Дворецът Шийн, Ричмънд Коледа 1497 г.

За Коледа децата ми се връщат у дома, при мен. Хенри, Маргарет и Мери се връщат при нас от двореца Елтам, а Артур идва от Лъдлоу с настойника си, сър Ричард Поул, и скъпата ми Маги. Изтичвам долу до двора на конюшнята да посрещна групата от Лъдлоу, докато те влизат на коне в двора, една вечер, когато упоритият студен дъжд, валял цял ден, тъкмо се превръща в кръжащи снежинки.

— Слава на небесата, че пристигате, преди да стане по-студено! — Бурно се хвърлям да прегърна Артур, сякаш за да го изтръгна от тъмнината. — Но ти си толкова топъл! — Възпирам се да възкликна „и толкова прекрасен!“, защото най-голямото ми момче е, както винаги, истинско откровение за мен. През няколкото месеца на отсъствието си е пораснал, станал е малко по-висок. Мога да почувствам силата на жилестите му ръце, докато ме прегръща, той е принц във всеки смисъл на думата. Не мога да повярвам, че това е бебето, което държах в прегръдките си, едва прохождащото дете, чиито стъпки направлявах, когато виждам този млад човек, пъргав и с източени крайници като жребче, чиято глава сега стига до брадичката ми, и който отстъпва назад от прегръдката ми, за да ми се поклони с цялата елегантност на дядо си, моя баща, крал Едуард.

— Разбира се, че съм топъл — казва той. — Сър Ричард ни накара да препускаме в главоломен галоп през последния половин час.

— Исках да пристигнем преди падането на нощта — обяснява сър Ричард, слиза от коня си и ми се покланя ниско. — Той е добре — казва кратко. — Здрав, силен, и всеки ден научава нещо ново. Много добре се справя с хората в Уелс. Много е справедлив. Създаваме крал. Добър крал.

Маги слиза тежко от коня си, прави ми реверанс, а после изтичва да ме прегърне.

— Изглеждате добре — отбелязва тя, като отстъпва назад да ме огледа внимателно. — Щастлива ли сте? — пита със съмнение. — Как върви всичко тук? Негова светлост кралят?

Нещо ме кара да се обърна и да погледна към сянката, появила се на прага, в очертанията на отворената врата. Светлината от факлите е зад нея, но виждам силуета на Катрин Хънтли, с кадифената ѝ рокля, черна на фона на потрепващите сенки отвъд прага. Тя ме наблюдава как поздравявам сина си, а собственото ѝ невръстно момченце е далеч тази вечер и не ѝ е позволено да го вижда. Тя чува как настойникът на сина ми казва, че той е добър Уелски принц, макар да е смятала, че собственият ѝ син е роден за титла, и винаги са се обръщали към него с тази титла.

Правя ѝ знак да пристъпи напред.

— Помните лейди Катрин Хънтли — казвам на сър Ричард.

Маги ѝ прави реверанс и за момент ние, трите жени, оставаме неподвижни, докато навяваният от вятъра сняг се вихри около нас, сякаш сме безименни статуи в зимна градина. Какви би трябвало да бъдат имената върху пиедесталите на статуите? Дали сме две братовчедки и снаха, чиято съдба е да живеят заедно в мълчание, без никога да изричат истината? Или сме две злочести дъщери на победената династия Йорк и една самозванка, спечелила мястото си при нас, лукаво омайвайки краля? Ще разберем ли някога със сигурност?

* * *

Негова светлост кралят назначава на собствени разноски шест придворни дами на служба при лейди Катрин. Те ще работят за нея, както моите дами служат на мен, ще изпълняват поръчки, ще пишат бележки, ще раздават малки подаръци на бедните, ще ѝ правят компания, ще ѝ помагат да си избира дрехите и ще я обличат, ще се молят с нея в параклиса, ще пеят и свирят с нея, когато е весела, ще четат с нея, когато иска спокойствие. Тя има собствени покои в същия край на големия дворец, в който се намират и моите: своя спалня, личен кабинет, лична приемна. Понякога седи с мен, понякога отива при Нейна светлост майката на краля, където я очаква смразяващо посрещане, а друг път се оттегля с дамите си в собствената си приемна — един малък, отделен двор в кралския двор.

