Бялата принцеса

Лондон, Тауър Пролетта на 1487 г.

Преместваме двора в града, който жужи като пчелен кошер, събуждащ се за пролетта. Сякаш всички говорят за принцове и херцози, и за династията Йорк, издигаща се отново като разлистващо се увивно растение. Всеки е чул със сигурност от някого, че династията Йорк разполага с наследник, с момче, което било на борда на кораб, пътуващ към Гринич, че наследникът се е крил в тайна стая в Тауър под каменно стълбище, че е потеглил от Шотландия, че собственият му зет, Хенри, ще го качи на престола, че сестра му, кралицата, го държи при себе си в двора и само чака да го разкрие пред удивения си съпруг. Че той е паж при някакъв англичанин в Португалия, че е син на лодкар във Фландрия, укриван от леля си, вдовстващата херцогиня на Бургундия, че спи на далечен остров, че се изхранва с ябълки в избата на старата къща на майка си в Графтън, че е скрит в Тауър с братовчед си Едуард Уорик. Внезапно, подобно на пеперуди през пролетта, изникват хиляда момчета-претенденти, танцуващи наоколо като прашинки в слънчевата светлина, чакащи призив да се сплотят в армия. Тюдорите, които мислеха, че са завоювали короната на едно кално поле сред Англия, които смятаха, че са подсигурили династията си, изминавайки с усилие пътя до Лондон, са обсадени от миражи, победени от феи. Всички говорят за наследник на Йорк, всеки познава някой, който го е виждал и се кълне, че е вярно. Навсякъде, където и да отиде Хенри, хората млъкват внезапно, така че никой шепот да не стигне до слуха му; но пред него и зад гърба му се носи тих шум като предупредителен ръмеж преди буря и пороен дъжд. Народът на Англия чака да се яви нов крал, един принц да се надигне като пролетния прилив и да залее света с бели рози.

Преместваме се в Тауър; Хенри като че ли вече не обича провинциалния си дворец през пролетта, както се кълнеше едва миналата година. Тази година той изпитва нужда от замък, който да е лесен за отбраняване, сякаш иска домът му да се извисява над всички сгради, да бъде в сърцето на града, негов безусловен господар; макар че всички говорят за друг — от търговците на добитък, които идват в Смитфийлд и говорят за великолепен бял овен, зърнат на някакъв склон призори, до продавачките на риба на кея, които се кълнат, че в една тъмна нощ преди две години, видели как портата на Тауър към Темза се плъзга безшумно нагоре и как изпод портата, от която се стичала вода, излязла малка лодка, а в нея имало момче, едно-единствено момче, цветето на Йорк, и тя отплавала бързо надолу по течението, към свободата.

С Хенри сме се настанили в кралските покои на Бялата кула, откъдето се вижда по-ниската постройка, подслонявала двете момчета: брат ми Едуард, подготвящ се за коронацията си, но очакващ смъртта, и пажът, когото с майка ми изпратихме там вместо Ричард. Хенри забелязва бледността ми, когато влизаме в кралските покои, ярко осветени от горящите огньове, и украсени с пищни гоблени, и стиска ръката ми, без да казва нищо. Бебето е зад мен, в ръцете на бавачката си, и аз казвам категорично:

— Принц Артур ще спи в съседство, в личните ми покои.

— Почитаемата ми майка постави там разпятието и молитвения ти стол — казва той. — Приготвила ти е хубави лични покои, и е приготвила детска стая за него на горния стаж.

Не губя време за спорове.

— Няма да остана на това място, освен ако бебето ни не спи в съседната стая.

— Елизабет… — казва той кротко. — Знаеш, че тук сме в безопасност, в по-голяма безопасност, отколкото където и да е другаде.

— Синът ми ще спи до мен.

Той кимва. Не спори, дори не ме пита от какво се боя. Женени сме от малко повече от година, а някои теми за нас вече са обгърнати от ужасно мълчание. Никога не говорим за изчезването на братята ми — непознат човек, който ни слуша, би си казал, че двамата споделяме някаква тайна, гузна, греховна тайна. Никога не говорим за годината, която прекарах в двора на Ричард. Никога не говорим за зачеването на Артур и за това, че той не е, както така гръмко оповестява Нейна светлост, „дете на медения месец“, заченато в свята любов още в първата брачна нощ на един щастлив брак. Заедно пазим безмълвно толкова много тайни, само след година. Какви ли лъжи ще си казваме след десет години?

— Изглежда странно — е единственият му отговор. — Хората ще говорят.

— Защо изобщо сме тук, а не в провинцията?

