Бялата принцеса

Дворецът Гринич, Лондон Ноември 1487 г.

Обличам се за коронацията си и отбелязвам мислено колко различна е подготовката да стана кралица от онази, когато се готвех за венчавката си. Този път, пристегната в рокля в бяло и златно, със златисти връзки, поръбена с хермелин, както се полага на кралска особа, не треперя от мъка. Зная какво да очаквам от съпруга си, намерили сме начин да бъдем заедно, начин, който заобикаля тайните на миналото и закрива погледа ни, за да не виждаме несигурността в бъдещето си. Дарих го със син, когото обичаме, той ме дарява с корона. Предпочитанията на майка му към него пред всички други и яростната ѝ враждебност към семейството ми е отличителна черта на живота ми, която съм се научила да приемам. Загадката около изчезналия ми брат и страхът на Хенри от семейството ми е нещо, с което живеем всеки ден.

Научила съм се да разпознавам нрава му, внезапните му яростни избухвания; научила съм, че те винаги са породени от страха му, че въпреки победата, въпреки подкрепата на майка му, въпреки нейното убеждение, че сам Бог е на страната на Тюдорите, може да стане така, че той да не оправдае надеждите — нейните и Божиите — и да бъде свален от престола също така жестоко и несправедливо като краля, когото той видя да загива в краката му.

Но аз познах също и нежността му, обичта му към неговия син, чинното, непреклонно и безусловно подчинение, с което се отнася към майка си, а и топлотата му към мен, която нараства с времето. Когато го разочаровам, когато ме подозира, тогава сякаш целият му свят отново става несигурен. Все повече му се иска да ме обича и да ми има доверие; и все повече и повече се убеждавам, че и аз искам да е така.

Днес имам много поводи за радост. Имам син в детската стая, и съпруг, който е сигурен на своя престол. Сестрите ми са в безопасност, а аз вече не съм измъчвана от сънища и болезнена скръб. Но въпреки това имам много поводи да тъгувам. Макар че днес е денят на коронацията ми, моето семейство е победено. Майка ми отсъства, затворена в абатството Бърмъндзи, братовчед ми Джон дьо ла Поул е мъртъв. Вуйчо ми Едуард се ползва с голямото доверие на краля, но е далече в Гранада, на кръстоносен поход срещу маврите, а моят полубрат Томас е толкова предпазлив, когато е близо до краля, че почти пристъпва на пръсти, за да бъде сигурен, че няма да пробуди подозренията на Хенри. Сесили вече не е момиче от династията Йорк, омъжена е за поддръжник на Тюдорите, никога не изрича и дума без позволението на съпруга си, а и останалите ми сестри ще бъдат набелязани от Нейна светлост майката на краля за съпруги на верни поддръжници на Тюдорите; тя няма да поеме риска някоя от тях да бъде превърната във фигура, около която да се организира бунт. Най-лошото от всичко, по-ужасно от всичко е това, че Теди все още е задържан в Тауър, а приливът на увереност, който Хенри почувства след битката при Ист Стоук, не го накара да освободи момчето, макар че го молих за това, дори поисках свободата на Теди като подарък за деня на коронацията. Бледото лице на сестра му Маги сред дамите ми е постоянен укор към мен. Казах, че тя и Теди могат да дойдат в Лондон, и че ще бъдат в безопасност. Казах, че майка ми може да ги опази. Казах, че ще бъда настойница на Теди, но се оказах безсилна, майка ми е затворена в абатството, Теди е повереник на Нейна светлост майката на краля, грижите за благосъстоянието му са поверени на нея. Не бях взела предвид скритите страхове на Хенри. Не помислих, че един крал би преследвал едно момче.

Имаше и триумфи за династията Йорк. Хенри може и да е победил в битката при Ист Стоук, но това не беше героична кампания; и макар че повечето му лордове доведоха хората си, твърде малко от тях всъщност се включиха в битката. Обезпокоителен брой от тях дори не присъстваха. Хенри има короната на главата си и наследник в детската стая, но едно от неговите кралства предложи короната на друг — на едно неизвестно момче — предпочитайки го пред Хенри; и постоянно се носи упорита мълва за друг наследник, друг наследник, скрит някъде, който чака реда си.

