Отровени

18. Операция „Ужилване“

През следващите няколко минути те обиколиха старата сграда и избраха места, където да разположат охранителните камери. Идеята беше да се върнат по-късно с оборудването и стълба, и да монтират всичко, като го прикрият внимателно с клонки. Надяваха се, че до падането на нощта цялата операция щеше да е задействана.

Но по време на обсъжданията Ариа отиде при колата и седна вътре. Миг по-късно Хана се присъедини към нея. Двете мълчаливо си подадоха една на друга шише с вода, като единствените звуци бяха плискането на течността в бутилката и шумното им преглъщане.

— Наистина ли ще го направим? — прошепна Хана.

Ариа преглътна. Хана изглеждаше също толкова уплашена, колкото и самата тя.

— Така мисля.

— Наистина ли смяташ, че Али се крие тук?

Ариа затвори очи.

— Не знам. Иска ми се да го вярвам, заради Емили. А и тази миризма на ванилия…

— Притеснявам се за нея — избъбри Хана.

Ариа отвори очи. Хана изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да заплаче.

— Не мога да си представя какво е чувството да умре човекът, когото обичаш най-много на света — рече колебливо Хана.

— Знам — отвърна Ариа и очите й се напълниха със сълзи при мисълта за това.

— Но се притеснявам, че Емили може да направи нещо… ужасно. И се страхувам, че този път няма да можем да й помогнем.

Ариа преглътна тежко. Тя имаше усещането, че Хана говори за опита за самоубийство на Емили. Тя не можеше да забрави онзи ден и стоящата върху ръба на моста Емили. Изражението на лицето й бе плашещо — сякаш просто се беше отказала да живее и стоеше там, готова да скочи във водата. Слава богу, че успяха да я разубедят и Емили им обеща, че никога повече няма да опитва нещо такова.

Но това беше преди три седмици и сега Емили отново изглеждаше на ръба. Само че вместо да се предаде, тя просто се държеше… налудничаво.

— Ще я държим под око — каза тя, докосвайки ръката на Хана. — И да се надяваме, че всичко това ще свърши скоро.

Тя се накани да каже още нещо, но Спенсър и Емили се появиха и се качиха в колата. Спенсър изглеждаше изтощена, но лицето на Емили бе запазило съсредоточеното си изражение.

— Добре — каза тя, настанявайки се на шофьорското място. — Напред към „Бест Бай“.

Колата потегли по дългата алея към улицата. Ариа погледна през рамо към къщата, усещайки странна празнина в стомаха си. Ами ако Али наистина използваше тази къща за свое тайно убежище? Али ли беше убила Джордан? Те ли бяха следващите?

Тя извади телефона от джоба си и погледна екрана. Новият й агент, една жена на име Патриша, й беше изпратила есемес за успеха на снощната изложба. Четирима купувачи искат да закупят картини, беше написала тя. Имаше и съобщение от Харисън. Трафикът в сайта ми се е вдигнал безумно заради интервюто с теб!

Сърцето й подскочи при тези новини — особено когато видя, че Харисън е завършил съобщението си с десетина Х и О. Но всъщност не беше толкова въодушевена, колкото би трябвало. Наистина трябваше да хванат Али, преди да е успяла да съсипе всичко.

Внезапно Емили натисна спирачките и предпазният колан се вряза в ребрата на Ариа. Бутилката с вода, която си бяха поделили с Хана, се търкулна на пода, капачката изхвърча и течността се разля навсякъде.

— Какво става, по дяволите? — извика Спенсър.

— Вижте. — Емили посочи една жена, която крачеше по успоредна на пътя пътечка. Тя имаше тъмна коса и беше облякла дънкови панталонки и избледняла синя тениска. Край нея подтичваше един златист ретривър с червена кърпа на шията и весело махаше с опашка. — Обзалагам се, че живее тук — додаде Емили.

— И какво? — изсъска Хана. — Това не е причина да ни лашкаш така!

Емили отби встрани от пътя, угаси двигателя и слезе от колата. Спенсър погледна нервно към Ариа. Какво прави тя? — произнесе само с устни момичето. Ариа всмука долната си устна и също слезе от колата.

Емили изтича до жената.

— Извинете, госпожице?

Жената се спря и ги погледна с присвити очи. Беше по-възрастна, отколкото бяха предположили първоначално, лицето й бе покрито с бръчки и жилите на шията й бяха изпъкнали. Тя подръпна каишката на кучето, принуждавайки го да спре.

— Мога ли да ви помогна?

Емили посочи с пръст червената пощенска кутия на Максуелови.

— Виждали ли сте някой да влиза или излиза оттам? Едно момиче, може би?

Жената се загледа в червената кутия. Вятърът развяваше краищата на косата й. Пръстите на лявата и ръка се заровиха в козината на кучето.

— Не мисля.

— Помислете — настоя Емили. — Много е важно.

Ариа докосна предупредително ръката на приятелката си. Емили звучеше доста настоятелно… а те изобщо не познаваха жената.

Очите на жената проблеснаха.

— Да. Всъщност видях едно момиче. Блондинка, мисля.