Той пристъпва от крак на крак, извръщайки поглед, и казва:

— Следващата неделя отиваме на литургия с шествие. Всички.

— Какво искаш да кажеш с това „всички“?

Смущението му се усилва.

— Кралската фамилия…

Чакам.

— Братовчед ти Едуард ще ни придружава.

— Какво общо има Теди с това?

Той ме хваща под ръка и ме отвежда встрани от придворните ми дами, които влизат в покоите и коментират гоблените, изваждат ръкоделията си и колодите с карти. Някой настройва лютня, потрепващите струни отекват високо. Аз съм единствената, която мрази този суров замък; за всички други това е познат дом. С Хенри излизаме в дългата галерия, където опияняващият мирис на пресни билки, посипани по пода, витае в тясната стая.

— Хората говорят, че Едуард е избягал от Тауър и събира армия в Уорикшър.

— Едуард? — повтарям глупаво.

— Едуард Уорик, твоят братовчед Теди. Затова той ще участва с нас в кралското шествие до „Сейнт Пол“, за да могат всички да го видят и да разберат, че живее с нас като обичан член на семейството.

Кимвам.

— Ще върви заедно с нас. Ще го покажеш на народа.

— Да.

— И след като всички го видят, ще разберат, че не е издигнал знамето си в Уорикшър.

— Да.

— И след като узнаят, че е жив…

— Да.

— И тези слухове затихнат…

Хенри чака.

— После, след това той ще може да живее с нас като член на домакинството ни — заявявам. — Може да бъде наистина такъв, какъвто го представяме. Можем да го покажем като наш обичан братовчед, и той може да бъде именно такъв. Ако го покажем как отива свободно с нас на литургия, той може да живее свободно с нас. Можем да превърнем показността в действителност. Това трябва да сториш ти, като крал. Трябва да се представиш като крал, а после да очакваш да бъдеш приет като крал. Ако взема участие в тази пиеса, в тази жива картина, която ще показва как Теди е обичан и живее с нас, тогава ти ще я превърнеш в реалност.

Той се колебае.

— Това е моето условие — казвам простичко. — Ако желаеш да се държа така, сякаш Теди е наш обичан сродник, свободно живеещ с нас, тогава трябва да превърнеш преструвката в реалност. Ще те придружавам по време на процесията в неделя, за да покажа, че Теди и всички представители на рода Йорк са твои верни поддръжници. А ти ще се отнасяш към мен и към семейството ми така, сякаш ни имаш доверие.

Той се поколебава за момент, а после казва:

— Да. Ако нашата процесия убеди всички, ако слуховете замрат и всички приемат, че Теди живее в двора като верен на краля член на семейството, той може да излезе от Тауър и да живее свободно в двора.

— Свободен и ползващ се с доверие като майка ми — настоявам. — Независимо какво казва някой.

— Като майка ти — съгласява се той. — Ако слуховете се уталожат.

Маги идва при мен преди вечеря, порозовяла от радост, че е прекарала целия следобед с брат си.

— Пораснал е! По-висок е от мен! О! Толкова много ми липсваше!

— Разбира ли какво трябва да прави?

Тя кимва.

— Обясних му внимателно, и се упражнявахме, така че не би трябвало да сгреши. Знае, че ще върви зад вас и краля, знае, че по време на литургията трябва да коленичи, за да се помоли. Мога да вървя до него, нали? Така че да се погрижа да се справи както трябва?

— Да, да, така ще бъде най-добре — казвам. — А ако някой го приветства с възглас, не трябва да маха с ръка, или да подвиква в отговор, или да казва каквото и да било.

— Той знае — казва тя. — Разбира. Обясних му защо искат да бъде видян.

— Маги, ако той покаже, че е предан член на кралското семейство, вярвам, че може да се върне да живее при нас. Изключително важно е да се справи както трябва.

Устата ѝ, цялото ѝ лице потръпва:

— Може ли?

Вземам я в прегръдките си и чувствам как надеждата я разтърсва цялата.

— О, Маги, ще направя за него всичко по силите си.

Набразденото ѝ от сълзи лице се вдига към мен.

— Той трябва да излезе оттук, Ваша светлост, това го съсипва. Не учи уроците си тук вътре, не вижда никого.

— Нима кралят не му е осигурил възпитатели?

Тя поклаща глава.

