Бялата принцеса

Дворецът Уестминстър, Лондон Есента на 1495 г.

Кралят не идва вечер в спалнята ми, не идва дори само за да поседи и да поговори с мен; не е идвал от месеци. Дните, когато бяхме приятели и любовници, сега ми се струват много далечни. Не си позволявам да скърбя за загубата на любовта му, усещам, че води битка и в собственото си сърце, заедно с постоянното патрулиране по пътищата на Англия. Страхът и омразата му го обсебват, той не може да изпитва удоволствие дори при мисълта за новото дете в утробата ми. Не може да седи до огъня в стаята ми и да разговаря тихо с мен, прекалено е неспокоен, измъчван от постоянния си страх. Навън, в тъмнината, някъде в Англия, в Ирландия или в Уелс, момчето бди, и Хенри не може да спи спокойно до мен.

Сър Ричард Поул най-накрая е отплавал за Ирландия, за да се опита да открие ирландски главатари на кланове, които могат да бъдат убедени да не изменят на сключения съюз срещу момчето, и Маги идва в покоите ми всяка вечер след вечеря и прекарваме вечерта заедно. Винаги се стараем да задържим някоя жена от свитата на Нейна светлост при нас, достатъчно близо, за да ни чува, и винаги говорим само за банални неща; но за мен е утеха да я имам край себе си. Ако придворната дама докладва на Нейна светлост, а, разбира се, трябва да предполагаме, че го прави, тя може да каже, че сме прекарали вечерта, разговаряйки за децата, за образованието им, и за времето, което е твърде влажно и студено, за да се разхождаме с удоволствие.

Маги е единствената от дамите ми, с която мога да разговарям без страх. Само на нея мога да кажа тихо: „Малката Елизабет не укрепва. Всъщност ми се струва, че днес е по-отпаднала.“

— Новите билки не ѝ ли помогнаха?

— Никак.

— Може би, когато дойде пролетта, ще можете да я заведете в провинцията?

— Маги, дори не знам дали ще дочака пролетта. Гледам я, и гледам твоя малък Хенри, и макар че са толкова близки по възраст, изглеждат като различни същества. Тя е като дете на феите, толкова малка и крехка е, а той е такова силно, набито и яко момче.

Тя слага ръка върху моята.

— Ах, скъпа. Понякога Бог прибира при себе си най-скъпоценните деца.

— Нарекох я на майка си, и се боя, че ще отиде при нея.

— Тогава баба ѝ ще се грижи за нея на небето, ако ние не успеем да я задържим тук, на земята. Трябва да вярваме в това.

Приемам с кимване утешителните думи, но мисълта да изгубя Елизабет е почти непоносима. Маги покрива дланта ми със своята.

— Със сигурност знаем, че тя ще живее в блясък и слава с баба си на небето — повтаря тя. — Знаем това, Елизабет.

— Но аз така ясно си я представях като принцеса — изричам зачудено. — Почти можех да я видя. Гордо момиче, с медночервената коса на баща си и светлата кожа на майка ми, наследила любовта на двама ни към четенето. Почти можех да я видя, сякаш позираща за портрет, с ръка върху книга. Почти можех да я видя като млада жена, горда като кралица. И казах на Нейна светлост майката на краля, че Елизабет ще бъде най-великата от всички с името Тюдор.

— Може би ще бъде — предполага Маги. — Може би ще оцелее. С бебетата никога не се знае, може би ще укрепне.

Поклащам глава, обзета от съмнения, и тази нощ, около полунощ, когато ме разбужда наситено жълтата есенна луна, блестяща през летвичките на капаците, мислите ми веднага се насочват към болното ми бебе. Ставам и обличам робата си. Маги, която спи в леглото ми, веднага се събужда.

— Зле ли ви е?

— Не. Просто се безпокоя. Искам да видя Елизабет. Ти заспивай.

— Ще дойда с вас — казва тя, измъква се от леглото и намята шал върху нощницата си.

Заедно отваряме вратата и дремещият пазач подскача изненадано, сякаш сме два призрака, с бледи лица, с коси, прибрани в плитки под нощните ни шапчици.

— Всичко е наред — казва Маги. — Нейна светлост отива в детската стая.

Той и другият пазач ни следват, докато вървим боси надолу по студения каменен коридор, а после Маги спира за миг.

— Какво има? — пита тя.

— Стори ми се, че чух нещо — казвам тихо. — Чуваш ли го? Като пеене?

Тя поклаща глава.

— Нищо. Не мога да чуя нищо.

Тогава разбирам какъв е звукът, и се насочвам към детската стая с внезапна припряност. Ускорявам крачка, започвам да тичам, изблъсквам пазача, за да си проправя път, и хуквам нагоре по каменните стъпала към кулата, където, на върха, е топлата и сигурна детска стая. Когато отварям вратата, дойката, приведена над креватчето, сепнато се надига, с ужасено лице, с думите:

— Ваша светлост! Тъкмо щях да ви повикам!

Грабвам Елизабет в обятията си. Тя е топла и диша тихо, но е бледа, смъртно бледа, а клепачите и устните ѝ са сини като метличина. Целувам я за последен път и виждам мимолетната ѝ мъничка усмивка, защото знае, че съм тук, а после я държа, без изобщо да помръдвам, просто стоя и я притискам към сърцето си, докато чувствам как малката гръд се повдига и спуска, повдига и спуска, а после застива неподвижно.

