Бялата принцеса

Дворецът Уестминстър, Лондон Есента на 1496 г.

Но Хенри не праща да доведат бръснаря от Турне и съпругата му. Изпраща в Турне поредния шпионин, който не успява да ги открие. В ума ми за кратко се мярва една забавна представа: Турне, пълен с мъже, увити в наметалата си, с качулки, спуснати напред, за да скрият лицата им, търсещи някого — който и да е — който е готов да каже, че е имал син, който е избягал от дома си и си е наумил да се обяви за крал на Англия, и който сега е сключил брак с момиче от кралската фамилия на Шотландия и е личен приятел и любимец на повечето владетели на християнския свят.

Това е толкова нелепо предположение, че когато Хенри продължава да търси опечалена майка, изчезнало момче, каквото и да е — поне име, ако не нещо друго — аз виждам това като доказателство не за голямата му решимост да разбуди една мистерия, а за нарастващото му отчаяно желание да създаде самоличност за момчето и да му прикачи някакво име. Когато намеквам, че всъщност всеки би свършил работа, че не е нужно да е бръснар от Турне — той би могъл със същия успех да си послужи с всеки, който е готов да каже, че момчето се е родило в неговия дом и го е отгледал той, а после то е изчезнало — Хенри се намръщва и казва:

— Именно, именно. Бих могъл да разполагам с половин дузина родители и пак никой да не повярва, че съм намерил които трябва.

Една вечер през есента съм поканена в покоите на кралицата — те все още се наричат така — от Нейна светлост майката на краля, която ми казва, че трябва да говори с мен преди вечеря. Отивам със сестра си Сесили, тъй като Ан е в уединение, очакваща първото си дете; но когато разтварят със замах големите двойни врати, виждам, че приемната на Нейна светлост е празна, и оставям Сесили да ме чака там, до оскъдния огън от малки подпалки, и влизам в личния кабинет на Нейна светлост сама.

Тя е коленичила пред молитвен стол; но когато влизам, хвърля поглед през рамо, прошепва: „Амин“, а после се изправя. И двете правим реверанс: тя на мен като на кралица, аз на нея като на моя свекърва; притискаме студени бузи една в друга, сякаш си разменяме целувки, но устните на никоя от нас дори не докосват лицето на другата.

Тя посочва с жест към един стол, висок колкото нейния, от другата страна на огнището, и ние сядаме едновременно, без нито една от нас да даде предимство на другата. Започвам да се чудя за какво е всичко това.

— Искам да говоря поверително с вас — започва тя. — В пълна поверителност. Това, което ми кажете, няма да излезе отвъд стените на тази стая. Можете да ми доверите всичко. Давам ви свята клетва.

Чакам. Много се съмнявам, че ще ѝ кажа каквото и да било, затова не е нужно да ме уверява, че няма да го повтори. Освен това знам, че още в следващия миг тя ще повтори пред сина си всичко, което може да му бъде от полза. Святата ѝ клетва няма да я накара да се поколебае дори за миг. Нейната свята клетва не струва нищо срещу предаността ѝ към нейния син.

— Искам да поговорим за отминали дни — казва тя. — Вие сте били малко момиче и нямате вина за нищо от това. Нито аз, нито някой друг ви обвинява в нещо. Нито дори синът ми. Майка ви се разпореждаше за всичко, а тогава вие сте ѝ се покорявали — тя замълчава. — Но не е необходимо да ѝ се покорявате сега.

Свеждам глава.

Изглежда, че на Нейна светлост ѝ е трудно да повдигне въпроса, който я интересува. Тя се поколебава, потропва с пръсти по украсената с резба странична облегалка на стола си. Затваря очи, сякаш отдавайки се на кратка молитва.

— Когато бяхте съвсем младо момиче и живеехте в убежище, брат ви, кралят, беше в Тауър, но малкият ви брат Ричард все още беше с вас. Майка ви го беше задържала при себе си. Когато ѝ обещаха, че брат ви Едуард ще бъде коронясан, поискаха тя да изпрати принц Ричард в Тауър, за да се присъедини към брат си, да му прави компания. Помните ли?