— Вече не го посещават. Той прекарва деня си, легнал в леглото си, като чете книгите, които му изпращам, или се взира в тавана и гледа навън през прозореца. Пускат го навън веднъж дневно, да се разхожда в градините. Но той е единайсетгодишен, този месец навършва дванайсет. Би трябвало да е в двора, да си учи уроците, да играе разни игри, да се учи да язди. Би трябвало вече да се превръща в мъж, да дружи с момчета на собствената му възраст. А той е тук, съвсем сам, не вижда никого освен пазачите си, когато му носят храна. Каза ми как му се струва, че забравял как да говори. Каза, че веднъж прекарал целия ден в опити да си спомни лицето ми. Казва, че понякога минавал цял ден, а той не можел да си спомни, че е отминал. Затова сега отбелязва всеки ден с резка на стената, като затворник. А после го хваща страх, че е изгубил броя на месеците.

— Освен това знае, че баща ни е бил екзекутиран тук, знае и че братята ви са изчезнали оттук — били са момчета като него. Едновременно е отегчен и изплашен, и няма с кого да говори. Пазачите му са груби мъже, играят карти с него и му отмъкват дори жалките му няколко шилинга, ругаят пред него и пият. Той не може да остане тук. Трябва да го измъкна.

Ужасена съм.

— О, Маги…

— Как ще израсне като херцог от кралската фамилия, щом се отнасят с него като с малък изменник? — настоява тя. — Това го съсипва, а аз се заклех пред баща ми, че ще се грижа за него!

Кимвам.

— Ще говоря отново с краля, Маги. Ще направя каквото мога. А щом хората престанат да говорят за него през цялото време, аз съм сигурна, че Хенри ще го освободи — замълчавам. — Нашето име сякаш е едновременно и най-голямата ни гордост, и нашето проклятие — казвам. — Ако той беше просто някой си Едуард, без титла, а не Едуард Уорик, сега щеше да живее с нас.

— Иска ми се всички да бяхме незначителни хора без титли — казва тя с горчивина. — Ако можех да избирам, щях да приема името Никоя, и изобщо да не идвам в двора.

Съпругът ми свиква своя Таен съвет, за да се допита до участниците в него как да сложи край на ширещите се слухове за някакъв принц от династията Йорк. Всички знаят, всички са чули по нещо — за херцог на Йорк, дори за незаконен син на някой от династията, който идва в Англия да завземе престола. Джон дьо ла Поул, синът на моята леля Елизабет Йорк, съветва краля да не губи самообладание, уверява го, че мълвата ще спре. Баща му, херцогът на Съфолк, уверява Хенри, че няма разделение между Йорк и Тюдор. Щом народът види Едуард да върви редом със семейството му, ще се успокои отново. Джон пита дали Теди може да бъде освободен от Тауър — та всички да видят, че династиите Йорк и Тюдор са обединени.

— Редно е да покажем, че нямаме от какво да се боим — казва той, като се усмихва на краля. — Това е най-добрият начин да потушим слуховете: да покажем, че не се боим от нищо.

— Че сме единни — казва Хенри.

Джон протяга ръка към него и кралят топло я стиска.

— Единни сме — уверява го той.

Кралят праща да повикат Едуард, и ние двете с Маги припряно го обличаме в нов жакет и му сресваме косата. Той е блед, с ужасната бледност на дете, което никога не излиза навън, а ръцете и краката му са слаби, въпреки че би трябвало да заяква. Лицето му на малко момче притежава чара и привлекателните черти на рода Йорк, но той е нервен, каквито братята ми никога не са били. Чете толкова много и говори толкова малко, че заеква, когато трябва да каже нещо, и млъква по средата на изречението, за да се опита да си спомни какво иска да каже. Живеейки сам сред груби мъже, той е отчаяно стеснителен; усмихва се само на Маги, и само с нея може да говори гладко и без колебание.

Маги и аз го придружаваме до затворената врата на залата на Тайния съвет, където кралските телохранители стоят с кръстосани пики, и не пускат вътре никого. Той спира, като младо жребче, което отказва да скочи.

— Не дават да вляза — казва той неспокойно, като поглежда към едрите мъже с безизразни лица, които се взират някъде отвъд нас тримата. — Трябва да направите каквото казват. Винаги трябва да правите каквото казват.

Плахото потрепване в гласа му ми напомня за деня, когато мъжете, облечени в същите тези ливреи, го отнесоха надолу по стълбите и аз не можах да го спася.

— Лично кралят иска да те види — казвам му. — Ще отворят вратата, когато тръгнеш към тях. Вратите ще се отворят, когато приближиш.

Той хвърля поглед нагоре към мен, свенлива усмивка осветява лицето му с внезапна надежда.

— Защото съм граф?

