Отровени

16. Изгубеният рай

За пръв път от толкова време Емили се събуди в леглото си в Роузууд с широка усмивка на лицето.

Първата й и единствена мисъл беше Джордан.

Възможността да излезе на свобода и Емили да бъде с нея — наистина, без да се крият — засенчваше страха от Али. Караше я да забрави дори за разочароващото обаждане от предишната вечер, когато Фуджи им съобщи, че косата върху суичъра принадлежи на Спенсър. Беше по-важна дори от есемеса на Спенсър, в който тя съобщаваше, че е видяла Али в метрото в Ню Йорк. Единственото, за което Емили можеше да мисли, бе красивата и неустоима Джордан.

Тананикайки си, тя прекоси стаята и застана пред огледалото. Джордан, Джордан, Джордан. Определено трябваше да си уреди още едно посещение в затвора. И със сигурност да пише на Джордан. Може би да й купи подарък. Но какъв? Емили се зачуди какво може да се подари на една затворничка. Книга, може би? Някакво безопасно бижу?

Тя се спусна по стълбите и отиде в кухнята, където родителите й гледаха телевизия.

— Има яйца за закуска — каза господин Фийлдс, сочейки печката.

— И кафе — додаде госпожа Фийлдс.

— Благодаря — почти пропя Емили. — Но не съм гладна. — Не беше в настроение за ядене. И определено нямаше нужда от нищо изкуствено, като кафе, което да я накара да се чувства по-будна и по-жива.

Тя се отпусна на стола, усмихвайки се леко при вида на салфетиерата във форма на пиле, поставена в средата на масата. Беше ли разказвала на Джордан за страстта на майка си по пиленцата? Сигурно щеше да го намери за много смешно. Емили искаше да разкаже толкова много неща на Джордан, дребни неща, които само Джордан би искала да узнае. И може би твърде скоро Емили щеше да разполага с цялото време на света. Тя въздъхна с копнеж, наслаждавайки се на мисълта колко хубаво щеше да е всичко.

Госпожа Фийлдс й сипа кафе.

— Трябва ли да ти купим нова рокля за благотворителното събиране? — попита тя Емили.

Момичето вдигна поглед и примигна. За миг не осъзна за какво говори майка й.

— О, няма проблем — отвърна тя, след като си спомни. — Сигурна съм, че ще намеря нещо в гардероба.

— Сигурно ще е много забавно — каза госпожа Фийлдс с лека усмивка. — Смяташ ли да отидеш с някого?

Емили се усмихна замечтано. Само ако можеше да заведе Джордан. Двете щяха да се забавляват, да танцуват, да похапват превъзходни сладкиши, да се крият по ъглите, за да се натискат…

— Емили? — Госпожа Фийлдс я изгледа с любопитство. — Добре ли си?

Емили се усмихна. Изкушаваше се да разкаже на майка си за Джордан, особено след като имаше вероятност тя да излезе на свобода след няколко месеца. Но може би трябваше да изчака малко, докато майка й се възстанови от сърдечния удар.

— Просто се радвам, че е сряда — пропя тя, загледана замечтано в тавана.

Родителите й се спогледаха нервно. Госпожа Фийлдс се прокашля.

— Притесняваме се за тези синини. Къде каза, че си ги получила? В басейна?

Емили докосна шията си. Направо беше забравила за тях.

— Няма значение — отвърна с тих глас тя. — Добре съм.

Изведнъж господин Фийлдс се размърда на стола си.

— О, господи — изръмжа той, гледайки намръщено екрана.

Емили също се обърна към телевизора. На екрана се появи снимка в близък план на Ник. Съобщаваха новини по делото за убийството.

— Адвокатите на Никълъс Максуел ни съобщиха, че Максуел ще се опита да пледира невменяемост по всички убийства — обяви някакъв репортер, облечен в грозен пуловер с триъгълно деколте. — В миналото той е бил пациент в различни психиатрични клиники и адвокатът му е убеден, че когато е извършвал престъпленията, младежът не е бил психично уравновесен член на обществото.

— Какво? — изписка раздразнено Емили. Не беше честно Ник да пледира невменяемост — просто щяха отново да го затворят в Убежището или някое подобно място. Тя искаше да изгние в затвора.

Госпожа Фийлдс я погледна разтревожено.

— Може би трябва да угасим телевизора.

— Добре съм — бързо отвърна Емили. Искаше да види останалото.