Дори на младия самозванец са дадени двама лични слуги, които ходят навсякъде с него и му служат — довеждат му коня, когато ще язди, подготвят спалнята му, придружават го, когато идва на вечеря. Спят в стаята му, единият — на сламеник, другият — на пода, така че всъщност са негови тъмничари; но когато той се обръща към някой от тях с молба да му даде ръкавиците, или иска наметалото си, става ясно, че те му служат с радост. Той живее в онази част на сградата, която е отредена за краля, в стаи в пределите на кралската гардеробна, охраняван като съкровище. Вратите към гардеробната и съкровищницата се заключват нощем, така че — без изобщо да изглежда, че е затворник — става така, че той е заключен вътре всяка нощ, сякаш самият той е скъпоценност. Но през деня той влиза и излиза от двореца, кимайки небрежно на дворцовите стражи, докато минава бавно покрай тях, излиза на езда, яхнал бърз кон, с придворни или сам, или с избрани приятели, които сякаш са горди да яздят с него. Излиза с лодка по реката, където никой не го наблюдава, нито му пречи да гребе толкова надалече, колкото поиска. Той е свободен и безгрижен като всеки друг млад мъж в този млад, безгрижен двор, но изглежда — без дори да претендира за превъзходство — че е роден водач, по-изтънчен от другарите си, признат и почитан от тях, почти сякаш е принц.

Вечер винаги е в покоите ми. Влиза и ми се покланя, казва няколко думи за поздрав, усмихва се с онази странно топла и интимна усмивка, а после се настанява близо до Катрин Хънтли. Често ги виждаме да разговарят, доближили глави, с тихи гласове, но не създават впечатление, че заговорничат. Когато някой се приближава до тях, те вдигат погледи и правят място на новодошлия, винаги са любезни, очарователни и непринудени. Ако ги оставят насаме, те разговарят, задават въпроси и отговарят, почти сякаш пеят заедно, сякаш не искат нищо повече от това да чуват гласовете си. Може да говорят за времето, за резултата от състезанието по стрелба с лък, за съвсем незначителни неща; но всеки долавя неустоимата им привързаност.

Често ги виждам да седят в нишата на големия прозорец, един до друг, с едва допиращи се рамене, с едва докосващи се колене. Понякога той се надвесва към нея и шепне на ухото ѝ, и устните му почти докосват бузата ѝ. Понякога тя обръща лице към него и той сигурно усеща топлия ѝ дъх по шията си, близо като при целувка. Могат да седят така по цели часове, тихи като послушни деца, нежни като млади влюбени преди годежа, без никога да се докосват, но никога на не повече от една ръка разстояние, като двойка гукащи гълъби.

— Господи, той я обожава — отбелязва Маги, като наблюдава това сдържано, неспирно ухажване. — Нима може винаги да остава на разстояние от нея? Никога ли не се промъкват тайно в покоите ѝ?

— Не мисля — казвам. — Изглежда, са се споразумели да бъдат постоянно близо един до друг компаньони, но вече не и съпруг и съпруга.

— А кралят? — пита Маги деликатно.

— Защо, какво си чула? — питам сухо. — В двора си само от няколко дни, хората сигурно са побързали да ти разкажат всичко. Какво знаеш вече?

Тя прави гримаса.

— Всички говорят, че той не може да откъсне очи от нея; когато излизат на езда, че винаги е близо до нея, когато танцува, иска нея за своя партньорка, изпраща ѝ най-хубавите ястия. Постоянно предлага подаръци, които тя мълчаливо връща, отново и отново я изпраща в кралската гардеробна, поръчва копринени платове за нови рокли, но тя се съгласява да носи единствено черно — поглежда ме и открива, че лицето ми е непроницаемо. — Виждали ли сте това? Знаете ли всичко това?

Свивам рамене.

