Отровени

10. Преследване в минимаркета

Момичетата отидоха с едната от колите до Филаделфия, за да оставят суичъра, но Спенсър настоя да пътува до Ашлънд със собствения си автомобил — отчасти защото шофирането на Хана й причиняваше гадене, и отчасти защото се чувстваше комфортно само тогава, когато сама седеше зад волана. Когато отби на паркинга пред минимаркета, вече се беше почти стъмнило и настроението й бе също толкова навъсено и мрачно, като ниско надвисналите облаци.

Пътуването до офиса на ФБР във Филаделфия изобщо не беше обнадеждаващо. Агент Фуджи дори не беше там, а бе оставила инструкции на помощника си да предаде суичъра на един тип с бандитска външност на име Фред, който работеше в отдел „Улики“. Фред дори не ги погледна, когато взе суичъра от тях, прибра го в една найлонова торбичка за доказателства и го хвърли в контейнера.

— Моля ви, по-внимателно! — извика Хана. Фред я беше погледнал с подигравателна усмивка.

Спенсър паркира на едно от местата. Прозорците на минимаркета бяха облепени с рекламни плакати на сладолед и студен чай, цигари „Марлборо“ и двулитрови бутилки „Маунгън Дю“. Виждаше се и един плакат, на който с големи червени букви беше написано: „Сплотен Роузууд: събиране на средства за непривилегированите и проблемни младежи“. Пишеше, че сбирката ще се проведе в Роузуудския „Кънтри клуб“ и че билетите за вход струват по 100 долара. Спенсър се съмняваше, че хората в този район ще си похарчат парите за това.

Телефонът й изпиука. Страницата й бе получила две нови съобщения. Едното беше от ДоминикФили.

Думите му я жегнаха. Очевидно Доминик не беше прочел статията в блога, озаглавена „Моята история“. Спенсър беше разказала за Али колкото се може по-ясно и трезво, наблягайки на емоционалните аспекти на това какво е да се чувстваш преследван денонощно от толкова яростен и непоколебим човек, който дори бе изгорил няколко постройки в опитите си да убие Спенсър. Или може би Доминик я беше прочел, но въпреки това смяташе Спенсър за измамница?

Другото съобщение беше от Грег Меснър, същото момче, което й беше писало преди няколко дни. Как може да си толкова смела? — беше написал той. — Бих убил за една десета от куража ти.

Тя се усмихна. Грег сякаш беше прочел ужасния имейл на Доминик и беше открил идеалните думи, които да я накарат да се почувства по-добре. Благодаря ти — написа в отговор тя. — Понякога се съмнявам в себе си. Хубаво е да знам, че някой ме подкрепя.

Тя прибра телефона си и тогава забеляза приуса на Хана в другия край на паркинга. В колата седяха приятелките й и гледаха минимаркета.

Спенсър мина покрай бензиновите колонки и почука на прозореца на Хана. Тя отключи вратите и приятелката й се настани на задната седалка.

— Какво става? — попита тя. — Влизахте ли вече?

Хана поклати глава.

— Решихме известно време просто да почакаме. Току-виж Али се появила.

Спенсър загриза нокътя на палеца си.

— И си паркирала приуса тук? Али е много по-умна, мацки. Сигурно ни е забелязала още преди една миля.

Хана се намръщи.

— Какво имаш предвид?

Спенсър знаеше, че няма начин да успее да забрави за Али, не и след като бе нападнала Емили. Но не беше сигурна, че планът ще проработи. На теория идеята да проследят Али беше добра, но какво щеше да стане, ако тя бе подхвърлила нарочно квитанцията в джоба на суичъра? Може би го бе оставила нарочно в ръцете на Емили, за да ги подмами тук. Тя нервно погледна към бензиновите колонки. Ами ако Али внезапно се появеше със запалена цигара и вдигнеше цялото място във въздуха?

— Али подготвя внимателно всичко — каза тя на глас. — Досега вече ще е разбрала, че сме намерили квитанцията. Сигурно изобщо няма да се появи повече тук.

Ариа сбърчи вежди.

— Ами така и така сме тук, може да направим нещо.

Спенсър погледна отново към минимаркета. Група момчета с велосипеди БМХ стояха до вратата и пушеха цигара, подавайки си я един на друг. Вътре касиерката се беше облегнала на щанда, подпряла брадичка на дланите си. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да заспи.

— Предполагам, че можем да поразпитаме — предложи Спенсър, излезе от колата и тръгна през паркинга. — Може би някой ще знае нещо.