Появи се кадър на къщата на семейство Максуел, голямо имение в Ню Джърси. Всъщност Емили беше посетила къщата заедно с Айрис преди няколко седмици. Айрис се беше влюбила в Ник — тя го познаваше под името Трип — докато двамата бяха в Убежището, и искаше да разбере дали той изпитва същото към нея. Докато претърсваха къщата му, те откриха някакъв негов стар телефон; в него намериха снимката на Али. Това бе единственото доказателство, че двамата са имали тайна връзка.

— Това е домът, в който е израснал Максуел — разнесе се гласът на репортера, докато голямата къща продължаваше да стои на екрана. — След като историята се разчу, вандали са счупили прозорците и са се опитали да повредят имота по други начини. Протестиращи са вършили същото и в други имоти на фамилията Максуел. Семейството е инвестирало широко в недвижими имоти и в покупко-продажба на фамилни къщи, като едновременно на пазара са били предлагани по няколко имота.

Новините продължиха с материал са преобърнат тир на магистрала I-76, но Емили не й обърна внимание. Нещо в репортажа се беше загнездило в главата й. Внезапно тя осъзна какво е то: нямаше представа, че семейство Максуел са притежавали толкова имоти в района. Имаше, обаче, една градска къща: на снимката от охранителната камера, в която Али стоеше пред нея. Приятелят на Спенсър, Чейс, който поддържаше уебстраница за случая с Али, беше открил тази снимка и двамата със Спенсър бяха намерили къщата — не че в нея бяха открили някакви следи от Али. Но тя се оказа собственост на Джоузеф и Хариет Максуел — родителите на Ник, за когото тогава те все още не знаеха.

Но къде се намираха другите им имоти? Възможно ли бе Али да се крие в някой от тях?

Емили стисна зъби, стана бавно от масата и огледа кухнята, сякаш в помещението се намираше нещо, което можеше да й подскаже отговора.

Но това не й помогна. Тогава момичето изхвърча от стаята.

— Емили? — извика майка й след нея. — Трябва да хапнеш нещо!

— Ей сега се връщам! — извика Емили през рамо.

Чу се издрънчаването на лъжица в купа.

— Тя се държи толкова странно — чу Емили шепота на майка си.

Момичето се изкачи по стълбите и тръгна по коридора към стаята си. Затвори вратата и я заключи, хвърли се по корем на леглото и отвори лаптопа си. Преди известно време Спенсър й беше дала интернет адреса на имотния регистър, в който бяха изредени всички сделки с имоти в района на Филаделфия. Тя отвори страницата и написа името Максуел в търсачката. Появи се цяла поредица резултати и Емили бързо стесни търсенето. Естествено в списъка съществуваше и градска къща в Роузууд — която сега се продаваше. Имаше втора, в Брин Мор, както и няколко имота, които вече се бяха сдобили с нови собственици. И накрая, в дъното на страницата, погледът й попадна на последния резултат. Ашлънд. Статутът на имота беше: за продан.

Съзнанието й застина. Семейство Максуел имаха къща в Ашлънд. Същият град, в който бяха отишли преди няколко дни. Тя отново се сети за изпускането на продавачката Марси, че всяко русо момиче си купува минерална вода. Може би тя наистина знаеше нещо. Може би Али беше редовна клиентка.

Емили натисна връзката, с надеждата, че ще види адреса, но повече подробности не бяха дадени. Как можеше да открие мястото, където се намираше къщата?

Тя набра поред номерата на Спенсър, Ариа и Хана, но никоя от тях не вдигна. Емили пусна телефона в скута си, изпълнена с тревога. Трябваше да поговори с някого за това. Нещо трябваше да се направи — още сега. Откритието й се струваше като жизненоважна улика. Но мислите й бяха твърде разхвърляни, за да вземе правилното решение.

Джордан. Може би тя щеше да й даде някакъв съвет. Може би щеше да помогне на Емили да открие някакъв начин, чрез който да намерят Али, без някой да пострада.

Номерът на поправителния център „Ълстър“ все още беше в листата с обаждания на телефона й. Но дали позволяваха на затворниците да приемат обаждания? Това не беше летен лагер, където родители и приятели можеха да се обаждат на телефона в офиса и лагерниците да отговарят на обажданията; затворниците сигурно можеха да разговарят само с адвокатите си.