— Видях по-голямата част от него сега, със съпруга си. Видях го някога преди със съпруга на друга жена. Някога аз бях момичето, което всички гледаха, докато обръщаха гръб на кралицата. Някога аз бях момичето, което получаваше роклите и подаръците.

— Когато бяхте фаворитка на краля?

— Точно като нея. По-лоша от нея, защото аз се перчех с това. Бях влюбена в Ричард и той беше влюбен в мен, и се ухажвахме точно под носа на съпругата му, Ан. Не бих сторила това сега. Никога не бих направила това сега. Тогава не си давах сметка колко е болезнено.

— Болезнено?

— И унизително. За съпругата. Виждам придворните да ме гледат, сякаш се питат какво си мисля. Виждам Хенри да ме гледа, сякаш се надява, че не забелязвам как заеква като момче, когато говори с нея. А тя…

Маги чака.

— Тя изобщо не ме поглежда — казвам. — Никога не ме поглежда да види как го приемам, или да разбере дали забелязвам триумфа ѝ. Никога не ме поглежда да види дали забелязвам, че съпругът ми я обожава; и, колкото и да е странно, сякаш бих могла да понеса единствено нейния поглед. Когато ми прави реверанс, или ми говори, си мисля, че единствено тя разбира как се чувствам. Сякаш тя и аз сме заедно в тази история, и някак трябва да се справим с нея заедно. Тя не може да промени това, че той се е влюбил в нея. Не търси благоволението му, не го примамва. Нито тя, нито аз можем да направим нещо за това, че той ме е разлюбил и се е влюбил в нея.

— Би могла да си тръгне!

— Не може да си тръгне — казвам. — Не може да остави съпруга си, не би могла да понесе да го остави тук, а Хенри изглежда твърдо решен той да живее в двора, да живее тук като близък сродник, почти сякаш е…

— Сякаш е ваш брат? — прошепва Маги, тихо като дихание.

Кимвам.

— А Хенри няма да я пусне да си върви. Търси я всяка сутрин в параклиса, не може да затвори очи и да каже молитвите си, докато не я е видял. Това ме кара да се чувствам… — млъквам, без да довърша, и избърсвам очи с крайчеца на ръкава си. — Такава глупачка съм, но това ме кара да се чувствам нежелана. Кара ме да се чувствам невзрачна. Не се чувствам като първата дама в кралския двор на Англия. Не чувствам, че съм там, където би трябвало да бъда, на мястото на майка ми. Дори не заемам обичайното си второ място след Нейна светлост майката на краля. Паднала съм още по-ниско. Унизена съм. Аз съм кралица на Англия, но незачитана от моя съпруг, краля, и от двора — правя пауза и се опитвам да се засмея, но гласът ми прозвучава като ридание. — Чувствам се незабележима, Маги! За пръв път в живота си! Чувствам се унизена! А това е тежко.

— Вие сте първата дама, вие сте кралицата, никой и нищо не може да ви отнеме това — настоява тя ожесточено.

— Знам. Наистина знам това — казвам печално. — Освен това се омъжих без любов, а сега изглежда, че той обича друга. Смешно е, че изобщо ме е грижа. Омъжих се за него, смятайки го за мой враг. Омъжих се за него, като го мразех и исках смъртта му. За мен би трябвало да е без значение, че сега той грейва, когато друга жена влиза в стаята.

— Но ви боли?

— Да. Откривам, че е така.

* * *

Дворът се готви радостно за Коледа. Артур е повикан при баща си, който му казва, че годежът му с испанската принцеса Катерина Арагонска е потвърден и ще се състои. Нищо не може да го забави, сега, когато монарсите на Испания са уверени, че не съществува претендент, застрашаващ престола на Хенри. Но те пишат на посланика си да го пита защо претендентът не е бил екзекутиран, тъй като са очаквали или смъртта му в битка, или бързото му обезглавяване на бойното поле. Защо не е бил изправен на съд и бързо отстранен?