Тя подмина момчетата с колелата, бутна вратата на минимаркета и беше посрещната от гръмко звучаща песен на Фейт Хил. Въздухът миришеше на изгоряло кафе и приготвени на микровълнова печка буритос, а на пода беше поставен жълт триъгълен предупредителен знак, който подсказваше, че подът е бил мит скоро. Един възрастен мъж стоеше пред щанда с пастърма. И, естествено, Али не се виждаше никъде.

Но тя беше идвала тук — преди няколко дни. Спенсър се опита да си я представи. Дали Али се беше разходила покрай рафтовете, опитвайки се да реши какво да си купи? Или беше влязла и излязла бързо, страхувайки се, че някой ще я разпознае? Някой, който и да е? А може би никой не я беше разпознал, а просто случайно се беше бутнал в нея, беше й върнал ресто или просто й беше задържал входната врата на излизане?

Емили отиде до щанда и Спенсър я последва. Сънливата жена, която бе видяла от колата, сега подреждаше витринката с дъвки „Трайдънт“.

— Хм, извинете — рече учтиво Емили. Жената я погледна за миг, след което се върна към подредбата на дъвките. — Чудя се дали сте виждали едно русо момиче тук. Колкото мен на ръст. Малко… опърпано на вид. Липсват му няколко зъба. Може да се е държала доста необщително.

Жената, на чиято табелка пишеше името Марси, и която имаше мазна коса и гладко, безжизнено лице, разпери ръце.

— Кога е било това?

— Преди три дни — каза Емили. — Около три следобед.

Марси бързо поклати глава.

— Не.

Сърцето на Спенсър се сви.

— Възможно е някой от другите работници да я е видял. — Тя се опита да овладее резкия си глас. — Някой, на когото да се обадите?

Марси присви очи.

— Защо се интересуваш?

— Това момиче е наша много добра приятелка — намеси се бързо Емили. — Но тя, ммм, избяга от къщи. Много искаме да я намерим.

Марси ги изгледа продължително и сурово; устните й потрепнаха. Спенсър се зачуди дали ги е разпознала и се опитва да си спомни откъде. Макар всички обвинения срещу тях да бяха свалени, те все още бяха известни… и снимките им бяха навсякъде. Може би това изобщо не беше добра идея. Марси можеше да се обади в полицията и Фуджи щеше да им се мръщи, заради създадените проблеми.

Касиерката сви рамене.

— Много хора минават оттук. Едно русо момиче, което си купува вода, по нищо не се различава от следващото.

— Ами охранителните камери? — попита отчаяно Ариа. — Можете ли да ни покажете записите?

Марси ги изгледа така, сякаш бяха ненормални.

— Скъпа, защо мислиш, че ще ти ги покажа? Мисля, че управата ги използва, за да следи персонала. — Тя се обърна към касовия апарат. — Щом толкова се притеснявате, вървете в полицията. Момичета на вашата възраст не трябва сами да търсят бегълки.

Погледът й се плъзна над главите им и тя се усмихна. Господин Пастърма се беше наредил на опашката, награбил няколко дълги щафети „Слим Джим“. Не им оставаше нищо друго, освен да се отместят и да го оставят да ги плати.

— Мамка му — промърмори Хана, докато излизаха от магазина. — Сега какво ще правим?

— Не знам — отвърна Спенсър отчаяно.

Емили срита едно камъче на тротоара.

— Дано онази коса на суичъра покаже същото ДНК. Тогава ще можем да докараме Фуджи тук. Тя ще получи достъп до охранителните камери.

Хана сложи ръце на хълбоците си и се обърна към пътя.

— Може би трябва да пообиколим и да огледаме за някоя плевня. Може да ни излезе късмета.

— В тъмното? — Спенсър се намръщи. — Едва ли.

— Винаги ми разваляш настроението — промърмори Хана и се качи в колата си.

Останалите момичета я последваха, оставяйки Спенсър сама на паркинга. Хана я погледна през прозореца.

— Може би довечера ще е най-добре да спим у дома. Не ми харесва мисълта да се разделяме. Така ще станем лесни мишени на Али.

— Да — съгласи се бързо Емили. — В никакъв случай няма да спя сама.

— Съгласна съм — додаде Ариа.

— И аз — рече Спенсър. Това беше чудесна идея ако Али отново се появеше, четирите заедно имаха по-добри шансове срещу нея.

Разбраха се да се срещнат след час в дома на Хана. След това Спенсър се върна при колата си и се настани на кожената седалка. Имаше чувството, че е пропиляла деня си. Бяха научили единствено, че Али е жива… и е бясна. А това вече го знаеха.

