Бялата принцеса

Дворецът Уестминстър, Лондон 30-ти октомври 1485 г.

Гледам от прозореца на спалнята си как баржата за коронацията се спуска по реката до Тауър, ескортирана от десетки кораби. Чувам как музиката ехти звънко над водата. Позлатата на кралската баржа е обновена, откакто за последен път плавахме с нея, и тя блести, яркозлатиста над студената вода, а на носа и кърмата тържествуващо се веят знамената с червения дракон на Тюдорите и назъбената решетка на крепостна врата на Боуфорт. Самият Хенри е миниатюрна фигура. На това разстояние виждам само дългата му мантия от пурпурно кадифе, поръбена с хермелин. Застанал е така, че всички по бреговете на реката да могат да го видят, с ръце на хълбоците, върху повдигнатата част на палубата в дъното на баржата. Засенчвам очи и се взирам в него. За първи път виждам мъжа, за когото ще се омъжа, и от това разстояние той не е по-голям от връхчето на кутрето ми. Баржата се плъзга пред очите ми, отвеждайки моя годеник да бъде коронясан без мен, и той дори не знае, че го наблюдавам. Не би предположил, че притиснах малкия си пръст към дебелото прозоречно стъкло, за да му взема мярката, а после щракнах презрително с пръсти.

Всички гребци са в ливреи в зелено и бяло, цветовете на Тюдорите, дръжките на веслата са боядисани в бяло, а широката им част — в яркозелено. Хенри Тюдор е поръчал пролетни цветове през есента; изглежда, че нищо в Англия не е достатъчно добро за този млад нашественик. Макар че листата капят от дърветата като кафяви сълзи, за него всичко трябва да бъде зелено като свежа трева, бяло като майско цветче, сякаш за да убеди всички ни, че времето се е преобърнало наопаки и сега всички сме Тюдори.

Във втора баржа преминава Нейна светлост майката на краля, разположила се тържествуващо на висок стол, почти трон, за да могат всички да видят как лейди Маргарет най-сетне потегля да получи своето. Съпругът ѝ стои до стола ѝ, собственически подпрял едната си ръка върху позлатената облегалка, предан на този крал, както се кълнеше в преданост на предишния, и на онзи преди него. Девизът му, смехотворният му девиз, е Sans changer, което означава „постоянен, непроменим“, но единственото отношение, в което семейство Станли никога не се променят, е неизменната им вярност към собствените им интереси.

В следващата баржа е Джаспър Тюдор, чичото на краля, който ще носи короната по време на коронацията. Леля ми Катрин, неговата плячка от победата, стои до него, отпуснала леко длан върху ръката му. Тя не вдига поглед към прозорците ни, макар сигурно да се досеща, че гледаме. Гледа право напред, спокойна и уверена като стрелец с лък, докато отива да стане свидетелка на коронясването на нашия враг; красивото ѝ лице е напълно непроницаемо. Тя вече бе омъжена веднъж преди в услуга на семейството си, за млад мъж, който я мразеше; привикнала е към външен блясък и унижение у дома. Това беше цената, която плати, задето цял живот беше едно от красивите момичета Ривърс, винаги толкова близо до трона, че тази близост остави у нея следа като белег от рана.

Майка ми обгръща с ръка талията ми, докато гледа процесията заедно с мен. Не казва нищо, но зная, че си мисли за деня, когато стояхме в убежището в мрачната крипта под параклиса на абатството, гледайки как кралските баржи плакат надолу по реката, когато короноваха чичо ми Ричард и пренебрегнаха законния наследник, моя брат Едуард. Тогава си мислех, че всички ще умрем в тъмнина и самота. Мислех си, че някоя нощ за нас безшумно ще дойде палач. Мислех си, че може би ще се събудя за миг от тежестта на възглавница върху лицето ми. Мислех си, че никога повече не ще видя слънчева светлина. Тогава бях млада и си мислех, че скръб, дълбока като моята, може да доведе единствено до смърт. Бях опечалена от смъртта на баща си и изплашена от отсъствието на братята си, и си мислех, че скоро и аз ще умра.

Сега си давам сметка, че това е третата баржа, отправяща се към победоносна коронация, която минава край майка ми. Когато бях още съвсем малка, а брат ми Едуард дори още не беше роден, тя пак трябваше да се укрие в убежище, когато баща ми, кралят, беше прогонен от Англия. Върнаха стария крал и майка ми се унижи да гледа навън през ниския мръсен прозорец на криптата под Уестминстърското абатство, за да види как лейди Маргарет и нейният син Хенри преминават величествено по реката, за да ознаменуват победата на възстановения на престола крал Хенри Ланкастър.

