Бялата принцеса

Дворецът Гринич, Лондон Лятото на 1494 г.

Дворът не се радва на идването на лятото, и макар че аз купувам на Артур първия му кон и първото му истинско седло, а после трябва да утешавам Хенри, който настоява за собствен истински кон, хубав като този на брат му, не мога да се преструвам, че това е истинско лято, такова, каквото трябва да бъде, или че дворът е щастлив. Кралят ходи навсякъде, обгърнат в мълчание, майка му прекарва повечето си време в параклиса, а всеки път, когато някой не се яви на вечерята или на служба в параклиса, всички се оглеждат и шушукат: „Дали и той е заминал? Мили Боже, дали той също е заминал? При момчето?“

Сякаш сме актьори на малка, безвкусно подредена сцена, приличаме на актьори, които се преструват, че всичко е наред, че се чувстват удобно на ниските си столчета, с короните, които не са им по мярка. Но всеки, който погледне наляво или надясно, може да види, че този мним двор представлява само няколко души, покачени върху каруца, които се опитват да създадат илюзия за величие.

Маргарет посещава брат си в Тауър, преди дворът да напусне Лондон, и се връща в покоите ми с унило изражение. Уроците му са прекратени, охраната му е сменена, станал е толкова мълчалив и тъжен, та тя се бои, че дори да го освободят още утре, той никога няма да си възвърне духа на развълнуваното малко момче, което доведохме в столицата. Сега той е на деветнайсет години, но не му позволяват да излиза в градината; позволяват му само да се разхожда горе по стените на кулата всеки следобед. Казва, че не може да си спомни какво е да тича, мисли, че е забравил как да язди кон. Не се е провинил в нищо, освен че носи изтъкнато име, и не може да се откаже от това име, както направи Маргарет, както направихме аз и сестрите ми, погребвайки самоличността си в браковете си. Сякаш името му на херцог от династията Йорк ще го повлече, подобно на воденичен камък около шията, надолу в дълбоки води, и ще стане причина той никога да не бъде освободен.

— Мислите ли, че кралят някога ще пусне Едуард на свобода? — пита ме тя. — Не смея да го помоля, не и това лято. Дори не и като благоволение. Не смея да говоря с него. А пък и сър Ричард ми нареди да не го правя. Заявява, че не можем да казваме нищо и да правим нищо, което може да накара краля да се усъмни в лоялността ни.

— Хенри не може да се съмнява в сър Ричард — възроптавам. — Назначи го за шамбелан на Артур. Ще го изпрати да управлява Уелс веднага щом бъде безопасно принцът да напусне двора. Има му по-голямо доверие, отколкото на всеки друг на този свят.

Бързото поклащане на главата ѝ ми напомня, че кралят се съмнява във всички.

— Нима Хенри се съмнява в сър Ричард? — прошепвам.

— Заръчал е на човек да ни държи под око — казва тя полугласно. — Но ако не може да има доверие на сър Ричард…?

— Тогава не мисля, че Теди някога ще бъде освободен — довършвам мрачно. — Не мисля, че Хенри някога ще го пусне на свобода.

— Не, крал Хенри няма… — признава тя. — Но…

В мълчанието между нас мога да видя неизречените думи така ясно, сякаш ги е изписала с пръста си по дървото на масата, а после ги е изтрила.

— Крал Хенри никога няма да го освободи; но крал Ричард би го направил.

— Кой знае какво ще се случи? — казвам кратко. — Със сигурност, дори и в празна стая, ние с теб не бива никога да изказваме предположения.

Постоянно получаваме новини от Мехелен. Започвам да изпитвам ужас, когато видя вратата към личните покои на краля да се затваря и стражът да застава пред нея, препречил пътя с копието си, защото тогава разбирам, че поредният пратеник или шпионин е дошъл да се срещне с Хенри. Кралят се опитва да попречи да се разчуват новини от постоянните му срещи, но бързо се разнася вестта, че император Максимилиан е посетил земите си във Фландрия и момчето, момчето, което не бива да бъде назовавано, пътува с него като негов нежно обичан събрат-монарх. Дворът в Мехелен вече не е достатъчно бляскав за него. Максимилиан му дава великолепен дворец в Антверпен, дворец, украсен със собственото му знаме и окичен с бели рози. Името му, Ричард, принц на Уелс и херцог на Йорк, е изписано с ярки букви върху фасадата на постройката, неговите придворни носят цветовете на Йорк, наситено тъмночервено и синьо, и му прислужват на едно коляно.

Хенри идва при мен, когато се качвам в баржата си за една вечерна разходка по реката.

— Мога ли се присъединя към теб?

Напоследък толкова рядко му се случва да говори дружелюбно, че изобщо не успявам да му отговоря, само го зяпвам удивено като някоя селянка. Той се засмива, тонът му е привидно напълно безгрижен.

— Изглеждаш удивена, че бих поискал да те придружа за едно плаване.

— Удивена съм — казвам. — Но съм много доволна. Мислех, че си се заключил в личния си кабинет с докладите.

— Бях, но после видях от прозореца си, че приготвят баржата ти, и си помислих: каква прекрасна вечер за разходка по водата.

