Отровени

2. Мъките на художничката

Ариа Монтгомъри вкара старото потракващо, ръждясало семейно субару на паркинга в Стария Холис, артистичния квартал с неравни тротоари, стари къщи с викториански шик и избуяли градини (в някои от които растеше единствено марихуана). Слънчевите лъчи проникваха през разлистените клони, рисувайки по улицата ярки, широки райета. На една от поляните лежеше детски велосипед, а от другата страна на улицата се виждаше изоставен павилион за безалкохолни напитки с табела, на която пишеше: „САМО ОРГАНИЧНИ СЪСТАВКИ!“.

— Здрасти! — извика Ила, майката на Ариа, когато момичето влезе през вратата на галерията „Стария Холис“, където работеше откакто семейството им се беше върнало от Исландия две години по-рано. Тъмната коса на Ила беше прибрана в разрошен кок и тя беше облякла дълга, прозираща пола и рипсена блуза, която разкриваше мускулестите й ръце. На китката й подрънкваха гривни, а на ушите й се поклащаха огромни тюркоазени обеци. Тя прегърна силно Ариа, излъчвайки силен аромат на масло от пачули. Напоследък Ила много си падаше по прегръдките. Впрочем това се отнасяше и до дългите многозначителни погледи. Ариа имаше усещането, че последната атака на А. беше превърнала майка й в кълбо от нерви.

— Искаш ли да ми помогнеш да подредя тази изложба? — попита Ила и посочи картините, които бяха подпрени до стените. Художникът, възрастен мъж със стърчащи от ушите косми, на име Франклин Ходжуел, беше излаган милион пъти в галерията и картините му, представящи източнопенсилвански пейзажи, ята от гъски и двуколки на амиши, гарантирано носеха големи печалби. — Тоест само ако искаш — додаде бързо Ила.

— Ако имаш някаква друга работа, няма проблем.

— Не, мога да помогна. — Ариа взе една картина на плевня и я закачи на стената. — Мога да ти помогна и с коктейлното парти, ако искаш.

— Само ако ти искаш — рече колебливо Ила, хвърляйки й дълъг, многозначителен поглед.

След нападението на Ник, Ариа прекарваше почти всяка минута в галерията. И си имаше причини за това. Първо, тя работеше тук, макар й само почасово. Второ, чувстваше се добре край силната си, стабилна, успокояваща майка. И трето, тя наистина нямаше какво друго да прави.

Знаеше, че майка й го намира за странно. Знаеше и какъв е въпросът, който Ила умираше да зададе: Какво щеше да прави Ариа през лятото… и следващата година? Приятелките й кандидатстваха в университети и ако успееха да съберат всички кредити, щяха да се запишат през есента. Ариа реши да пропусне годината и да попътува из Европа, но самата мисъл да отиде сама в някоя чужда страна я плашеше. Може би защото последният път, когато бе излязла зад граница, в Исландия, тя се беше замесила в международен арт скандал и беше срещнала Ник, лудия приятел на Али, предрешен като сексапилен герой-отмъстител на име Олаф.

Неохотно обмисли възможността да се запише на артистичен лагер в Орегон, но крайният срок за изпращане на молбите беше изтекъл предишната седмица. След това обмисли идеята да се запише на арт курсове в Университета по изкуства във Филаделфия, но първият ден вече отмина и възможността бе изпусната.

Чувстваше се… заседнала. И уплашена. Като че ли всеки път, когато затваряше очи, в съзнанието й се появяваше ликът на Али. Последният път, когато я бяха видели, тя изглеждаше зловещо, като изкопан труп. Образът й я преследваше толкова плътно, че в опитите си да го изхвърли от главата си, тя беше нарисувала портрет на Али на едно огромно платно в задната част на галерията. Всъщност беше нарисувала две версии на Али: едната на момичето, което бе видяла в мазето на порутената къща до сградата, в която се намираше офисът на Ханиния баща, а другата бе портрет на старата Али, недостижимото, свръхпопулярно момиче от началото на шести клас. Ариа бе използвала стари скици на Али, които бе нарисувала в деня, когато момичето беше разкъсало плаката на Капсулата на времето, залепен на фасадата на „Роузууд Дей“ и беше обявило, че ще намери парче от знамето на Капсулата. Това се беше случило преди близначките да разменят местата си. Преди Кортни Дилорентис да дойде при тях четирите на благотворителния бал и да им предложи да станат най-добрите й приятелки.

След като помогна на Ила, Ариа се върна в задната стаичка и се осмели да огледа отблизо двете картини на Али. Обикновено не беше особено добра в портретите — беше нарисувала цял тон на Ноъл Кан, нейният може би вече бивш приятел, и нито един от тях не успя да улови същността му. Но Алината „алиност“ сякаш струеше изпод четката й и предаваше всяка нейна черта със смразяваща точност. Достатъчно й бе да погледне платното, за да подуши гадния дъх на Али и да потрепери, щом се взре в големите й, яростни очи. Когато Ариа се обърна към портрета на Али от шести клас, снизходителната усмивка на момичето я накара да се почувства дребна и незначителна, както в онзи ден, докато седеше сама на оградата на „Роузууд Дей“ и я скицираше.

Тя излезе от стаичката и затвори вратата зад себе си. Продължителното общуване дори с портретите на Али я докарваше до безумие.