Твърде неубедително, посланикът им отговаря, че кралят е милостив. Тъй като самите те са воювали безмилостно за престола, те не разбират това, но позволяват годежът да се състои, поставяйки единствено условие — претендентът трябва да умре преди брачната церемония. Предполагат, че това е достатъчна проява на разбиране. Посланикът намеква на краля, че Изабела и Фердинанд, кралят и кралицата на Испания, биха предпочели в страната да не остане и капка съмнителна кръв — нито Пъркин Уорбек, нито братът на Маги; биха предпочели изобщо да не съществува наследник от рода Йорк.

— Нима и бебето на лейди Хънтли? — питам. — Сега в превъплъщения на Ирод ли ще се превръщаме?

Артур идва да се разходи с мен в градината, където аз се сгушвам в кожите си и вървя с големи бързи крачки, за да се стопля, а дамите ми вървят бавно след мен.

— Изглеждате така, сякаш ви е студено.

— Студено ми е.

— Защо не влезете вътре, почитаема майко?

— Омръзна ми да стоя вътре. Омръзна ми всички да ме наблюдават.

Той ми предлага ръката си, която приемам, сияеща от удоволствие да видя момчето си, първородното си дете, с обноски на принц.

— Защо ви наблюдават? — пита внимателно той.

— Искат да знаят какво мисля за лейди Катрин Хънтли — казвам искрено. — Искат да знаят дали присъствието ѝ ме безпокои.

— Безпокои ли ви?

— Не.

— Негова светлост баща ми, изглежда много щастлив, че е заловил господин Уорбек — подема той внимателно.

Не мога да не се изкикотя на упражненията по дипломация на моето момче Артур.

— Така е — казвам.

— Макар да съм изненадан да открия, че господин Уорбек се ползва с благоволение и е в двора. Мислех, че баща ми смята да го отведе в Лондон и да го затвори в Тауър.

— Мисля, че всички сме изненадани от внезапната милост на баща ти.

— Не е като Ламбърт Симнъл — казва той. — Господин Уорбек не е соколар. Как така идва и си отива така свободно? И баща ми плаща ли му издръжка? Изглежда, че Уорбек има пари, за да плаща за книги и да залага. Със сигурност баща ми му дава най-хубавите дрехи и коне, а съпругата му, лейди Хънтли, живее бляскаво.

— Не зная — казвам.

— Заради вас ли го щади? — пита той много тихо.

Лицето ми е съвсем безизразно.

— Не зная — повтарям.

— Знаете, но не желаете да кажете — заявява Артур.

Притискам ръката му.

— Сине, по-безопасно е някои неща да останат неизказани.

Той се обръща да ме погледне, невинното му лице е озадачено.

— Почитаема майко, ако господин Уорбек е наистина този, за когото се представяше, ако по тази причина му е позволено да се разхожда и разпорежда из двора, тогава той има по-голямо право над трона, отколкото баща ми. Има по-голямо право на трона от мен.

— И това е точно причината, поради която никога няма да водим този разговор — отвръщам спокойно и твърдо.

— Ако той е този, за когото се представя, тогава трябва да се радвате, че е жив — настоява той, с цялата упоритост на млад човек, стремящ се към истината. — Трябва да се радвате да го видите. Сигурно имате чувството, че е почти изтръгнат от смъртта, почти сякаш е възкръснал от мъртвите. Сигурно сте щастлива да го видите жив, дори ако никога не седне на трона. Дори ако се молите той никога да не седне на трона. Дори ако искате трона за мен.

Затварям очи, та той да не може да види сиянието на щастието ми.

— Щастлива съм — казвам кратко; а той, като благоразумен млад принц, не заговаря отново за това.

* * *

Радваме се на танци и празненства, турнир и актьори. Хорът пее прекрасно в кралския параклис, раздаваме захаросани плодове и джинджифилови сладки на двеста бедни деца. Остатъците от пиршеството изхранват стотици мъже и жени, които чакат край кухненската врата през дванайсетте празнични дни. Хенри и аз повеждаме танцьорите в първия ден на Коледа, и аз поглеждам зад гърба си, надолу по редицата, и виждам, че лейди Катрин танцува със съпруга си. Те се държат здраво за ръце, и двамата пламнали и поруменели, най-красивата двойка в стаята.