Не майка ми, а Маги разресва косата ми с четката и я подрежда по раменете ми, да се спуска по гърба ми, почти до кръста. Сесили поставя златната мрежичка на главата ми, а върху нея ще нося златен обръч с диаманти и рубини. Има много рубини, те символизират добродетелността на жената, а това ще бъде моята главна роля до края на живота ми — добродетелна жена и кралица от династията на Тюдорите, чийто девиз е „Смирена и разкаяна“. Няма значение, че в сърцето си съм пламенна и независима. Истинската ми същност ще бъде скрита, а историята никога няма да говори за мен по друг начин, освен като за дъщеря на един крал, съпруга на друг и майка на трети.

Кралската баржа трябва да ме откара нагоре по реката до Уестминстър, а кметът на Лондон и всички гилдии ще излязат с украсените си с техните знамена кораби, за да ме ескортират с музика и песни. За пореден път майка ми ще гледа от прозореца си и ще вижда как по реката минава кралско шествие, на път за коронация; но този път в баржата, която минава покрай затвора ѝ, ще бъде нейната дъщеря. Знам, че ще гледа навън през прозорците на абатството, за да ме види как преминавам, и се надявам, че ще изпита удоволствие от съзнанието, че поне този неин план е дал своите плодове. Тя ме постави на престола на Англия, и макар че гребците прекарват баржата покрай прозореца ѝ, без да я поздравят — а това е четвъртото шествие за коронация без нея на борда — този път поне е поставила дъщеря си на златния трон и хората, подредили се от двете страни на речния бряг, ще крещят: „За Йорк“.

Слизам до кея, а дамите ми държат шлейфа ми нависоко, за да не се влачи по влажния килим, и ми помагат да се кача на лодката. Тя е великолепна, окичена с флагчета и цветя, ескортирана от украсени баржи и всевъзможни други плавателни съдове. Когато се качвам на борда, засвирва музика, а един хор запява химн във възхвала на добродетелите ми. Заемам мястото си на кърмата, с балдахин от златен брокат над главата ми, на златния трон с кадифена възглавничка. Дамите ми се събират около мен. Нашият кралски двор е прочут с красотата си, а днес всяка жена е облечена в най-хубавите си дрехи. Гребците задвижват веслата в ритъма на барабана, другите баржи се събират пред и зад нас. Залепвам усмивка на лицето си, когато веслата се потапят дълбоко във водата и ние потегляме.

Носът на една от съпровождащите ни баржи с издялан във формата на драконова глава, кърмата наподобява на завитата опашка на дракон. Това е драконът от герба на Тюдорите и от време на време палят огън в муцуната му, за да бълва пламъци над водите, а хората по бреговете крещят възторжено. Но те отправят към мен виковете си „За Йорк!“, напук на всички външни признаци, че това шествие е в чест на Тюдорите. Не мога да не се усмихвам при мисълта за вярната обич, която хората хранят към моята династия, въпреки че над мен се развяват зелено-бели знамена, а драконът ръмжи и бълва дим.

Кралската баржа се движи с лекота по прилива, в средата на реката, но когато стигаме до Бърмъндзи и виждам построената от тухли и кремък къщичка на портиерката на абатството, кормчията се насочва към отсрещния бряг, така че да бъдем възможно най-далече от затвора на майка ми. Мога да видя хората, които са се наредили край високите защитни стени на абатството, но не мога да различа фигурите. Вдигам ръка да засенча очи, и златната корона одрасква пръстите ми. Не мога да видя майка си сред тълпата, твърде навътре в реката сме и има твърде много хора, за да я забележа. Искам да я видя, толкова искам да я видя. Искам да знае, че я търся с поглед. За момент се питам дали не са ѝ наредили да остане в килията си, докато баржата минава. Питам се дали ще седи в стола си, в хладната белосана килия, заслушана в музиката, която се носи гръмко откъм реката, дали ще се усмихва на шумния рев на дракона, който бълва огън, но няма да знае, че я търся.

