Отровени

27. Мяу, мяу, мяу!

Спенсър помогна на Ариа да стане от пода и да излезе от тоалетната. В продължение на няколко минути Ариа не можеше да намери сили да върви, затова двете седнаха на една пейка, далеч от шумната тълпа, където Спенсър започна успокояващо да я потърква по гърба. Накрая Ариа й разказа всичко.

— Била е Али — прошепна тя с широко отворени очи. — Тя се е представила за асистентката, която разговаря с майка ми онзи ден в галерията — е, или тя, или някоя от Котетата на Али, за да не разпознае Ила гласа й. А парите са дошли от нейната сметка. Ник разполага с толкова много пари. Сигурно й е оставил известна сума.

Спенсър се намръщи. Не й се струваше честно, че Али разполага със сто хиляди долара, които може просто да подхвърля насам-натам.

— Може би ще успеем да проследим банковата сметка — каза тя. — Това ще ни отведе до нея, нали?

— Или до поредното Коте на Али, което няма да каже нищо — изръмжа Ариа.

Спенсър отново се сети за Доминик. Може би той се е представил за асистента.

— Здрасти.

Грег се беше изправил пред тях, облечен в синьо сако и тъмни панталони в цвят каки.

— Здрасти! — извика Спенсър и скочи на крака. — Т-ти дойде!

Той погледна към Ариа, която сега се беше превила на две и криеше лицето си в шепи.

— Прекъсвам ли нещо? — попита тихо той.

Спенсър приглади полата си.

— Грег, това е приятелката ми Ариа. Ариа, Грег. Запознахме се на събирането.

Ариа вдигна глава и леко стисна ръката му. След това отново се отпусна на пейката, без да каже нищо. Преминаха няколко секунди в неловко мълчание, след което Спенсър каза:

— Ариа, защо да не си вземем малко храна?

— Не — отвърна Ариа с равен глас, вперила поглед право напред. — Вървете. Забавлявайте се. Радвайте се на живота, докато можете.

Спенсър прехапа долната си устна. Миг по-късно се обърна към Грег.

— Ей сега се връщам.

Тя хвана Ариа за ръката и я поведе през тълпата към почетната маса най-отпред; Хана все още беше там и разговаряше с някакъв висок младеж, облечен в скъп на вид блейзър, който сигурно беше кавалерът на Ариа. Но приятелката й поклати глава.

— Знаеш ли къде е баща ми? — попита тихо тя.

— Разбира се — отвърна Спенсър, прегърна я през рамо и я поведе към масата на Байрън и Мередит. Когато видя пребледнялото лице на Ариа, Мередит се притесни.

— Добре ли си? — попита тя.

— Проблеми с момчета — отвърна Спенсър, потупа Ариа по рамото и внимателно й помогна да седне. Това беше идеалното извинение.

Щом Ариа се озова на сигурно място сред семейството си, Спенсър се върна при Грег, който все още чакаше в коридора.

— Да си вземем нещо за хапване — каза тя и го поведе към бюфета. Около двайсетина души се бяха наредили на опашка пред него. Най-отпред една жена, обсипана с диаманти, небрежно изливаше сос за спагети в чинията си. Една от приятелките на майка й, здраво наблъскана с ботокс и изглеждаща вдървена в костюма си на Шанел, взе с пръсти едно канапе с хайвер от сребърния поднос. Понякога, помисли си Спенсър, богатите хора могат да бъдат ужасно некултурни.

Грег се нареди зад нея, но погледът му бързо намери Ариа на масата на татко й.

— Тя добре ли е?

— Разбира се — отвърна бързо Спенсър, грабвайки една чиния и сребърни прибори от купчината. Точно сега не искаше да мисли за Али. — Как беше трафикът? Лесно ли намери мястото?

— Имам Джи пи ес. — Грег извърна глава; очевидно отново търсеше Ариа в залата. — Тя също ли мисли, че Али ви преследва?

Спенсър потрепна при споменаването на името. Посочи към големия супник, опитвайки се отчаяно да смени темата.

— О, тази френска лучена супа е невероятна. Трябва да я опиташ.

Тя подаде една купичка на Грег, но той я улови за ръцете.

— Не съм идиот, Спенсър. Нещо се е случило, нали? — Той се приближи към нея. — Какво има? Искам да помогна.

Спенсър затвори очи. Беше толкова хубаво да чуе как някой друг предлага помощта си, но не искаше да замесва Грег. Ами ако Али тръгне след него?

— Няма нищо — прошепна тя.

— Не е нищо. Свързано е с Али, нали?

