Отровени

35. Замисълът

Същата сутрин Емили седеше в спалнята си, поставила кутията на Джордан на леглото пред себе си. Поглади стените й с ръце, мислейки си за онова, което възнамеряваше да направи. След като разгледа нещата, които се намираха вътре, щеше да залепи кутията с тиксо и да я зарови в задния двор. Точно както заедно с приятелките си бяха заровили нещата, които им напомняха за Али.

Не че Емили искаше да забрави за Джордан — нищо подобно. Следващата седмица щеше да има истинско погребение в Ню Джърси и Емили възнамеряваше да присъства. Но погребението й се струваше чуждо и безлично: други хора щяха да застанат на амвона и да изнасят речи за това каква според тях е била Джордан. Никой от семейството й нямаше да познае Емили; никой от тях нямаше представа какво означаваха те двете една за друга. Емили щеше да е просто поредната опечалена, една непозната. Тя имаше нужда да почете Джордан по свой си начин, тук, сама. Заравянето на кутията й се струваше най-подходящия начин.

Емили си пое дълбоко дъх, повдигна капака и махна найлоновата покривка. Най-отгоре лежаха внимателно сгъната тениска и чифт дънки. Емили ги извади и сърцето й се сви от болка, защото те миришеха на Джордан, макар да беше ясно, че са били изпрани. Тя ги притисна към носа си, вдишвайки познатия аромат. Платът беше толкова мек, също като Джордан. Емили прокара пръсти по подгъва на дънките, по копчето на кръста. Болката беше неописуема.

Но тя продължи. Под дънките откри обеците, които се страхуваше, че ще види — малките диамантени топчета, които Джордан бе носила още от първия ден, когато се беше срещнала с Емили. Бяха прибрани в найлонова торбичка и Емили дори не посмя да ги извади. Под тях имаше малка кесийка, която съдържаше известна сума пари, карта-ключ за хотел Мериът и квитанция от Макдоналдс за голямо пилешко меню и малка диетична кола.

Но онова, което се намираше на дъното на кутия, накара сърцето на Емили наистина да спре. Там, сгъната няколко пъти, с оръфани ръбове и намачкана хартия, сякаш е била прана няколко пъти, лежеше картината, която Емили беше дала на Джордан, докато пътуваха с круизния кораб. Беше я нарисувала в канцеларията на кораба; тя представляваше тях двете с Джордан, нарисувани само с чертички как стоят в една лодка и се държат за ръце. Нашето пътуване, беше написала отдолу, а след това бе описала, с думи и рисунки, приключенията им на въжения мост, дългата разходка по уединения плаж и кражбата на лодката в Пуерто Рико за разходка из пристанището. Емили беше нарисувала как двете с Джордан се целуват — първата им целувка — и беше добавила Невероятно!, като беше нарисувала с червено сърце около тях.

Очите й се насълзиха. Малката рисунка беше оцеляла след гмуркането във водата. Беше оцеляла след пътуванията на Джордан на юг и криенето й на различни места. Имаше и още нещо: около първото сърце беше нарисувано второ, по-ново, този път синьо. Сигурно Джордан го беше нарисувала, след като избяга от кораба — мастилото не изглеждаше чак толкова избеляло. Което означаваше, че дори след като Джордан бе решила, че Емили я е предала, тя беше нарисувала сърцето и бе носила рисунката със себе си, а не я беше изхвърлила. Може би тя, също като Емили, бе знаела, че един ден ще се сдобрят.

Сълзите се стичаха по бузите на Емили, замъглявайки зрението й. Тя плака дълго, с конвулсивни хълцания, но това бе катарзис. Накрая, чувствайки се напълно изцедена, тя постави всичко обратно в кутията, с изключение на рисунката, която Джордан беше запазила. Нея залепи отгоре, после вдигна кутията и заслиза по стълбите.

Но някъде по средата болката я прониза отново. Как щеше да се сбогува? Как да остави човека, когото обича, да си отиде? Тя мразеше Али заради стореното. Но се надяваше с цялото си сърце, че полицаите са успели да намерят някакви улики — или самата Али. И че твърде скоро Али ще се озове зад решетките. На някое тъмно място. И ще бъде нещастна. Изгубила всякаква надежда.

Някакво движение пред прозореца привлече вниманието й. Ариа беше паркирала до тротоара. Колата на Спенсър беше спряла зад нея, а Хана вкара приуса си в алеята и спря там. Момичетата излязоха бавно и се приближиха до входната врата на Емили с цялата тържественост на правителствени служители, които застават пред нечия врата, за да кажат на хората вътре, че детето им е загинало в битка.

Емили преглътна тежко. Никоя от тях не й се беше обадила, че идва. Дали не бяха открили нещо? Или бяха получили новини за Али?