И после, изведнъж, като по магия, я виждам. Едно знаме се развява и плющи на бриза откъм реката. То е в зеления цвят на Тюдорите, новия цвят на предаността към престола, фонът — в зеления цвят на Тюдорите, избродиран с бяло-червената роза на Тюдорите, знакът, който всеки благоразумен човек би показал днес. Но това знаме е различно: то е с бяла роза върху зеления цвят на Тюдорите, и ако центърът на розата е червен, той е избродиран с толкова ситен бод, че не може да се види. На пръв поглед, дори при по-близък поглед, това е бялата роза на Йорк. А там, разбира се, е майка ми, застанала под знамето на съпруга, когото обожаваше, и когато поглеждам към нея и вдигам ръка, тя подскача от радост като момиче, че съм я видяла, и размахва двете си ръце над главата, викайки името ми, възторжена, смееща се, непокорна както винаги. Започва да тича покрай речния бряг, като се опитва да не изостава от моята далечна баржа, крещейки: „Елизабет! Елизабет! Ура!“ толкова ясно, че мога да я чуя над шума от другата страна на водата. Надигам се от пищния си трон, втурвам се към страничния борд на лодката, и се надвесвам да ѝ помахам в отговор, без никакво достойнство, и крещя: „Майко! Ето ме!“, и се смея на глас, от радост, че съм я видяла, и че тя ме е видяла, и че отивам на коронацията си с нейната дадена през смях, непринудена благословия.

Моята коронация дава сигнал за бърза поредица от годежи, докато Хенри, по своя методичен начин, проучва каква полза могат да допринесат сестрите ми за династията на Тюдорите, и уговаря политически бракове в свой интерес. Дори майка ми отново е вкарана в играта. Той ми позволява да я посетя в Бърмъндзи със сестрите ми, и да ѝ занеса новината, че Тюдорите са ѝ простили дотолкова, че отново обмислят идеята за женитбата ѝ, и тя трябва да отиде при Джеймс III Шотландски.

Страхувам се, че абатството ще е студено и неприветливо, но намирам майка си пред буен огън от ябълково дърво, който разнася димния си аромат в приемната ѝ; моята полусестра, Грейс, е седнала до нея, заедно с още две почетни дами, които работят по ръкоделието си.

Майка ми се изправя, когато влизам със сестрите си, и целува всички ни.

— Колко е прекрасно да те видя — тя ми прави реверанс. — Трябваше да кажа „Ваша светлост“ — отстъпва, за да ме огледа по-добре. — Изглеждаш чудесно.

Разтваря ръце за Бриджет и Катрин, които се втурват да я прегърнат, и се усмихва на Ан над приведените им глави.

— Ти също, Сесили; каква красива рокля, и каква изящна брошка на шапчицата ти. Съпругът ти мил ли е към теб?

— Да — казва Сесили сковано, защото е напълно наясно с подозренията срещу майка ми. — И се ползва с много висока почит от страна на Негова светлост краля и Нейна светлост майката на краля. Известен е с верността си към престола, аз също.

Майка ми се усмихва, сякаш това така или иначе не е от голямо значение за нея, и отново сяда, като притегля малките ми сестри, седемгодишната Бриджет и осемгодишната Катрин, на коленете си. Ан сяда на едно ниско столче до тях, майка ми отпуска длан на рамото ѝ и ме поглежда с очакване.

— Ще ни омъжат! — изтърсва Катрин, неспособна да чака дори миг повече. — Всички освен Бриджет.

— Защото аз съм Христова невеста — казва Бриджет, толкова тържествено сериозна, колкото може да бъде едно малко момиче.

— Разбира се, че си — майка ми я прегръща. — И кои ще бъдат щастливците? Верни поддръжници на Тюдорите, предполагам?

Сесили се наежва при този намек за съпруга си.

— И вие сте сгодена — казва тя язвително.

