колибката си като псе и се осмелява да нарушава мира на сина ми. Хенри ще бъде съкрушен! А аз не съм с него! Ще бъде толкова потресен!

— Бог да бъде с него — промърморва архиепископът, докосвайки златното разпятие върху перления наниз на кръста си.

Майка ми е олицетворение на загрижеността.

— Събрал армия? — повтаря тя. — Франсис Лъвъл?

— Ще съжалява за това — зарича се Нейна светлост. — Той и Томас Стафорд. Ще съжаляват, че са отправили предизвикателство срещу мира и величието на моя син. Сам Бог доведе Хенри в Англия. Едно въстание срещу моя син е бунт срещу Божията воля. Те са както предатели, така и еретици.

— И Томас Стафорд? — пита невинно майка ми. — Един Стафорд също вдига оръжие?

— И вероломният му брат! И двамата! Предатели! Всичките!

— Хъмфри Стафорд? — възкликва тихо майка ми. — Също и той? А двамата Стафорд заедно могат да призоват под знамената си толкова много мъже! Двама синове на такъв изтъкнат род! А Негова светлост кралят ще потегли ли срещу тях? Събира ли войските си?

— Не, не — лейди Маргарет пренебрегва въпроса с леко, пърхащо махване на ръка, сякаш никой няма да се усъмни в храбростта на краля, ако тя държи той да се скрие в Линкълн и да остави някой друг да води битките. — Защо да потегли? Безсмислено е да го прави. Писах му, за да му заръчам да не потегля. Чичо му, Джаспър Тюдор, ще поведе хората му. Хенри е събрал хиляди войници за армията на Джаспър. И е обещал помилване на всеки, който се предаде. Писа ми, че гонят бунтовниците на север, към Мидълхам.

Това беше любимият замък на Ричард, домът от детството му. Във всички северни графства мъжете, които бързат да се присъединят към Франсис Лъвъл, неговия най-скъп приятел и другар от детинство, сигурно ще са познавали Ричард и Франсис, още когато са живели там като деца. Франсис познава цялата околност около Мидълхам, ще знае къде да устройва засади и къде да се крие.

— Небеса — изрича майка ми спокойно. — Трябва да се молим за краля.

Майката на краля ахва облекчено при това предложение.

— Разбира се, разбира се. Дворът ще отиде в параклиса след вечеря. Това ваше предложение е много добро, ваша светлост. Ще поръчам специална литургия — тя кимва на архиепископа, който се покланя и излиза, сякаш за да съобщи на Бог за намерението ѝ.

При тези думи Маги, братовчедка ми, се размърдва леко на мястото си. Тя знае, че една специална литургия, поръчана от Нейна светлост за безопасността на сина ѝ, ще продължи най-малко два часа. Нейна светлост майката на краля веднага премества суровия си поглед към малката ми братовчедка.

— Изглежда, че все още има някои порочни глупци, които подкрепят изгубената династия Йорк — казва тя. — Въпреки че с династията Йорк е свършено ѝ всичките ѝ наследници са мъртви.

Нашият братовчед Джон дьо ла Поул е жив наследник, макар и заклел се да служи на Хенри; братът на Маги, Едуард, е наследник по пряка линия; но никой няма да изтъкне това пред Нейна светлост. Братът на Маги е на сигурно място в детската стая засега, а погледът на Маги е насочен решително към дъските на пода под обутите ѝ в пантофи крака. Тя не казва нищо.

Майка ми се надига и се отправя грациозно към вратата, спирайки за миг, за да застане пред Маги, защитавайки я от гневния поглед на Нейна светлост.

— Ще отида да си донеса броеницата и молитвеника — казва тя. — Желаете ли да ви донеса требника от олтара в покоите ви?

Вниманието на Нейна светлост майката на краля веднага се отклонява.

— Да, да, благодаря ви. И повикайте в параклиса и хористите. Всички трябва да си донесат броениците — казва тя. — След вечеря ще отидем право в параклиса.

Докато се молим, се опитвам да си представя какво става, сякаш притежавам ясновидската дарба на майка си и мога да видя събитията нагоре по Големия северен път, чак до замъка Мидълхам в Йоркшър. Ако Лъвъл успее да влезе зад онези солидни стени, той ще може да удържи с месеци, може би години. Ако Северът се вдигне в негова подкрепа, ще превишават по численост каквато и да е армия на Тюдорите под командването на Джаспър. Северът винаги пламенно е подкрепял династията Йорк, в Мидълхам обичаха Ричард като техен добър господар, олтарът в параклиса на Мидълхам винаги е обкичен с бели рози, навярно и сега. Хвърлям кос поглед към майка ми, която е олицетворение на набожността, на колене, със затворени очи, с извърнато нагоре лице: сноп светлина осветява ведрата ѝ красота, тя е прелестна като ангел без възраст, сякаш вглъбена в мисли за греховете на света.

— Знаехте ли за това? — прошепвам, навеждайки глава над мърдащите си пръсти, сякаш броя прехвърлените зърна на броеницата.

Тя не отваря очи, нито обръща глава, докато устните ѝ се движат, сякаш изрича молитва.

— Отчасти. Сър Франсис ми изпрати съобщение.

— За нас ли се бият?

— Разбира се.

— Мислиш ли, че ще победят?

Мимолетна усмивка преминава по лицето ѝ.

— Може би. Но зная едно.

— Какво?

— Изплашили са Тюдорите почти до смърт. Видя ли ѝ лицето? Видя ли архиепископа ѝ, когато избяга от стаята?