— Спомням си — казвам аз. Въпреки волята си хвърлям поглед към натрупаните пънове в огнището, сякаш мога да видя в проблясващата жарава сводестия покрив на убежището, бялото, отчаяно лице на майка си, тъмносиния цвят на траурната ѝ рокля, и малкото момче, което откупихме от родителите му, което прибрахме, изкъпахме, наредихме му да не говори нищо, и го преоблякохме като малкия ми брат, с шапка, смъкната ниско на главата, с дебел шал през устата. Предадохме го на архиепископа, който се закле, че то ще бъде в безопасност, макар да не му вярвахме, да не вярвахме на никого от тях. Изложихме онова малко момче на опасност, за да спасим Ричард. Смятахме, че това ще ни откупи една нощ, може би една нощ и един ден. Не можехме да повярваме на късмета си, когато никой не се усъмни в него, когато двете момчета заедно, моят брат Едуард и онова бедняшко момче, съумяха да поддържат измамата.

— Лордовете от Тайния съвет дойдоха и настояха да им предадете вашия малък брат — казва Нейна светлост: гласът ѝ е напевен шепот. — Но сега се чудя дали сте го сторили?

Поглеждам я, срещайки погледа ѝ с честно, открито изражение.

— Разбира се, че да — казвам безцеремонно. — Всички знаят, че го направихме. Целият Таен съвет беше свидетел на това. Собственият ви съпруг Томас, лорд Станли, беше там. Всички знаят, че отведоха малкия ми брат Ричард да живее при брат ми, краля, в Тауър, да му прави компания преди коронацията. Вие самата бяхте в двора, трябва да сте ги видели как го отвеждат в Тауър. Сигурно помните, всички знаеха, че майка ми плака, докато се сбогуваше с него, но архиепископът лично се закле, че Ричард ще бъде в безопасност.

Тя кимва.

— Ах, но все пак… дали тогава майка ви не е организирала малък заговор, за да ги измъкне? — Нейна светлост се приближава, ръката ѝ посяга и се вкопчва в моите отпуснати в скута ръце като ноктите на хищна птица. — Тя беше умна и прозорлива жена, и винаги нащрек за опасностите. Питам се дали не е била готова, дали не е очаквала те да дойдат за принц Ричард? Помнете, аз обединих хората си с нейните в нападение срещу Тауър, за да измъкнат момчетата. И аз се опитах да ги спася. Но след това, след като този опит се провали, дали тя не ги е спасила сама — или може би е спасила само Ричард? По-малкия си син? Дали не е имала друг замисъл, за който не ми е казала? Бях наказана, задето ѝ помогнах, бях затворена в къщата на съпруга си и ми бе забранено да говоря или да пиша на когото и да било. Дали майка ви, която бе толкова предана на семейството си и умна жена, е измъкнала Ричард? Измъкна ли тя брат ви Ричард от Тауър?

— Знаете, че тя непрекъснато кроеше заговори — казвам. — Пишеше на вас, пишеше на сина ви. Вие сигурно знаете повече от мен за онова време. Тя казвала ли ви е, че го крие на сигурно място? Може би сте пазили тази тайна през цялото това време?

Тя рязко отдръпва ръка, сякаш съм гореща като жаравата в огнището.

— Какво искате да кажете? Не! Никога не ми е казвала такова нещо!

— Заговорничехте с нея да ни освободите, нали? — питам, с глас, сладък като мляко със захар. — Заговорничехте с нея да доведете сина си да ни спаси? Затова Хенри дойде в Англия? За да освободи всички ни? Не за да се възкачи на престола, а за да го върне на брат ми и да ни освободи?

— Но тя не ми каза нищо — избухва лейди Маргарет. — Никога не ми каза нищо. И макар всички да казваха, че момчетата са мъртви, тя никога не поръча да отслужат заупокойна литургия за тях, и така и не намерихме телата им, никога не открихме убийците им, нито някаква следа или мълва за заговор за убиването им. Тя никога не назова убийците им и никой така и не направи признания.