Тогава бях съвсем малка, и затова не си спомням корабите, плаващи покрай нас, нито тържествуващата майка и малкия ѝ син на борда на баржа, окичена с червени рози; помня обаче натрапчивия мирис на речна вода и влага. Помня как нощем плачех, докато заспя, напълно объркана и неспособна да разбера защо изведнъж бяхме заживели като бедняци, криейки се в крипта под параклиса, вместо да се наслаждаваме на най-прекрасните дворци в кралството.

— Това е третия път, когато виждате лейди Маргарет да минава триумфално с баржата си покрай вас — отбелязвам пред майка ми. — Веднъж, когато крал Хенри беше възстановен на престола и тя бързаше първа да стигне до двора и да му представи сина си, веднъж, когато съпругът ѝ се ползваше с висшето благоволение на Ричард и тя носеше шлейфа на кралица Ан по време на коронацията, а вижте, сега отново преминава покрай вас.

— Да — признава тя. Виждам как сивите ѝ очи се присвиват, докато гледа пищно позлатената баржа и гордо веещите се знамена. — Но винаги я намирам толкова… неубедителна, дори в най-великите ѝ триумфи — казва тя.

— Неубедителна ли? — повтарям странната дума.

— Тя винаги прилича на жена, към която са се отнесли зле — казва майка ми, и весело се разсмива на глас, сякаш поражението е просто едно завъртане на колелото на съдбата и лейди Маргарет не е във възход и не е инструмент на святата Божия воля, както си мисли, а просто е извадила късмет при това завъртане, и почти със сигурност ще падне при следващото. — Винаги ми е приличала на жена, която има много поводи да се оплаква — обяснява майка ми. — А с такива жени винаги се отнасят зле.

Тя се обръща да ме погледне, изсмива се високо на озадаченото ми изражение и казва:

— Няма значение. Така или иначе, имаме думата ѝ, че Хенри ще се ожени за теб, веднага щом бъде коронясан, и тогава ще имаме момиче от династията Йорк на трона.

— По нищо не личи, че той иска да се ожени за мен — казвам сухо. — Трудно може да се каже, че ми се оказва почит по време на шествието за коронацията. Не ние сме тези в кралската баржа.

— О, ще трябва да го направи — заявява тя уверено. — Независимо дали това му харесва или не. Парламентът ще изиска това от него. Той спечели битката, но те няма да го приемат като крал, ако ти не си до него. Бил е принуден да обещае. Говорили са с Томас, лорд Станли, а тъкмо той има усет за решаващото във властта. Лорд Станли е говорил със съпругата си, тя е говорила със сина си. Всички знаят, че Хенри трябва да се ожени за теб, без значение дали това му харесва или не.

— А ако на мен не ми харесва? — Обръщам се към нея и слагам ръце на раменете ѝ, за да не може да се изплъзне от гнева ми. — Ами ако аз не искам жених, който не ме желае, претендент за короната, който спечели трона си чрез измяна и предателство? Ами ако ви кажа, че сърцето ми лежи в незнаен гроб някъде в Лестър?

Тя не трепва, а приема гневната ми печал със спокойно лице.

— Дъще моя, винаги си знаела, че ще бъдеш омъжена за доброто на страната и в полза на семейството си. Ще изпълниш своя дълг като принцеса, където и да е погребано сърцето ти, независимо кого искаш или не искаш, и очаквам от теб да изглеждаш щастлива, докато изпълняваш дълга си.

— Ще ме омъжите за човек, когото бих предпочела да видя мъртъв?

Усмивката ѝ не трепва.

— Елизабет, знаеш така добре, както и аз, че рядко се случва една млада жена да може да се омъжи по любов.

— Вие сте го сторили — казвам обвинително.

— Имах благоразумието да се влюбя в краля на Англия.

— Аз също! — изтръгва се от мен като вопъл.

Тя кимва, поставя нежно ръка на тила ми, и когато се отпускам, притегля главата ми към рамото си.

— Знам, знам, любов моя. В онзи ден късметът изневери на Ричард, а той никога дотогава не бе имал лош късмет. Сигурно си мислела, че безспорно ще победи. Аз мислех, че със сигурност ще победи. Аз също заложих надеждите си и щастието си на неговата победа.

— Наистина ли трябва да се омъжа за Хенри?

— Да, трябва. Ще станеш кралица на Англия и ще възвърнеш величието на семейството ни. Ще възстановиш мира в Англия. Това са велики постижения. Би трябвало да се радваш. Или, най-малкото, можеш да си даваш вид, че се радваш.