За всеки ден е предвидено ново развлечение. Отиваме на лов с маски и костюми като в жива картина, водени от грамаден мъж в ролята на Духа от Зелената гора, възседнал едър дорест кон, гледаме актьори, представящи пантомима и представлението на странно високи мъже, египтяни, които гълтат живи въглени и са толкова ужасяващи, че Мери скрива глава в скута ми, а Маргарет се разплаква, и дори Хари се обляга назад в столчето си, за да почувства успокояващия допир на ръката ми на рамото си. И през цялото време, докато траят танците и живите картини, и постоянното съперничество между придворните, надяващи се на издигане, виждам лейди Катрин Хънтли, най-красивата жена в двора в своето черно кадифе. Виждам съпруга си, напълно неспособен да откъсне очи от нея, и нейния съпруг, винаги на половин крачка вляво или вдясно от нея, винаги с нея, но съвсем рядко неин партньор, виждам как си разменя един бърз неразгадаем поглед с нея, преди тя да тръгне напред към краля, подчинявайки се на помахването с ръка, с което я вика, да му направи реверанс и да зачака, спокойна и прекрасна, той смутено да поведе разговор.

Виждам, че в този сезон на празненства той предпочита да гледа актьори и музиканти заедно с нея, или да язди до нея, или да танцува с нея, или да слуша музика — каквото и да е занимание, при което не му се налага да търси какво да каже. Той не може да разговаря с нея. Защото — какво би могъл да каже? Не може да я ухажва: тя е съпругата на неговия пленник, разобличен предател. Не може да флиртува с нея: има нещо в черната ѝ рокля и обгърнатото ѝ от сияйна бледост лице, което изисква сериозно отношение; не може да падне на колене и да заяви любовта си към нея, макар да мисля, че това е най-естественият му импулс, защото това би означавало да я опозори, понеже тя е поверена на грижите му, да обезчести мен, неговата безукорна съпруга, и да опетни собственото си име и сан.

— Да я отведа ли настрана и просто да ѝ кажа, че трябва да поиска да се върне в Шотландия? — пита ме Маги направо. — Да ѝ кажа ли, че трябва да ви освободи от това постоянно оскърбление?

— Не — казвам, като забождам внимателно иглата в една проста риза. — Защото не съм оскърбена.

— Целият двор вижда как кралят я гледа предано като куче.

— Тогава виждат един крал, който сам се прави на глупак; не прави мен на глупачка — казвам остро.

Маги ахва, задето се осмелявам да говоря против краля.

— Не е виновна тя — продължавам. И двете хвърляме поглед през слънчевата стая към лейди Катрин, която седи, поръбвайки яка за ризата на някой бедняк, свела тъмнокосата си глава над работата си.

— Тя кара краля да ѝ играе по свирката, сякаш се е превърнала в някой от онези улични свирачи на флейта — казва Маги безцеремонно.

— Не прави нищо, за да го насърчава. И това осигурява безопасност на съпруга ѝ. Докато кралят е оглупял от любов по нея, няма да убие съпруга и.

— Нима това е цена, която вие сте готова да платите? — прошепва Маги, потресена. — За да опазите момчето?

Не успявам да се сдържа и се усмихвам.

— Мисля, че това е цена, която и двете с нея плащаме. И бих сторила много повече от това, за да опазя този млад човек.

* * *

Маги ми помага да си легна, сякаш все още е моя първа придворна дама, а не обичана гостенка, и духва свещта до леглото ми, преди да излезе от стаята. Но съм разбудена от звъна на камбаната в параклиса, и от някой, който блъска с юмруци по вратата ми, а после нахълтва в стаята. Първата ми мисъл е, че макар да подчертава своята безучастност, претендентът тайно е събрал армия и настъпва срещу Хенри, и че в двореца се е промъкнал платен убиец с нож в ръка. Изскачам от леглото, грабвам робата си и изкрещявам:

— Къде е Артур? Къде е Уелският принц? Стражи! При принца!