Ариа огледа обширната изложбена зала на галерията, търсейки някаква работа, но всъщност това не беше нейната смяна, а и двамата дежурни асистенти, Бърни и Сиера, също умираха от скука. Внезапно зърна една фигура през прозореца и сърцето й се качи в гърлото.

Ноъл.

— Ще се върна след малко — каза на майка си и хукна към вратата.

Ноъл беше стигнал почти до следващата пресечка, когато Ариа се озова на тротоара.

— Хей! — извика тя. — Ноъл?

Той се обърна. Синините по лицето му, получени в резултат от нападението на Али и Ник, които го бяха заключили в бараката до „Роузууд Дей“ в нощта на абитуриентския бал, бяха избледнели, тъмната му коса беше поизрасла малко и се къдреше над ушите му. Но щом видя Ариа, лицето му стана напрегнато.

Обзе я отчаяние. Когато бяха заедно, Ноъл винаги се радваше да я види, дори ако прекъсваше тренировката му по лакрос. Винаги се заточваше към нея с протегнати ръце. Дали Ариа искаше сега да направи същото? Не. Да. Не. Тя беше онази, която му каза, че не могат да бъдат заедно — той години наред я беше лъгал за това, че знае истината за Али, и на всичкото отгоре я беше посещавал в Убежището. Но напоследък беше започнала да преосмисля решението си. Всички правеха грешки. Може би щеше да успее да му прости.

И, господи, колко й липсваше.

— 3-здрасти — каза нервно Ариа, когато се приближи до него. — Благодаря за съобщението. — През последните дни беше изпратила няколко есемеса, в които му казваше „здрасти“, с надеждата, че може да подхванат разговор. Най-накрая той също й беше отговорил с едно просто „здрасти“. Може би това беше знак.

Едната му вежда леко се повдигна за миг.

— О, да. Няма проблем.

Настъпи болезнено мълчание. Ариа се престори, че разглежда стикера на задната броня на една преминаваща хонда „Сивик“.

— Всъщност какво правиш в този квартал? — попита го най-накрая тя. Кажи, че си дошъл да ме видиш.

Ноъл пристъпи от крак на крак.

— Карам курс по английски в „Холис“, за да не се налага да го карам догодина. Доста хора са се записали. Мейсън, Райли Улфи…

Ариа се засмя.

— Помниш ли, когато ми каза, че Райли ти приличала на леприкорн?

Ноъл изглеждаше огорчен.

— Хм, трябва да вървя.

Ариа го хвана за ръката.

— Почакай! — избля тя, ненавиждайки се заради това, колко отчаяно бе прозвучал гласът й. — Ъ-ъъ… може би някой ден да излезем на кафе, или нещо друго? Или пък скоро в кънтри клуба има благотворителен бал — можем да отидем заедно. — Няколко дами от висшето общество на Роузууд организираха парти за събиране на средства за непривилегированите и проблемни младежи и целият град беше поканен. Иронията се криеше в това, че в богатия, привилегирован Роузууд всъщност нямаше много непривилегировани или проблемни младежи. Като че ли Али бе единствената от този род.

Ноъл пристъпи от крак на крак.

— Тогава съм зает.

— Нима? — Ариа потрепна при веселото звучене на гласа си. — Тогава може би на кино някой ден?

Той беше забил поглед в тротоара.

— Всъщност мисля, че точно сега имам нужда от малко свободно пространство. Извинявай, Ариа.

Тя примигна.

— Разбира се. Добре. — Рязка болка стегна гърдите й. Тя си спомни онзи ден, когато бе видяла Ноъл в болницата, след като я бяха нападнали. Вярвам ти — беше казал той, имайки предвид това, че са видели Али. — Винаги ще ти вярвам. Изглеждаше толкова любящ и загрижен. Но това беше преди две седмици. Сега сякаш бе забравил, че нещо такова се е случило.

— Ами… доскоро тогава — бе единственото, което успя да пророни тя.

— До скоро. — Ноъл махна с ръка. След като се отдалечи на няколко крачки, той извади телефона си и започна да почуква по екрана му.

Ариа преброи до десет, но Ноъл не се обърна. Гърлото й се сви и тя усети, че сълзите са неизбежни. Звънчетата, които Джим, собственикът на галерията, беше донесъл от едно пътуване до Индия, прозвъняха, когато тя отново влезе в галерията.

Ила отпусна картината, която държеше в ръка.

— Ариа? — Гласът й подрезгавя. — Това Ноъл ли беше? Добре ли си?

— Аз просто… — Ариа наведе глава и премина бързо покрай нея. Унижението сигурно ясно се четеше по лицето й, но не искаше да говори за това.

Скри се отново в задната стаичка, затвори вратата, заключи я и тогава позволи на сълзите да потекат. Гледаше картините на Али с размазания си поглед. Тя беше виновна. За всичко беше виновна тя.

Ариа грабна картината на Али от шести клас, разярена от насмешливото й изражение. Винаги ще те въртя на пръста си — обичаше да я дразни тя. С резки, бързи движения Ариа сложи картината на статива и грабна палитрата с маслени бои от перваза на прозореца. Гребна малко черна боя и със замах започна да рисува широки, обсидианови линии с най-дебелата си четка, замазвайки лъскавата коса на Али, безупречната й кожа, онази омразна усмивка. Тя не спря да рисува, докато цялото платно не беше покрито с черна боя, с изключение на един малък триъгълник около окото на Али. Едно самотно синьо око, което се взираше в Ариа. Но дори това беше твърде много.

Затова Ариа замаза и него.