Майка ми изобщо не се трогва.

— Отново Джеймс Шотландски? — пита ме тя, усмихната.

Давам си сметка, че тя вече знае за това. Шпионската ѝ мрежа сигурно още си е на мястото и ѝ служи също така добре тук, където се предполага, че е уединена и изолирана, както ѝ служеше и в кралския двор, където се предполагаше, че е обкръжена от свои верни хора.

— Знаели сте?

— Знаех, че кралят е изпратил посланици в Шотландия и работи за сключване на мир с тях — казва тя спокойно. — Разбира се, че би го скрепил със сватба. А тъй като беше мислил за мен по-рано, предположих, че ще се върне към предишния си план.

— Имате ли нещо против? — питам настойчиво. — Защото, ако искате да откажете, бих могла навярно…

Тя нежно посяга напред и взема ръката ми.

— Не мисля, че би могла — казва. — Ако не можеш да му попречиш да държи братовчед ти Едуард в Тауър, нито да го убедиш, че не е нужно да бъда зад тези стени, тогава се съмнявам, че можеш да повлияеш на политиката му спрямо Шотландия. Той те направи кралица, но макар да носиш скиптъра, нямаш власт.

— И аз все това казвам — обажда се Сесили. — Тя не може да направи нищо.

— Сигурно си права — майка ми ѝ отправя усмивка. На мен казва тихо: — И не бива да се упрекваш. Зная, че правиш най-доброто, което можеш. Една жена винаги разполага само с толкова власт, колкото може да си спечели, а ти си омъжена във фамилия, която няма да ти повери власт.

— Но аз ще бъда омъжена за шотландски принц! — изписква Катрин, неспособна да сдържа повече новината. — По-младият. Така че ще отида в Шотландия с вас, почитаема майко, и ще мога да бъда в покоите ви, мога да ви бъда придворна дама.

— Ах, колко ще се радвам да бъдеш при мен — майка ми се навежда напред и леко целува Катрин по покритата с бяла дантелена шапчица глава. — Ще бъде толкова по-лесно, ако бъдем заедно. И можем да правим бляскави официални визити на сестра ти. Можем да яздим до Лондон в тържествено шествие, а тя ще устройва пиршества за нас, дамите от кралското семейство на Шотландия.

— А аз съм определена да се омъжа за наследника, следващия крал на Шотландия — казва Ан тихо. Тя не е толкова възторжена като Катрин. На дванайсет тя знае достатъчно добре, че да се омъжиш за врага на страната си в опит да го превърнеш в съюзник, не е особено весело.

Майка ми я поглежда с безмълвно съчувствие.

— Е, всички ще бъдем заедно, това поне е хубаво — казва тя. — И ще мога да ви съветвам и да ви помагам. А да бъдеш кралица на Шотландия, не е маловажна роля, Ан.

— Ами аз? — пита Бриджет.

Погледът на майка ми се стрелва бързо към лицето ми.

— Може би ще ти позволят да дойдеш с мен в Шотландия — казва тя. — Надявам се кралят да позволи това.

— А ако не, ще дойда тук — казва Бриджет със задоволство, като се оглежда в красивите покои на майка ми.

— Мислех си, че искаш да бъдеш монахиня — казва Сесили с унищожителен тон. — А не да живееш като папа.

Майка ми се изкикотва.

— О, Сесили, наистина ли мислиш, че живея като папа? Колко прекрасно. Да не си мислиш, че разполагам с цели стаи със скрити кардинали, които ми служат? И че се храня от златни блюда?

Тя става и протяга ръце към двете малки момичета.

— Хайде, Сесили ми напомня, че трябва да отиваме на вечеря. Можеш да произнесеш благодарствената молитва пред сестрите, Бриджет.

Докато излизаме, тя ме притегля към себе си.

— Не се безпокой — казва тихо. — Между един годеж и една сватба има много препятствия, а принуждаването на шотландците да спазват мирен договор е чудо, на каквото още не съм ставала свидетел. Засега все още никой не е потеглил по Големия северен път.