— В безопасност — Маги влиза тичешком, с коса, спускаща се по гърба ѝ, както е сплетена за нощта, боса, само по нощница. — Ричард го отведе на безопасно място. Но има пожар, трябва да дойдеш веднага.

Намятам една роба над нощницата си и припряно излизам през вратата заедно с нея. Цари хаос и объркване, камбаната бие, хора тичат насам-натам. Без да е нужно да казваме и дума, Маги и аз се втурваме заедно към кралската детска стая и там, слава Богу, са Хари, Маргарет и Мери, двамата по-големи — слизащи тромаво по стълбите, докато бавачките им крещят да вървят колкото могат по-бързо, но да внимават, и Мери, ококорила очи в ръцете на бавачката си. Свличам се на колене и притискам двамата най-големи към мен, чувствайки топлите им телца, чувствайки как сърцето ми блъска в гърдите от облекчение, че са невредими.

— В двореца има пожар — казвам им. — Но ние не сме в опасност. Елате с мен да излезем навън и да гледаме как го гасят.

Отряд дворцови стражи изтичват покрай мен, понесли кофи с вода. Стискам по-здраво ръцете на децата си.

— Хайде — казвам. — Да излезем навън и да намерим брат ви и баща ви.

На половината път надолу по галерията до голямата зала сме, когато вратата към стаята на лейди Катрин се отваря със замах и тя изтичва навън, с черна пелерина, наметната върху бялата ѝ нощница, с широко отворени тъмни очи, с коса, спускаща се на пищни вълни около лицето ѝ. Когато ме вижда, спира рязко.

— Ваша светлост! — възкликва тя, прави нисък реверанс и остава приведена, чакайки ме да я подмина.

— Оставете това, идвайте веднага — казвам. — Има пожар, елате веднага, лейди Катрин.

Тя се колебае.

— Хайде! — заповядвам. — А също и цялата ви свита.

Тя издърпва качулката си върху главата и забързва да тръгне зад мен. Докато продължавам нататък с децата си, само зървам с ъгълчето на окото си, младия мъж, когото наричат Пъркин Уорбек, увит в наметало, да се измъква от вътрешните помещения на личните покои на лейди Катрин и да тръгва зад нас, с моята свита.

Хвърлям поглед назад, за да се уверя, и той среща погледа ми, с топла и уверена усмивка. Свива рамене и разперва длани — жест, изцяло френски, напълно очарователен.

— Тя е моя съпруга — казва простичко. — Обичам я.

— Зная — казвам и забързвам нататък.

Предните врати са широко отворени и там са подредили редица от хора, които подават ведра с вода нагоре по стълбите. Хенри е в двора на конюшнята, кара ги да бързат, докато вадят вода от кладенеца, подвиква на коняря да върти по-усилено помпата. Всичко става мъчително бавно, усещаме мириса на лютивия горещ пушек, носен от вятъра, а камбаната бие високо, докато мъжете крещят за още вода и казват, че пламъците обхващат стените. Артур е там със сър Ричард, настойника си, само по панталон и наметка върху голите си рамене.

— Ще замръзнеш до смърт! — сгълчавам го.

— Върви и вземи един жакет от двуколките с нещата ни — нарежда му Маги. — Още не са разопаковани.

Артур покорно свежда глава пред нея и отива в конюшните.

— Ужасен пожар, в помещенията на гардеробната, ще си изгубиш роклите, и Бог знае колко накити! — изкрещява ми Хенри, за да надвика шума. Чувам пукот, когато скъпият остъклен прозорец се пръсва от горещината, а после се разнася шум, подобен на взрив, когато една от гредите на покрива пропада и пламъците политат нагоре като при експлозия.

— Всички ли са извън сградата? — изкрещявам.

— Доколкото можем да преценим — казва Хенри. — Освен… любов моя, съжалявам… — той отстъпва от редицата мъже, които като обезумели си подават плискащи се ведра с вода. — Много съжалявам, Елизабет, но мисля, че момчето е мъртво.