— Граф си — казвам тихо. — Но те ще отворят вратата, защото такова е желанието на краля. Важният е кралят, не ние. Това, което не трябва да забравиш да кажеш, е че си верен на краля.

Той кимва енергично.

— Обещах — казва. — Обещах, точно както ми поръча Маги.

Шествието от Тауър до катедралата „Сейнт Пол“ е умишлено лишено от официалност, сякаш кралското семейство отива пеш на църква в столицата си всеки ден. Кралските телохранители ни придружават, вървейки до нас, зад нас и отпред, но по-скоро така, сякаш са членове на домакинството, вървящи начело към църквата, а не стражи. Хенри върви отпред с майка ми, за да демонстрира пред всички единството на сегашния крал с предишната кралица, а Нейна светлост избира да върви ръка за ръка с мен, показвайки на всички, че принцесата на Йорк се е сляла в едно с династията на Тюдорите. Зад нас идват сестрите ми, Сесили с новия си съпруг, за да могат всички да видят, че няма принцеса на Йорк на възраст за женене, около която да се сплоти несъгласието, а зад нея крачи братовчед ни Едуард, който върви сам, за да могат хората, които чакат и отдясно, и отляво, да го видят ясно. Той е добре облечен, но изглежда смутен и недодялан и се препъва веднага щом тръгва. Маги върви зад него със сестрите ми Ан, Катрин и Бриджет, и си налага да стои по-назад от малкия си брат и да не го държи за ръка, както е свикнала. Това е път, който той трябва да извърви сам, това е шествие, в което трябва да се покаже сам, без никакъв поддръжник, без никаква принуда, свободно и по своя воля следващ свитата на краля от династията на Тюдорите.

Когато влизаме в дълбокия мрак на сводестата църква, всички заставаме при стъпалата към олтара за литургията, и усещаме присъствието на лондонската тълпа в обширното пространство зад нас. Хенри слага длан върху рамото на Едуард, пошепва нещо в ухото му, и момчето покорно се отпуска на колене върху молитвения стол, подпира лакти върху кадифената облегалка и вдига очи към олтара. Всички ние, останалите, отстъпваме малко назад, сякаш за да го оставим да се моли, но всъщност за да дадем възможност всички да видят, че Едуард Уорик е благочестив, верен на краля, и — най-важното от всичко — под нашите грижи. Не е издигнал знамето си в замъка Уорик, не е в Ирландия, събирайки армия, не е с леля си, херцогинята на Бургундия, във Фландрия, замисляйки заговор. Той е там, където е редно да бъде, сред своето любящо кралско семейство, на колене пред Бога.

След службата обядваме с духовниците от „Сейнт Пол“, а после тръгваме надолу към реката. Едуард се държи по-уверено, смее се и разговаря със сестрите ми. После Хенри му нарежда да тръгне редом с Джон дьо ла Поул — двамата братовчеди от династията Йорк заедно. Джон дьо ла Поул е верен на Хенри още от първия ден на царуването му, постоянно е близо до него, участва в неговия Таен съвет, вътрешния кръг от кралски съветници. Добре известен е с предаността си към краля, и това изпраща убедително послание към тълпите, които се редят от двете страни на пътя ни и се надвесват от прозорците над главите ни. Всеки може да види, че това е истинският Едуард Уорик редом с истинския Джон дьо ла Поул, всеки може да види, че те разговарят помежду си и вървят към дома, връщайки се от църква, както може да се очаква от роднини. Всеки може да види, че те са щастливи сред своите близки от фамилията на Тюдорите; както съм щастлива и аз, както е щастлива и Сесили, както е щастлива и майка ми.

Хенри маха с ръка на гражданите на Лондон, които се трупат по брега на реката да видят всички ни, и ме вика да застана до него, с Едуард до мен, за да може всички да видят, че сме единни, че Хенри Тюдор е направил това, което някои хора се кълняха, че е невъзможно: донесъл е мир на Англия, и е сложил край на войните на братовчедите.

После някакъв глупак в тълпата изкрещява високо: „За Уорик!“ — старият боен вик, а аз се стряскам и поглеждам към съпруга си, очаквайки да го видя разярен. Но усмивката му изобщо не трепва, не трепва и ръката му, вдигната във владетелски поздрав. Поглеждам обратно към тълпата и виждам леко раздвижване в задните ѝ редици, сякаш мъжът, който извика, е бил съборен и го притискат към земята.

— Какво става? — питам плахо Хенри.

— Нищо — казва той. — Абсолютно нищо — а после се обръща и отива до пищния си трон на кърмата на лодката, вика всички ни на борда, сяда, царствен във всяко отношение, и дава сигнал за потегляне.