— Надявахте се хората да си помислят, че е бил чичо им Ричард — отбелязвам тихо. — Но нямахте куража да го обвините. Дори не и когато вече беше мъртъв, погребан в незнаен гроб. Нито дори когато публично изброихте престъпленията му. Никога не го обвинихте за това. Дори Хенри, дори вие нямахте безочието да заявите, че е убил племенниците си.

— Бяха ли убити? — изсъсква ми тя. — Какво от това, че може да не е бил Ричард? Няма значение кой го е сторил! Бяха ли убити? Бяха ли погубени и двамата? Сигурна ли сте в това?

Поклащам глава.

— Къде са момчетата? — прошепва тя, с глас, съвсем малко по-висок от шепота на пламъка в огнището. — Къде са? Къде е принц Ричард сега?

— Мисля, че знаете по-добре от мен. Мисля, че знаете съвсем точно къде е той — обръщам се отново към нея и я оставям да види усмивката ми. — Не мислите ли, че това е той, в Шотландия? Не мислите ли, че е на свобода, повел войските си срещу нас? Срещу родния ви син — наричайки го узурпатор?

Болката в изражението ѝ е искрена.

— Прекосили са границата — прошепва тя. — Събрали са голяма войска, кралят на Шотландия язди заедно с момчето начело на хиляди мъже, излял е оръдия, бомбарди — никой не е виждал такава армия на Север преди. А момчето е разпратило прокламация… — тя млъква рязко и изважда листа от пазвата си. Не мога да скрия любопитството си; протягам ръка и тя ми подава листа. Това е прокламация от момчето, сигурно е изготвил стотици, в най-долния край е подписът му, RR — Ricardus Rex, Крал Ричард IV Английски.

Не мога да откъсна очи от уверения замах, с който са изписани инициалите. Поставям пръст върху изсъхналото мастило; може би това е подписът на брат ми. Не мога да повярвам, че връхчето на пръста ми няма да усети докосването му, че мастилото няма да се стопли под ръката ми. Той е подписал това, а сега пръстът ми е върху подписа му.

— Ричард — изричам зачудено и чувам обичта в гласа си. — Ричард.

— Той призовава народа на Англия да залови Хенри, докато бяга — казва майката на Хенри с треперещ глас. Почти не я чувам, мисля си за малкия си брат, подписващ стотици прокламации като Ricardus Rex: крал Ричард. Откривам, че се усмихвам, мислейки си за малкото момче, което майка ми обичаше толкова много, което всички обичахме заради слънчевия му, добросърдечен нрав. Представям си го как полага този уверен подпис и се усмихва с присъщата си усмивка, сигурен, че ще спечели Англия отново за династията Йорк.

— Пресякъл е шотландската граница, напредва към Бърик — простенва тя.

Най-сетне осъзнавам какво казва.

— Нападнали са?

Тя кимва.

— Кралят ще отиде ли? Подготвил ли е войската си?

— Изпратихме пари — казва тя. — Цяло състояние. Той налива пари и оръжия в Севера.

— Той потегля? Хенри ще поведе армията си срещу момчето?

Тя поклаща глава.

— Няма да изведем армия на бойното поле. Още не, не и на Север.

Объркана съм. Премествам поглед от дръзката прокламация с черно мастило към старческото ѝ, изплашено лице.

— Защо не? Той трябва да защити Севера. Мислех, че сте готови за това?

— Не можем — избухва тя. — Не смеем да изпратим армия в поход на север, за да се изправи срещу момчето. Ами ако войските се обърнат срещу нас в мига щом стигнем там? Ако преминат на другата страна, ако мъжете се обявят в подкрепа на Ричард, тогава няма да сме постигнали нищо, освен да му дадем армия и всичките си оръжия. Не се осмеляваме да изведем организирана армия където и да е близо до него. Англия трябва да бъде защитена от мъжете на Севера, които се бият под командването на собствените си предводители, защитават собствените си земи срещу шотландците, и ще наемем платени войници, за да подсилим редиците им — мъже от Лотарингия и от Германия.