Хвърлям поглед зад гърба си. Лейди Катрин е там, но момчето се е стопило в тълпите от хора, които сноват около входните врати на двореца, а после стреснато отстъпват, когато огънят надава нов рев и някой прозорец горе започне да бълва пламъци.

— Ще ѝ кажеш ли? — моли ме Хенри. — Няма съмнение, че е загинал в пламъците. Спеше в помещенията на гардеробната, разбира се, а те бяха заключени. Там е започнал пожарът. Трябва да се подготвим да приемем смъртта му. Това е трагедия, това е ужасна трагедия.

Нещо у Хенри ме кара да застана нащрек. Странно ми напомня за сина ни Хари, когато ме погледне със сините си очи, честни и открити като лятно небе, и ми каже някоя огромна измислица за домашното си, или за сестра си, или за възпитателя си.

— Момчето е мъртво? — питам. — Загинал е в пожара?

Хенри навежда очи, свива рамене, въздъхва тежко и покрива очите си с длан, сякаш плаче.

— Не може да се е измъкнал от това — казва. — Огънят вече бушуваше, преди някой да е забелязал, беше истински ад — протяга ръка към мен и казва: — Едва ли е страдал. Кажи ѝ, че сигурно е било милостива и бърза смърт. Кажи ѝ, че всички много съжаляваме.

— Ще ѝ предам думите ви — е единственото, което обещавам, и оставям съпруга си да ръководи мъжете, които крещят за пясък, който да хвърлят върху пламъците, и „Вода! Още вода!“ Тръгвам обратно натам, където стои лейди Катрин с Хари и Маргарет до нея.

— Лейди Катрин… — правя ѝ знак да се отдалечи от тях, за да не чуват, тя бързо целува сина ми по рижата глава и идва при мен.

— Кралят смята, че съпругът ви е бил в леглото си в помещенията на гардеробната — казвам равно. Гласът ми е лишен от всякаква интонация, не намеква за нищо.

Тя кимва, безизразно.

— Кралят се опасява, че той сигурно е загинал в пламъците — казвам.

— Помещенията на гардеробната ли горят?

— Оттам е започнал пожарът, и се е разпространил.

И двете обмисляме любопитния факт, че огънят не е тръгнал от кухнята, нито от пекарната, нито дори от голямата зала, където винаги горят силни огньове, а от помещенията на гардеробната, където има най-строга охрана, където единственият открит пламък е този на свещите, които се палят, когато шивачките работят, и се гасят, когато те си тръгнат за вечерта.

— Предполагам — отбелязвам аз, — че след като кралят смята съпруга ви за мъртъв, няма да го търси.

Тя остава напълно неподвижна, докато тази мисъл попива в съзнанието ѝ, после вдига поглед към мен.

— Ваша светлост, синът ни, моето малко момче, е във властта на краля. Не бих могла да си тръгна без него. А съпругът ми няма да си тръгне без нас. Виждам, че той има шанс да избяга, но дори не е нужно да го питам какво ще направи; той никога не би заминал без нас. Ще трябва да е полумъртъв и да го изнесат оттук, за да замине без нас.

— Възможно е този шанс да му е бил пратен от Бог — изтъквам. — Пожар, суматоха, и това предположение за смъртта му.

Тя ме поглежда в очите.

— Той обича сина си, и обича мен — казва. — Той е доблестен… по-доблестен от всеки принц. А сега се прибра у дома. Няма да избяга отново.

Внимателно докосвам ръката ѝ.

— Тогава ще е по-добре да се появи отново скоро, с някакво обяснение — съветвам я кратко, и се отдалечавам от нея, за да застана при децата си и да ги уверя, че понитата им сигурно са били изкарани от отделенията си в конюшнята, и са благополучно изведени във влажните зимни поля.

* * *

На сутринта пламъците са потушени, но целият дворец, дори градините, мирише ужасно на мокри дървени греди и влажен пушек. Помещенията на гардеробната са голямото хранилище на двореца и в пламъците са унищожени безценни съкровища, не само скъпите рокли и церемониални одежди, а и накитите и короните, дори златните и сребърните блюда за масата, някои от най-хубавите мебели и запасите от ленено бельо. Вещи с огромна стойност са унищожени, а Хенри плаща на хора да пресеят въглените и жаравата за скъпоценности и разтопени метални предмети. Те донасят всевъзможни спасени предмети, дори оловото от прозорците се е разтопило и е разкривено и безформено. Ужасно е, като се помисли какво е изгубено; удивително е да се помисли какво е оцеляло.