Щеше ли да помогне адвокатът на Джордан? Емили си спомняше името му — Чарли Клоуз — и след като напусна затвора, бе потърсила информация за него по интернет. Той бе известен и уважаван, точно както беше намекнала Джордан. Може би трябваше да се обади на Чарли и да го помоли да се обади в затвора. А след това щеше да прехвърли разговора на нея.

Тя намери уебстраницата на фирмата на Чарли и набра номера му. Докато телефонът звънеше, пръстите й нервно барабаняха по гърба на телефона.

Най-накрая се разнесе мъжки глас.

— Чарли Клоуз.

— Господин Клоуз? — попита Емили с писклив глас. — Хм, казвам се Емили Фийлдс. Приятелка съм на Джордан Ричардс.

— Емили Фийлдс. — Чарли Клоуз произнесе името й с провлачване. — Да. Джордан ми разказа за вас. Вие сте момчето, което преживя всички ония ужаси в Роузууд.

— Точно така. — Сърцето на Емили биеше ускорено. Той поне знаеше коя е. — Искам да ви помоля за една услуга, ако нямате нищо против. Има ли начин да се обадите в „Ълстър“ и да ми прехвърлите разговора? Не знам дали е позволено, но наистина трябва да поговоря с нея. Не става дума за случая й. Ще отнеме само няколко минути, обещавам.

Настъпи продължителна пауза. Буца заседна в гърлото на Емили. Той щеше да й откаже. Усещаше го. Как можеше да е толкова глупава? За него тя бе просто една наивна тийнейджърка.

— Не знам как да ви го кажа, Емили — каза Чарли с мрачен глас. — Но в затвора се случи нещо. Джордан… си отиде.

— Отиде си? — Емили скочи на крака. — Какво имате предвид? Избягала е? — Това се беше случвало и преди: Джордан се беше измъкнала от затвора в Ню Джърси и бе успяла да избяга със същия круизен кораб, на който се намираше Емили. Така се бяха запознали. Но защо й трябваше да бяга сега? По време на срещата им бе изпълнена с такъв оптимизъм. Ами ако бе изоставила завинаги Емили?

— Не, не е избягала. — Гласът на Клоуз звучеше задавено. — Аз… не знам подробностите, затова не мога да ви кажа всичко, но тя е била… убита. Снощи.

Емили примигна учестено. Пръстите й омекнаха и телефонът се изплъзна от ръката й.

— Моля? — попита тихо тя, вдигайки го отново до ухото си.

Той изрече забързано следващите думи.

— Имало е препирня с някаква затворничка на име Робин Кук… Не знам коя е тя и какви са били отношенията им. Но Джордан си отиде. Родителите й разпознаха тялото.

Жлъчка опари гърлото на Емили.

— Защо му е на някого да я убива?

— Не знам. Но тази сутрин се оказа, че Робин Кук не е в килията си. Тя е избягалата.

— Какво? — изписка Емили.

— Съжалявам, че аз трябваше да ви го кажа, Емили — рече тихо той. След това затвори.

Пред очите на Емили затанцуваха петна. Това е лъжа, помисли си тя. Сигурно беше така. Джордан не може да е мъртва. Емили се беше срещнала с нея.

Тя стоеше в тихата, празна спалня; погледът й се плъзна по бюрото, шкафа и леглото й. Мебелите й не бяха сменяни още откакто беше малка, но внезапно й се сториха толкова чужди. Всичко й изглеждаше чуждо, дори треперещите й ръце, дори старата тениска на „Роузууд Дей“, която беше облякла.

Джордан е мъртва. Джордан е мъртва.

Тя отиде замаяно, като зомби, до гардероба и го отвори. Изрита настрани обувките, които бяха подредени най-отдолу и размести настрани окачените панталони и рокли. После седна на пода и притисна колене към гърдите си. След това затвори вратата. В гардероба беше тъмно. Миришеше на гума. Приличаше на гроб. Опита се да мисли за Джордан, но не можеше. Мислите й сякаш се блъскаха в невидима стена. Тялото й също не бе готово да заплаче. Дори не беше готово да диша.

Тогава тя си спомни есемеса на Спенсър от предишната вечер. Али е в Ню Йорк. Емили беше получила този есемес около девет часа вечерта. Центърът „Ълстър“ се намираше само на един час път от града… а според адвоката Джордан бе умряла предишната вечер. Сърцето на Емили заби ускорено.

Това изобщо не й изглеждаше като съвпадение.