Поглеждам я слисано.

— Наемате чуждестранни войници, защото не можете да се доверите на англичани?

Тя кърши ръце.

— Хората са толкова озлобени заради облагането с данъци и заради глобите, говорят против краля. Дотолкова не можем да им имаме вяра, не можем да бъдем сигурни…

— Не можете да имате доверие на английска армия, че няма да премине на другата страна и да се бие срещу краля?

Тя скрива лице в ръцете си, потъва в стола си, почти се свлича на колене, сякаш се моли. Гледам я вцепенено, неспособна да си придам съчувствено изражение. Никога в живота си не съм чувала за такова нещо: страната е нападната от нашественици, а кралят се бои да потегли на бой, за да защити границите си, защото не може да има доверие на армията, която е събрал, въоръжил, и на която е платил. Крал, който изглежда като узурпатор и свиква чуждестранни войски, дори в мига, когато едно момче, едно момче от долен произход, претендира за трона му.

— Кой ще поведе тази северна армия, ако кралят не тръгне? — питам.

Единствено това събужда у нея някаква радост.

— Томас Хауард, графът на Съри — казва тя. — Поверяваме му тази мисия. Вашата сестра ще роди детето му под нашите грижи. Сигурна съм, че той няма да ни предаде. Ние ще държим нея и първото му дете като залог. Семейство Кортни ще ни подкрепи, ние ще омъжим сестра ви Катрин за Уилям Кортни, за да ги накараме да удържат на думата си. А да изпратим срещу момчето човек, познат с предаността си към династията Йорк, ще изглежда добре, не мислите ли? Това сигурно ще накара хората да спрат и да се замислят, нали? Трябва да видят, че Томас Хауард е излязъл благополучно от Тауър, след като го държахме в плен там.

— За разлика от момчето — отбелязвам.

Очите ѝ рязко се стрелват към мен и виждам ужас в лицето ѝ.

— Кое момче? — пита тя. — Кое момче?

— Моят братовчед, Едуард — казвам спокойно. — Все още го държите без основание, без обвинение, несправедливо. Би трябвало да бъде освободен сега, за да не могат хората да кажат, че отвличате момчета с кръвта на Йорк и ги затваряте в Тауър.

— Не е така — тя отговаря заучено, сякаш това е прошепнатият отговор на наизустена молитва. — Той е там заради собствената си безопасност.

— Моля за неговото освобождаване — казвам. — Хората в тази страна са на мнение, че е редно той да бъде освободен. Аз, като кралица, поставям искане за това. В този момент, в който би трябвало да покажем своята увереност в позициите си.

Тя поклаща глава и се обляга назад в стола си, твърда в решимостта си.

— Не и докато не е безопасно да излезе.

Изправям се на крака, все още държейки в ръка прокламацията, която призовава хората да се вдигнат срещу Хенри, да отхвърлят налаганите от него данъци, да го заловят, докато бяга обратно към Бретан, откъдето е дошъл.

— Не мога да ви утеша — казвам студено. — Вие насърчихте сина си да облага хората с данъци до разорение, позволихте му да се крие и да не излиза сред хората, за да си създаде приятелства, окуражавахте го да преследва и тормози това момче, което сега предвожда войските си срещу нас, и го подтикнахте да вербува армия, на която не може да се довери, а сега да довежда чуждестранни войници. Миналия път, когато доведе в страната чуждестранни войници, те донесоха потната болест, която едва не погуби всички ни. Кралят на Англия би трябвало да бъде обичан от народа си, а не да е враг на спокойния му живот. Не би трябвало той да се страхува от собствената си армия.

— Но ваш брат ли е това момче? — пита тя дрезгаво. — На този въпрос ви повиках да отговорите. Вие знаете. Сигурно знаете какво е направила майка ви, за да го спаси. Дали човекът, който идва насам, е любимият син на майка ви, изправил се срещу моя?