— Как Уорбек изобщо се е измъкнал жив? — безцеремонно настоява лейди Маргарет пред Хенри, докато тримата стоим, гледайки развалините, в които са се превърнали кралските апартаменти, с овъглените, открити към небето покривни греди, все още димящи над нас. — Как е могъл да оцелее?

— Твърди, че вратата му се подпалила и той успял да я избие с ритник — казва Хенри кратко.

— Как е могъл? — пита тя. — Как е могъл да не се задуши от дима? Как е могъл да не изгори? Някой трябва да го е пуснал да излезе.

— Поне никой не загина — казвам. — Това е чудо.

Двамата ме поглеждат, по лицата им са изписани подозрение и страх.

— Някой трябва да го е пуснал да излезе — кралят повтаря отправеното от майка му обвинение.

Чакам.

— Ще проведа разследване сред слугите — зарича се Хенри. — Няма да търпя предател в двореца си, в собствената си гардеробна. Нямам намерение да стана жертва на измяна под собствения си покрив. Който и да закриля момчето, който и да го защитава, трябва да внимава. Който и да го е спасил от пожара, е също такъв предател като него самия. Досега го щадих, няма да го щадя вечно — внезапно той се обръща към мен и пита с остър тон: — Знаеш ли къде е бил?

Премествам поглед от зачервеното му и гневно пламнало лице към бледото лице на майка му.

— По-добре ще сторите да откриете кой е подпалил пожара — казвам. — Защото някой унищожи най-ценните ни вещи, за да изгори момчето. Кой би искал смъртта му? Пожарът в онези стаи не е бил случаен, някой трябва да е натрупал дрехи и подпалки и да ги е запалил. Би могъл да е само някой, който се опитва да убие момчето. Кой би могъл да бъде този човек?

Начинът, който заеква Нейна светлост, я издава, докато се вслушвам, за да чуя как един от тях ще излъже.

— Т-т-той… има десетки врагове, десетки — казва тя направо. — Всички го ненавиждат като предател. Половината двор би искал да го види мъртъв.

— От огън? В леглото си? — казвам с остър, обвинителен тон. Тя свежда поглед към земята, неспособна да ме погледне в очите.

— Той е предател — настоява. — Той е изгубена душа, обречена да отиде в пъкъла.

Хенри хвърля поглед към майка си. Думите ни го карат да се чувства несигурен.

— Никой не може да предполага, че аз съм искал смъртта му — казва той. — Единственото, което съм казвал някога, е че за лейди Катрин щеше да е по-добре, ако никога не се беше омъжвала за него. Нищо повече от това. Никой не би могъл да мисли, че съм искал смъртта му.

Майка му поклаща глава.

— Никой не би могъл да те обвини. Но навярно някой си е мислил, че ти прави услуга. Че те закриля от собственото ти великодушие. Че те спасява от теб самия.

— Ако той беше умрял, тогава лейди Катрин щеше да бъде вдовица — казвам бавно. — И свободна да се омъжи отново.

Нейна светлост взема здраво в ръце разпятието на колана си и го стиска силно, сякаш отблъсква изкушението. Чакам я да заговори, но поне веднъж тя решава да мълчи.

— Достатъчно — казва Хенри внезапно. — Не бива да допускаме неразбирателства помежду си. Ние сме кралското семейство, редно е винаги да бъдем сплотени. Бяхме спасени от пламъците и домакинството ни също е в безопасност. Това е знак от Бога. Ще построя нов дворец.

— Да — съгласявам се. — Трябва да построим двореца наново.

— Ще го нарека Ричмънд, на своята титла, която е носил и баща ми преди мен. Ще бъде известен като Двореца Ричмънд.

Загрузка...