Правя знак на свитата си и един млад мъж скача от мястото си; всички останали се преместват и Хенри сяда до мен, като кимва на лодкарите, че могат да потеглят.

Вечерта е прекрасна; лястовиците се вият и криволичат ниско над сребристата река, като се спускат да напълнят клюновете си с вода, а после светкавично отлитат. Един дъждосвирец се издига от речния бряг и надава нисък и сладък зов, разперил широко криле. Музикантите на борда на следващата баржа настройват инструментите си и засвирват.

— Толкова се радвам, че дойде с нас — казвам тихо.

Той взема ръката ми и я целува. Това е първият жест на привързаност между нас от много седмици насам, и ме стопля като късно слънце.

— И аз се радвам — казва той.

Хвърлям поглед към него и забелязвам изтощението в лицето му и напрежението в раменете му. За момент се питам дали мога да му заговоря, както една съпруга би трябвало да заговори на съпруга си, гълчейки го, че не се грижи за себе си, настоявайки той да си почива, загрижена за здравето му.

— Мисля, че работиш прекалено усилено — казвам.

— Имам много тревоги — казва той тихо, сякаш не е на самия ръб на лудостта. — Но тази вечер бих искал да съм в мир с теб.

Поглеждам го със светнало лице и забелязвам как усмивката ми става по-широка.

— О, Хенри!

— Любов моя — казва той. — Ти винаги — каквито и тревоги да имам — си моята любов.

Взема ръката ми, поднася я към устните си, целува я нежно, а аз обгръщам бузата му с другата си ръка.

— Чувствам се, сякаш внезапно си се завърнал при мен, от дълго опасно пътуване — казвам зачудено.

— Исках да изляза по вода — обяснява той. — Къде на света има по-прекрасно нещо от реката и една лятна вечер в Англия? И къде може да се намери по-добра компания?

— Това е най-добрата компания в Англия, сега, когато ти си тук.

Той се усмихва на комплимента, а изражението му е топло, щастливо. Изглежда с години по-млад от трескавия, неспокоен човек, който чака вестоносци от Фландрия.

— Освен това имам планове — заявява.

— Хубави планове?

— Много. Реших, че е време да провъзглася Хенри за херцог на Йорк. Сега, когато е вече на четири години.

— Още няма четири — поправям го.

— Почти на толкова. Редно е да получи титлата си.

Чакам, усмивката ми се стапя. Познавам съпруга си достатъчно добре, за да съм наясно, че ще има още.

— И ще го направя губернатор на Ирландия.

— На три години и половина?

— Почти на четири е. Не се тревожи! Няма да е нужно да заминава където и да е или да прави каквото и да било. Ще назнача сър Едуард Пойнингс за негов заместник в Ирландия и ще го изпратя там с войска.

— Войска?

— За да се погрижа да приемат управлението на Хенри. Да утвърдя името на сина ни в Ирландия.

Извръщам поглед от оживеното лице на съпруга си към зелените брегове, където плясъкът на греблата ни раздвижва едва-едва тръстиките. Един стридояд надава внезапното си пискливо предупреждение, и аз зървам как пиленцето, с блестящо бели крачета и лъскаво черно оперение като родителите си, се снишава, докато го подминаваме.

— Не оказваш чест на малкия ни Хенри — казвам тихо. — Използваш го.

— Целта е да покажа на всички в Мехелен, в Антверпен, във Фландрия, дори на някои хора в Лондон и Ирландия, че Йоркският херцог не е при тях. Той е при нас, и неговото име е Хенри, херцог на Йорк. Той е губернатор на Ирландия и ирландците ще прегънат коляно пред него, а аз ще взема главата на всеки, който спомене друг херцог.

— Имаш предвид момчето — казвам направо. Сякаш цветовете се отдръпват от златистия залез. Радостта си отива от вечерта, както розовият цвят си отива от светлината.

— Наричат го Ричард, херцог на Йорк. Ние ще им покажем, че разполагаме с Хенри, херцог на Йорк. А неговото право над трона е по-силно.

— Не ми харесва нашето момче да бъде използвано, за да претендира за едно име — казвам предпазливо.

— Това е собственото му име — настоява съпругът ми. — Той е вторият син на краля на Англия, така че е херцог на Йорк. Със сигурност трябва да утвърди името си и да попречи на който и да било друг да го използва. Показваме на света, че имаме право над името. Има само един херцог на Йорк, и той е Тюдор.

— Не показваме ли пред света, че се боим да не би някой друг да използва името? — питам. — Като провъзгласяваме Хенри за херцог сега? Докато е все още в детската стая? Не изглежда ли така, сякаш предявяваме претенции за име, което някой друг използва? Това не ни ли кара да изглеждаме по-скоро слаби, отколкото силни?

Настъпва студено мълчание, и аз се обръщам да го погледна и съм потресена да видя, че Хенри внезапно е пребледнял и се тресе от ярост. Коментирайки плана му, съм събудила гнева му, и той е извън себе си от ярост.

— Можете да обърнете — изревава той през рамо към кормчията, без да ми обръща внимание. — Обърнете и ме оставете на брега. Уморих се от това, втръсна ми.

— Хенри…

— Втръсна ми от всички ви — казва той злобно.