Спенсър се огледа предпазливо, но всички накипрени майки и бащи бяха твърде заети с чиниите си, отрупани с глазирана с мед шунка и сьомга, за да обърнат внимание на разговора им. Единственото, което искаше, бяха няколко часа, свободни от Али. Но по начина, по който я гледаше Грег, тя разбра, че той нямаше да се откаже.

Спенсър остави празната купа на мястото й и го хвана за ръката.

— Не мога да говоря тук.

После го поведе през лабиринта от коридори до един малък бар с камина, където тя и Али обичаха да идват след дългите летни дни, прекарани край басейна. Барман беше един възрастен мъж на име Бърт, който често напускаше работното си място и прекарваше продължително време в тоалетната от другата страна на коридора; докато го нямаше, двете тайно си отмъкваха водка или бяло вино. Днес в бара нямаше жива душа, с изключение на непознатия, по-млад барман, който забърсваше чаши от мартини. Той им кимна и отново се загледа в бейзболния мач, който даваха по телевизията.

Тя седна на кожения диван пред игривите пламъци в камината — които не бяха необходими, като се имаше предвид колко топло беше навън — и Грег седна до нея. Спенсър впери поглед в него.

— Али все повече ни приклещва в капан — призна най-накрая тя с тих глас.

Грег примигна.

— Какво имаш предвид?

Спенсър му разказа за убийството в затвора и скандала с Ариа.

— Максин Прептуил е нейното тайно име — каза тя. — Али знае, че ние ще го разпознаем, но никой друг не би могъл. Това е нещо като шифър.

Грег кимна и загрижените бръчки на лицето му изпъкнаха още повече.

— Не можете ли да проследите сметката?

— И аз това предложих. — Спенсър сви рамене. — Предполагам, че можем да опитаме.

Грег я улови за ръката и я стисна силно.

— Но това не е всичко, нали?

Покрай стаята премина шумна група от деца, които носеха балони с надпис „БЛАГОТВОРИТЕЛНИ БАЛОВЕ — РОУЗУУД“. Внезапно тя долови миризмата на хлор от вътрешния басейн и въздъхна дълбоко.

— И този Доминик — прошепна тя. — Той е от Котетата на Али. Сигурна съм.

— Как разбра?

— Просто… знам.

Той стисна зъби и се загледа в огъня.

— Нищо няма да се получи, ако не започнем наистина да разговаряме, Спенсър.

Тя се загледа в дланите си.

— Проследихме Али до един имот на около час оттук. Със сигурност е била там — вътре миришеше на ванилов сапун, което е толкова типично за нея. Но не само това. Почувствахме едно… присъствие.

Очите му се разшириха.

— Тя живее в къща?

— Една стара къща край басейна в дъното на един имот, който семейството на Ник притежава в Ашлънд. Влязохме вътре, но Али не беше там. Затова решихме да следим къщата с камери, които са свързани с безжична връзка. Постарахме се да ги скрием наистина добре, за да не ги открие.

Грег рязко вдигна глава.

— Там има… камери?

Спенсър не знаеше как да интерпретира ужасената му реакция — поставянето на камерите не изглеждаше чак толкова опасно.

— Прикрих ги с листа. От земята изобщо не могат да се видят. И няма жици — работят на слънчеви батерии. Наистина не могат да се открият, освен ако някой нарочно не ги търси.

Грег прокара ръка по главата си.

— Не мога да повярвам, че сте успели да се промъкнете покрай нея.

Тя притисна ръце към гърдите си.

— Е, мисля, че успяхме. Наблюдавахме денонощно къщата, но засега Али не се е появявала. Но… някой друг беше там. — Буца заседна в гърлото й. — Доминик. Почти съм сигурна в това.

Тя му разказа за преследването на Доминик от предишната нощ. Грег се отдръпна назад. Очите му се изцъклиха.

— И според теб какво е правил Доминик там?

— Прегледах отново касетата. Като че ли чакаше някого. — Устните й потръпнаха. — Може би Али.

Грег леко кимна и погледна към телефона в скута си. Той пиукна и момчето чукна по него, отговаряйки на едно съобщение толкова небрежно, сякаш разговаряха за времето. Но едно мускулче на челюстта му потрепна. Спенсър се зачуди дали наистина не е разстроен. Може би се беше ядосал, че е поемала такива рискове. Или може би се беше разстроил, че не му е казала досега.

— Виж, знам, че не искаш да се занимавам сама с това, но нямах друг избор — каза тя. — Никой не иска да ни чуе. Никой не иска да помогне. Трябва да я хванем. — Тя поклати глава. — Но сега, покрай цялата тази история с Котетата на Али, започвам да се чудя. Ами ако те са хората, за които всъщност трябва да се притесняваме? Ами ако те са виновни за всичко, а Али наистина е мъртва?