— Това няма значение — казвам, внезапно виждайки пътя си ясно, далече от този вечно преследващ ни въпрос. Духът ми внезапно се повдига, когато разбирам, най-сетне, какво би трябвало да отговоря. — Няма значение срещу кого се изправя Хенри. Дали е любимият син на майка ми, или син на друга майка. Това, което има значение, е че вие не направихте своето момче любимец на Англия. Трябваше да го направите обичан, а не го сторихте. Единственото, което му дава безопасност, е обичта на неговия народ, а вие не му я осигурихте.

— Как можех? — пита настойчиво тя. — Как би могло изобщо да се направи такова нещо? Това е вероломен народ, това е безсърдечен народ, те са готови да хукнат след безумни мълви, не зачитат истински ценното.

Поглеждам я и почти изпитвам жал към нея, докато седи сгърчена в стола си, в бляскавия си молитвен стол с огромната Библия с богато емайлираната корица зад нея, в най-хубавите покои на двореца, окичени с най-изящните гоблени, и с цяло състояние в ковчежето ѝ за пари и скъпоценности.

— Не бихте могла да създадете обичан крал, защото вашето момче не е било обичано дете — казвам, и думите ми прозвучават като присъда. Чувствам се с каменно сърце, изражението ми е сурово като на ангела, претеглящ човешките дела в деня на Страшния съд. — Стараехте се заради него, но не успяхте. Като дете той никога не е бил обичан, и се превърна в мъж, който не може да събуди обич, нито да дари такава. Вие сте го съсипали напълно.

— Обичах го! — Тя скача, внезапно разярена, тъмните ѝ очи горят гневно. — Никой не може да отрече, че го обичах! Отдадох живота си за него! Винаги мислех единствено за него! Едва не умрях, давайки му живот, и пожертвах всичко — любов, сигурност, съпруг по мой избор — само заради него.

— Той беше отгледан от друга жена, лейди Хърбърт, съпругата на неговия настойник, и я обичаше — изричам непреклонно. — Вие я нарекохте своя неприятелка, взехте го от нея и го поверихте на грижите на чичо му. Когато моят баща ви победи, Джаспър отведе Хенри далече от всичко, което познаваше, в изгнание, а вие ги оставихте да заминат без вас. Отпратихте го, и той знаеше това. Причината беше във вашата амбиция, той знае това. Той не познава люлчини песни, не познава приказки за лека нощ, не познава веселите игри, които една майка играе със синовете си. Той не може да изпитва доверие, не може да чувства нежност. Работихте за него, да, и заговорничихте за него, и се борихте за него — но се съмнявам, че някога, през всички години, когато е бил невръстно дете, сте го държали на коленете си и сте го гъделичкали по пръстите на краката, и сте го карали да се кикоти.

Тя се присвива и се отдръпва от мен, сякаш я проклинам.

— Аз съм негова майка, не негова дойка. Защо да го милвам? Научих го да бъде предводител, а не бебе.

— Вие сте негов командир — казвам. — Негов съюзник. Но в това няма истинска обич — никаква. А сега виждате цената, която плащате за това. У него няма истинска обич, нито за да я даде, нито за да я получи — нито зрънце.

От Севера пристигат ужасяващи сведения — за шотландската армия, прииждаща като армия от вълци, опустошаваща каквото намери. Защитниците на Северна Англия потеглят храбро срещу тях, но преди да успеят да влязат в битка, шотландците са се изпарили обратно в родните си високи хълмове. Това не е поражение, нещо далеч по-лошо е: това е изчезване. Това е предупреждение, което само ни подсказва, че ще се върнат. Така че Хенри не се успокоява и се обръща към Парламента с искане за пари, стотици хиляди лири — и събира още под формата на неохотно дадени заеми от всичките си лордове и от лондонските търговци, за да плати на войници, които да бъдат въоръжени и поставени в готовност срещу тази невидима заплаха. Никой не знае какво готвят шотландците, дали ще предприемат постоянни набези, подкопавайки гордостта и увереността ни в Северна Англия, връхлитайки от виелиците през най-лошото време на годината, или ще изчакат пролетта и ще предприемат истинско нашествие.