— Кога? — извика силно и агресивно Емили.

Жената потрепна.

— Аз… не съм сигурна. Тя не е ли дъщеря им?

— Кога я видяхте за последен път? — притисна я Емили.

Жената изглеждаше като хваната в капан. Ариа сграбчи ръката на Емили и я издърпа настрани.

— Трябва да вървим. — Тя се усмихна учтиво на жената. — Извинете.

Жената придърпа кучето към себе си. В ъгълчетата на устата й се образуваха дълбоки бръчки и тя тръгна надолу по пътя. На Ариа й се стори, че я чу да казва: „Има защо“.

Когато се върнаха в колата, Ариа видя, че лицето на Спенсър е яркочервено.

— Ем, какво ти става? — извика тя. — Не можеш така да обиждаш хората!

— Тя знае нещо! — извика в отговор Емили. — Ами ако тя крие Али? Ами ако й носи храна? Може да е от Котетата на Али!

Емили се опита да се освободи и отново да изтича след жената, но Спенсър я стисна по-здраво.

— Ем, стига. Успокой се.

Напрегнатата фигура на Емили се отпусна. Тя облегна глава на рамото на Спенсър и заплака.

— Не мога да го понеса — избъбри през сълзи, като едва успяваше да произнася думите. — Просто искам да я намеря и да сложа край на това.

Ариа пристъпи напред и погали Емили по гърба, опитвайки се да разбере колко ужасно е да изгубиш някой толкова важен за теб. Нормално беше Емили да е толкова разстроена. Разбира се, че искаше отговори.

— Знаем — отвърна нежно Ариа. — И сме до теб.

— И ще намерим Али — рече настоятелно Спенсър. — Ще монтираме камерите и ще я пипнем. Нали?

— Да — избъбри Емили.

Спенсър внимателно извади ключовете от ръката на Емили и я настани на пасажерското място. След това сама седна зад волана. Ариа си помисли, че това е добро решение — Емили беше твърде разстроена, за да кара. Спенсър бавно потегли, подминавайки жената и кучето й надолу по пътя. Ариа извърна глава настрани, смущавайки се да срещне погледа й.

Трийсет минути по-късно те стигнаха до магазина „Бест Бай“ в покрайнините на Роузууд. Влязоха в залата, която миришеше на гума, а от тонколоните дънеше песен на Майли Сайръс.

— Значи купуваме четири камери — каза Спенсър, докато вървяха между рафтовете. — Ще ги разположим в четирите квадранта на екрана. И ще имаме сървър, за да можем да наблюдаваме, докато сме в колата или на училище — навсякъде. Дори няма да се налага да си търсим безжичен сигнал.

— Това ми звучи добре — каза Ариа, която едва не се блъсна в една стойка със слушалки, опитвайки се да не изостава. — Освен това си мисля… — Гласът й секна. На няколко крачки от нея стоеше позната фигура и разглеждаше компютърните мишки. Слабо момиче с дълга руса коса и скъпи на вид сандали стоеше до него, плъзнало ръка през кръста му. Сърцето на Ариа застина в гърдите й.

Това беше Ноъл.

Тих звук се изтръгна от гърлото й. Ноъл се обърна и я видя; лицето му се напрегна и адамовата ябълка подскочи.

— 3-здрасти — заекна Ариа. Бузите й пламнаха. Тя гледаше слабата, загоряла ръка на момичето.

Ноъл също погледна към блондинката.

— О! Скарлет, това е Ариа.

Момичето се усмихна напрегнато, със собственически блясък в очите. Миг по-късно протегна ръка.

— Скарлет Лори. Приятно ми е.

Ариа кимна; мислите й препускаха във всички посоки. Нито знаеше името, нито бе виждала тази личност Скарлет. Това ли беше приятелката на Ноъл? От колко време? Защо пазаруват заедно компютърни мишки? Защо Ноъл изглежда толкова щастлив?

Спенсър се приближи до Ариа, бутайки количка, пълна с кутии.

— Всичко намерихме — каза тя небрежно и едва тогава забеляза Ноъл и Скарлет, които продължаваха да стоят, хванати за ръце. — О. Здравей, Ноъл. — Тя улови Ариа за ръката и я придърпа настрани. — Хайде, да вървим.

Ариа се обърна и погледна за последен път Ноъл, но той не й махна за довиждане. Просто я… гледаше, а Скарлет стисна ръката му по-силно и се наведе към него, за да прошепне нещо в ухото му. Ариа се ухапа от вътрешната страна на бузата; касовият апарат звънна и сепна Спенсър, която подаде на касиера една двайсетдоларова банкнота — бяха решили, че е по-добре да платят в брой, за да не може никой да ги проследи по-късно.

След това Ариа отново погледна към Ноъл. Сега двамата със Скарлет се смееха флиртуващо. А може би се смееха на нея.

Ариа рязко се обърна към изхода на магазина. Няма значение. Ноъл можеше да се среща с когото си поиска.

Дори с някаква лекомислена руса идиотка, която смущаващо много приличаше на Али.