Тя постави кутията на Джордан на стълбите и отвори входната врата, преди момичетата да успеят да позвънят.

— Какво става? — изсъска Емили, излизайки на верандата, и затвори вратата зад гърба си. Родителите й бяха във всекидневната; последното нещо, от което имаше нужда, бе да чуят за какво говорят момичетата. И без това вече й бяха задали милион въпроси за мебелите, с които бяха барикадирали вратите. — Какво се е случило? Къщата край басейна е, нали? Намерили ли са Али?

— Забави малко темпото. — Спенсър я улови за ръката. — Нищо не сме научили. Мислехме си, че ти ще знаеш.

Емили се спря и ги погледна.

— Нищо?

— С изключение на това, че Грег е бил намерен мъртъв в потока — отвърна Спенсър. — Което, най-вероятно, е дело на Али. Той ми каза, че я познава и това се оказа голяма грешка. Затова Али го уби.

Стомахът на Емили се сви.

— Смятате ли, че кръвта в къщата е негова?

— Не знам. Може би. — Спенсър се загледа към улицата. Съседите на Емили, възрастна двойка на име Гоул, се занимаваха с монтирането на пръскачки на предната ливада. Когато видяха момичетата, те им помахаха с ръце. Приятелките им махнаха в отговор, макар и не чак толкова ентусиазирано.

— Но все още не сме чули нищо за разследването в къщата — продължи Ариа. — Аз дори опитах да се обадя в местното полицейско управление, но когато някой ме попита за името ми, затворих. — Тя погледна към найлоновата торбичка в ръцете си. — Не знам какво да правя с това. — Ариа леко я разтвори; Емили видя смачканата рокля, която бяха намерили в къщата предишната нощ. — Да я подхвърля анонимно в полицейското управление? Да я изгоря?

— Смятате ли, че трябва да отидем дотам? — попита Емили. — Ами ако са арестували Али? Ами ако са я хванали, а дори не са ни съобщили? — Това ще е точно в стила на Фуджи, помисли си горчиво тя.

Спенсър поклати глава.

— Мястото сигурно ще е пълно с полиция — присъствието ни само ще усложни нещата. Скоро ще разберем. Но имам много добро усещане, знаете ли? Чувствам, че това е то. И този път ще можем да продължим спокойно живота си.

Емили прехапа устни. От очите й потекоха сълзи. Тя се канеше да погребе живота си. Не можеше да си представи как ще продължи напред.

От улицата се чу вой на сирена и всички погледнаха натам. Секунда по-късно една полицейска кола се появи на завоя и се насочи към тях. Последва я втора кола, после трета. Емили отстъпи назад и замръзна под светлините. След това осъзна кой седи на предната седалка на първата кола.

Фуджи.

Полицейските коли се приближиха до тротоара пред къщата на Емили и спряха. Агент Фуджи, облечена в черен костюм и слънчеви очила, излезе от първия автомобил и закрачи към тях. Лицето й бе мрачно и сурово. Тя се спря до тях и ги огледа. Минаха няколко секунди. Емили чу, как вратата зад гърба й се отваря. Без да се обръща знаеше, че там е застанала майка й и гледа.

— Трябва да говорим с вас — рече Фуджи със сърдит глас.

— Разбира се — отвърна бързо Спенсър. — Готови сме да помогнем с каквото можем.

— Става дума за къщата край басейна, нали? — попита въодушевено Хана. — Какво открихте?

Фуджи потрепна. Тя бръкна в джоба си, извади найлонова торбичка с надпис УЛИКА и я тикна в лицата на момичетата.

— Намерихме това.

Торбичката се поклащаше пред очите на Емили. Постепенно погледът й се фокусира. В едното й ъгълче имаше нещо перлено, бяло и омазано в кръв. Емили се намръщи, после отстъпи назад. Това беше зъб.

— На кого е? — извика Ариа.

Фуджи свали очилата си и ги погледна сурово. В очите й нямаше и капчица доброжелателство, което изненада Емили. Тя трябваше да им е благодарна, нали?

— Мисля, че знаете на кого е, момичета. Онова, което аз искам да знам, е, къде е тялото?

Всички потрепнаха. Сърцето на Емили заблъска в гърдите й.

— Кое тяло? — попита Хана.

— Онова в потока не е ли на Грег? — обади се Спенсър.

Фуджи притисна длан към челото си.

— Знаем какво сте правили в Ашлънд, момичета. Имаме свидетели, които потвърждават, че сте душили наоколо. Свидетелстват за въпросите, които сте задавали на съседите и хората в минимаркета. След това намерихме охранителните ви камери. Видяхме колко калпаво сте почистили. Намерихме отпечатъците ви из цялата къща.