— Той има дете — прошепва ми Маги. Дворът е зает с подготовка на празненствата за Коледа. Маги и съпругът ѝ са били в замъка Лъдлоу със сина ми Артур, за да го запознаят с владението му в Уелс, но се връщат в двореца Уестминстър навреме, за да отпразнуват Коледа. По пътя Маги се е вслушвала в клюките в странноприемниците, именията и абатствата, където се отбиват да потърсят гостоприемство. — Всички говорят, че той има дете.

Веднага си помислям колко щеше да се радва майка ми, как щеше да иска да види внучето си.

— Момиче или момче? — питам нетърпеливо.

— Момче. Родило му се е момче. Династията Йорк има нов наследник.

Лекомислено, несъобразително, стисвам ръцете ѝ и знам, че светлата ми радост се отразява като в огледало в усмивката ѝ.

— Момче?

— Нова бяла роза, нова бяла, напъпила роза. Нов син на Йорк.

— Къде е той? В Единбург?

— Говори се, че живее със съпругата си във Фолкланд, в кралския ловен дворец. Живеят скромно с бебето си. Казват, че тя е много, много красива и че са толкова влюбени, че той остава с радост при нея.

— Няма да нападне?

Тя свива рамене.

— Сега не е подходящият сезон, но може би той иска да живее тихо и спокойно. Младоженец, с красива съпруга с бебе на ръце? Може пък да си казва, че това е най-доброто, което може да получи.

— Ако можех да му пиша… ако можех само да му кажа… о, ако можех да му кажа, че това е най-доброто.

Тя поклаща бавно глава.

— Нищо не минава границата, без кралят да узнае за това — казва. — Ако изпратите на момчето дори една дума, кралят ще сметне това за най-страшното предателство на света. Никога няма да ви прости, ще се съмнява във вас завинаги, и ще мисли, че сте били негов скрит враг през цялото време.

— Да можеше само някой да каже на момчето да остане там, където е, да намери радостта и да я запази; че тронът няма да му донесе щастието, което има сега.

— Не мога да му го кажа — казва Маги. — Аз открих истината за себе си: добър съпруг и място, което мога да нарека свой дом, в замъка Лъдлоу.

— Наистина ли?

Тя усмихнато кимва.

— Той е добър човек, и аз се радвам, че съм омъжена за него. Спокоен и кротък е, предан на краля и верен на мен. Нагледах се на вълнения и невярност; не мога да си представя нищо по-добро, което да правя в живота си, отколкото да отглеждам собствения си син и да помогна на вашия да стане принц, да управлявам Лъдлоу, както вие бихте желали, и да посрещна съпругата на сина ви в дома ни, когато дойде.

— А Артур? — питам я.

Тя ми се усмихва и отговаря:

— Той е принц, с когото трябва да се гордеете. Той е великодушен и справедлив. Когато сър Ричард го води да гледа как работят съдиите, проявява желание да бъде милостив. Язди добре, а когато излиза, поздравява хората като свои приятели. Той е всичко, което бихте искали да бъде. А Ричард го учи на всичко, което знае. Той е добър настойник за момчето ви. От Артур ще излезе добър крал, навярно дори велик крал.

— Ако момчето не предяви претенции върху трона му.

— Може би момчето ще сметне, че да обича една жена, и да обича детето си му е достатъчно — казва Маги. — Може би ще разбере, че не е нужно един принц да стане крал. Може би ще разбере, че е по-важно да бъде мъж, любящ мъж. Може би когато види съпругата си с дете на ръце, ще разбере, че това е най-прекрасното кралство, което един мъж може да желае.

— Да можех да му кажа това!

— Не мога да изпратя писмо дори на родния си брат, толкова близо надолу по реката, в Тауър. Как бихме успели да изпратим писмо на вашия?