— Спи ли? — пита Маги с надежда.

Поклащам глава и чувствам как сълзите се стичат по лицето ми.

— Не. Не спи. Не спи.

На сутринта, след като съм измила телцето ѝ и съм я облякла в нощницата ѝ, изпращам кратко съобщение на баща ѝ, за да му кажа, че дъщеричката ни е мъртва. Той се прибира у дома толкова бързо, та предполагам, че е узнал за случилото се преди да получи писмото ми. Заръчал е на шпионин да ме следи, както е наредил да следят и всички други в Англия, и следователно вече са му съобщили, че съм изтичала от спалнята си посред нощ, за да държа дъщеря си в прегръдките си, докато умира.

Той влиза забързано в покоите ми и коленичи пред мен, докато аз седя, облечена в тъмносиньо, в стола си край моето огнище. Главата му е сведена, когато посяга сляпо към мен.

— Любов моя — изрича тихо.

Вземам ръцете му и чувам, но не виждам, как дамите ми излизат почти тичешком от стаята, за да ни оставят сами.

— Толкова съжалявам, че не бях тук — казва той. — Да ми прости Господ, че не бях с теб.

— Ти никога не си тук — казвам тихо. — За теб вече нищо няма значение, освен момчето.

— Опитвам се да защитя наследството за всичките ни деца — той вдига глава, но говори без помен от гняв. — Опитвах се да ѝ осигуря безопасност в собствената ѝ страна. О, скъпото дете, бедното малко дете. Не си давах сметка, че е толкова болна, трябваше да те послушам. Да ми прости Господ, че не го сторих.

— Тя не беше наистина болна — казвам. — Просто така и не укрепна. Когато умря, изобщо не се е мъчила, беше, сякаш просто въздъхна, а после я нямаше вече.

Той свежда глава и притиска лице към ръцете ми в скута. Усещам върху пръстите си гореща сълза, навеждам се над него и го прегръщам силно, притискам го, сякаш искам да почувствам силата му и да го накарам да почувства моята.

— Бог да я приеме при себе си — казва той. — И да ми прости, че бях далече. Чувствам загубата ѝ по-силно, отколкото можеш да си представиш, по-силно, отколкото мога да ти опиша. Знам, изглежда, че не съм добър баща на децата ни, а на теб не съм добър съпруг — но аз държа на теб и на тях повече, отколкото предполагаш, Елизабет. Кълна се, че поне ще бъда добър крал заради тях. Ще опазя кралството за децата си и трона ти — за теб, и ще доживееш да видиш как синът ти Артур го наследява.

— Тихо — казвам. Със спомена за Елизабет, топла и отпусната в прегръдките ми, не искам да изкушавам съдбата, като предричам бъдещето на другите ни деца.

Той става и аз се изправям заедно с него, докато той обвива ръце около мен и ме прегръща здраво, притиснал лице към шията ми, сякаш иска да вдиша утеха от уханието на кожата ми.

— Прости ми — промълвява. — Едва ли мога да искам това от теб, но го правя. Прости ми, Елизабет.

— Ти си добър съпруг, Хенри — уверявам го. — И добър баща. Знам, че в сърцето си ни обичаш, знам, че нямаше да заминеш, ако беше предположил, че може да я загубим, и, виж, ето че си тук — у дома, почти още преди да пратя да те повикат.

Той накланя леко глава назад, за да ме погледне, но не отрича, че именно неговите шпиони са му казали, че дъщеря му е мъртва. Не го е чул първо от мен.

— Трябва да зная всичко — са единствените му думи. — Така пазя всички ни.

Нейна светлост майката на краля подготвя и провежда пищно погребение за нашето малко момиче. Дъщеря ни е погребана като принцеса в параклиса на Едуард Изповедника в Уестминстърското абатство. Архиепископ Мортън провежда погребалната служба, епископът на Устър, който ми съобщи, че момчето се прибира у дома, отслужва литургията със сдържано достойнство. Не мога да кажа на Хенри, че епископът се усмихваше в нощта, когато бяха запалени сигналните огньове за слизането на момчето на суша. Не мога да издам свещеника, който погребва детето ми. Сгъвам ръце пред гърдите си, облягам глава на тях и се моля за скъпоценната ѝ душа, и знам, без съмнение, че тя е на небето; и че аз съм оставена да понасям горчивината от загубата ѝ на земята.

Артур, моето първородно дете, винаги най-разсъдлив от всички, слага ръка в моята, макар че вече е голямо момче, точно на девет години.

— Не плачете, почитаема майко — прошепва той. — Знаете, че тя е с нашата почитаема баба, знаете, че е отишла при Бог.

— Знам — казвам, примигвайки.

— И все още имате мен.

Преглъщам сълзите си.

— Все още имам теб — съгласявам се.

— Винаги ще ме имате.

— Радвам се за това — свеждам лице и му се усмихвам. — Толкова се радвам за това, Артур.

— А може би следващото бебе ще бъде момиче.

Притискам го към себе си.

— Независимо дали ще бъде момиче или момче, то не може да замести Елизабет. Мислиш ли, че ако изгубя теб, няма да възразя, защото все още имам Хари?

Собствените му очи блестят от сълзи, но той се засмива на думите ми.

— Не, макар че Хари би смятал така. Хари би сметнал това за много добра замяна.