Емили разбираше по отделно думите на Фуджи, но не схващаше цялостния им смисъл. Дори не можеше да проумее за както говори агентът.

— Чакайте малко — избъбри тя. — Ние сме почистили? Какво имате предвид?

— Очевидно сте направили нещо снощи и след това сте се опитали да го почистите. Лошо, смея да добавя. — Фуджи се намръщи. — Пръскането с белина по пода не измива кръвта, дами.

Белина? Сърцето на Емили спря.

— Не сме го чистили ние! — извика Спенсър, която също осъзна за какво става дума. — Някой друг го направи! Ние бяхме там, в къщата, на втория етаж. Чухме всичко, но се страхувахме да погледнем кой е долу.

— Така е — потвърди Емили. — Оборудването е наше — шпионирахме с надеждата да хванем Али. Но не сме правили нищо в онази къща. Никого не сме наранили; нищо не сме чистили. Просто се оказахме там.

— Сигурна ли си в това, Емили? — Фуджи я гледаше, без да мига. — Значи не си ходила горе сама няколко дни по-рано и не си потрошила цялото място, след което не си заплашвала някого, че ще го убиеш, ако някога се върне отново?

Емили усети погледите на приятелките си. Бузите й пламнаха.

— За какво говори тя? — попита Спенсър.

— Защо казвате това? — изсъска Ариа.

— Емили, какво става? — обади се майка й.

— Охранителните камери са запазили записите от последните седем дни — отвърна Фуджи с намек за усмивка на лицето. — Трите от тях, които открихме, бяха строшени, но четвъртата — онази, която показва вътрешността на къщата — е все още непокътната, макар вече да не записва. Гледахме записа ти, Емили. Видяхме как изкъртваш нещата от стените, как трошиш всичко пред очите ти. Открихме отпечатъците ви и по всички камери. Знаехме, че са вашите, още преди да ни го кажете.

— Аз… — Емили замълча. Нямаше представа какво да каже. Наистина беше потрошила къщата. В онзи ужасен ден, когато Джордан бе убита, след като се беше качила в къщата… тя каза ужасни неща. Но…

Емили поклати глава.

— Добре. Добре. Но ние не сме… убивали никого. Беше Алисън. Кълна се.

— Това е невъзможно! — изфуча Фуджи. Лицето й пламтеше. — Съседите казаха, че са чули писъци. Последва онова обаждане — от вас. И какви бяха тия приказки за момчето в потока? — Тя присви очи. — Откъде знаете за това?

Брадичката на Спенсър потрепери.

— В-видях го в новинарския сайт.

Но Фуджи изглеждаше вбесена. Мислите на Емили продължаваха да препускат в главата й. Какво ставаше тук, по дяволите? Защо изведнъж се бе почувствала толкова… обвинена?

— Освен това, момичета, намерихме дневника — продължи Фуджи. — За всички неща, които сте й причинили. Всички мъчения. Всичко е записано там. Ножовете. Веригите. Въжетата. Клещите и другите инструменти. — Тя поклати отвратено глава. — И вие сте си мислели, че ще ви се размине?

— За какво говорите? — изпищя Хана.

Фуджи стисна зъби.

— Да, били сте прави за едно нещо — Алисън е била жива. Сигурно е оцеляла след пожара в Поконос, точно както казахте. Но престанете да ми пробутвате другите глупости. Писна ми.

— Тоест как е била жива? — попита Ариа с треперещ глас; по бузите й се стичаха сълзи. После бавно погледна към найлоновата торба, която държеше в ръцете си. Фуджи проследи погледа й. Торбата се беше разтворила съвсем леко и по найлона се виждаше кръв. Очите на Фуджи се разшириха.

Ариа здраво стисна торбата, но вече беше късно. Фуджи беше видяла. И Емили знаеше, че тя вече си прави най-различни изводи. Които не бяха верни.

Жилите на шията на Фуджи изпъкнаха. Тя погледна през рамо и даде знак на останалите полицаи да се приближат.

— Защото нейната кръв е опръскала цялата къща. И това е нейният зъб. И ние знаем кой е отговорен за това.

— Ние? — Долната устна на Емили трепереше. — З-за какво?

Тя се досети за отговора още преди да го чуе. Методът беше ясен, стратегията толкова прецизна, смела и проста, че я остави без дъх. Къщата край басейна. Записът на камерата. Пристигането им в Ашлънд в точния момент, изчакването да се озоват ужасени на втория етаж. Калпавото почистване с белина, кофата, мопът. А след това зъбът.

Али ги беше натопила. По впечатляващ начин.

Фуджи завъртя очи и произнесе думите, които Емили се опасяваше, че ще чуе.

— Вие знаете, госпожице Фийлдс. За убийството на Алисън Дилорентис.