Телефонът й изжужа шумно, откъсвайки я от мислите й. Спенсър погледна към непознатия номер, преглътна с усилие и отговори.

— Спенсър Хейстингс? — разнесе се женски глас. Спенсър потвърди. — Казвам се Саманта Егърс. Председател съм на Националния съвет за борба с хулиганските прояви в Ню Йорк. Това е нова инициатива, която Конгресът създаде миналата година.

— Да — отвърна Спенсър и се изпъна. — Знам за вас. — Когато създаваше страницата си, тя бе проучила всички подобни програми. — Вършите страхотна работа.

— Не, вие вършите страхотна работа — рече Саманта с весел глас. — Аз съм голям почитател на страницата ви. Вие давате гласност на децата. — Жената продължи да говори: — Вижте, обаждам се, защото снимаме филм по темата, който догодина ще бъде използван във всички гимназии. Търся хора, които са станали жертва на подобни прояви и името ви непрекъснато се появява.

— Наистина ли? — Спенсър притисна длан към гърдите си. — Та страницата ми функционира едва от една седмица. Наистина съм поласкана.

— Това означава ли, че сте съгласна да участвате във филма? — попита Саманта. — Ще снимаме в Ню Йорк във вторник вечерта. Не се намирате далеч, нали? Можете да пристигнете с високоскоростния влак. Ние поемаме всички разходи.

Спенсър отметна косата от челото си.

— Звучи чудесно. — Тя си представи лицето си във всяка класна стая из страната, включително „Роузууд Дей“. А и това бе поредният начин да впечатли Принстън.

— Идеално! — извика Саманта. После даде на Спенсър необходимите данни и инструкции. След като разговорът приключи, момичето притисна телефона между дланите си; настроението й отново се беше оправило. Името ви непрекъснато се появява. Тя си представи как всички говорят за нея. Хвалят я. С нетърпение очакваше да сподели с някого за това — но с кого? Приятелките й щяха да се зарадват, разбира се, и в мислите й изскочи името на Грег, но това беше истинска лудост. Тя дори не го познаваше.

Вратата на минимаркета се отвори и Спенсър погледна. Някакъв мъж с работни панталони и карирана риза отиде до колата си, която беше паркирана пред третата бензинова колонка. Внезапно момичето впери поглед в касата. В ума й изникнаха думите на касиерката: Много хора минават оттук. Едно русо момиче, което си купува вода, по нищо не се различава от следващото.

Бяха й казали, че търсят момиче. Бяха казали, че Али е блондинка. Но не бяха казали какво си е купила — самите те не бяха сигурни какво. Защо Марси беше споменала точно вода? Знаеше ли нещо?

Тя угаси двигателя и отново излезе от колата. Беше стигнала някъде до средата на пътя, когато зад нея се разнесе силно прашене. Спенсър се обърна и погледна. Лампите над бензиновите колонки угаснаха. Зад една от тях премина сянка. Тихи стъпки отекнаха иззад сградата. И тогава тя забеляза паркираната кола, която не беше видяла досега. Беше черна „Акура“. Изглеждаше съвсем не на място в квартала, който се отличаваше с пикапи и практични субарута.

Спомни си за ключодържателя с емблемата на „Акура“, който бяха намерили в разбитата рекламна къща на пастрока й. Бяха намерили колата, нали? Или Ник имаше повече от една?

В този момент нещо се белна на предната седалка. Беше глава с руса коса.

Сърцето на Спенсър заби ускорено. Тя се промъкна до автомобила, знаейки, че просто трябва да види кой седи вътре. С всяка крачка напрежението в гърдите й нарастваше и нервите й се изопваха. Най-накрая стигна до колата. Събра сили и направи още една крачка напред, за да надникне през предното стъкло.

В този миг се включи алармата и тя отскочи назад. Звукът беше оглушителен, не спираше да вие и да бръмчи. Спенсър се отдалечи на безопасно разстояние, но се вгледа внимателно в стъклото. Само че там вече нямаше никаква блондинка. Колата беше празна. Тя потърка лицето си с ръце. В това нямаше никакъв смисъл. Със сигурност бе видяла русокоса глава… нали?

Имаше чувството, че това е някакъв знак. Отиде бързо до колата си и запали двигателя. Напусна паркинга на „Търки Хил“ още преди алармата да замлъкне.

И преди този, който я наблюдаваше, да направи нещо ужасно.