— О, не е мъртва.

Спенсър потрепна. Лицето на Грег беше в профил, осветен от огъня.

— Моля? — попита тя.

Той се обърна с лице към нея. Изражението му беше странно спокойно, всички следи от тревога бяха изчезнали.

— Казах, че не е мъртва — повтори той и се усмихна. — И със сигурност идва за теб.

Сърцето на Спенсър подскочи. Тя се отдръпна от Грег и се плъзна назад по дивана.

— К-какво?

Грег се усмихна любезно.

— Трябва да ти благодаря, Спенсър. Чудех се дали има камери. Мислех си за това вчера, докато бях там.

Спенсър примигна. Мислите препускаха в главата й.

— Какво имаш предвид под това вчера?

Той плъзна ръка по облегалката на дивана.

— Онзи, когото видя пред къщата, не беше Доминик. Той дори не съществува.

Спенсър скочи на крака; повдигаше й се.

— Р-разбира се, че Доминик съществува. Той не спира да ми изпраща имейли. Видях го по време на дискусията в Ню Йорк.

Грег просто се усмихна.

— Това беше един приятел, когото помолих да ми помогне онази вечер. А онези имейли? Аз ги писах. — Той погледна към небето. — Мислиш се за страхотна, но не си. Ти си просто една позьорка и скоро хората ще го разберат.

Сърцето й биеше ускорено. Тя се отдръпна от него.

— Ти си Доминик? Защо?

— Защото трябваше да ми се довериш, трябваше да създам заплаха, за да ме допуснеш до себе, си. — Той гордо скръсти ръце на гърдите си. — И абсолютно се получи. Ти ми каза всичко, което исках да знам.

Стомахът й се сви, точно както онзи път, когато колата й поднесе в една дъждовна буря и една не се блъсна в мантинелата.

— Ти си от Котетата на Али — прошепна тя.

Той се ухили.

— Тя много ще ме обича заради това.

Тя. Спенсър го очакваше, но въпреки това притисна длан към устата си.

Грег стана от дивана и пристъпи към нея със същата странна усмивка. Спенсър се отдръпна назад, като едва не се блъсна в камината. Пристъпи вдясно, избягвайки на косъм дървения бюфет. Грег я последва с изпънати рамене и студени очи. С един скок щеше да я събори на земята. На какво бе способен? Какво му беше заповядала Али?

— Ти познаваш Али — прошепна тя с треперещ глас. — Наистина си разговарял с нея.

Грег поклати глава.

— Никога очи в очи. Но да. И я харесвам.

— Защо? — едва не изписка Спенсър.

— Защото е очарователна. И загадъчна. И красива.

Това беше най-лудото нещо, което Спенсър беше чувала някога.

— През цялото време… това е била причината да искаш да ме опознаеш? — Очите й се напълниха със сълзи. — Защото тя те е накарала?

Грег изсумтя.

— Тя ми каза, че лесно се привързваш. Каза, че си емоционална.

Тя ми каза. Каза. Като че ли Али изобщо познаваше Спенсър. Но въпреки това я заболя — защото Али беше права. Тя наистина се привързваше лесно. Всичките й обещания вече да не вярва на никого, всичките й клетви, че ще внимава — и пак бе попаднала право в широко отворената паст на Али. Тя знаеше, че Спенсър е самотна. Знаеше, че търси някой, който да подхранва егото й. Точно по този начин бе подготвила Грег, беше го програмирала така, че да улучи Спенсър право в слабото място.

Внезапно тя осъзна нещо. Най-накрая разполагаше с някой, който всъщност знае нещо. Тя бавно и внимателно напипа телефона в джоба си. Трябваше да се обади на полицията. Пръстите й опипаха клавиатурата и тя се опита да набере 911.

Телефонът иззвъня и се разнесе нечий глас, който каза:

— Какъв е спешният случай?

Спенсър погледна към Грег.

— Кажи ми как се свързваше с Алисън Дилорентис. Кажи ми къде се намира тя сега.

Грег избухна в смях.

— Спенсър, аз не съм глупак. — Със светкавично бързи рефлекси той измъкна телефона от джоба й, изтича в коридора и го хвърли в големия фонтан. Чу се шумно пляскане и той потъна на дъното.

— Хей! — изпищя Спенсър и бръкна с две ръце в студената вода. Сграбчи телефона си и го измъкна. Екранът беше тъмен и връзката бе прекъсната.

Някой ахна зад гърба й и тя рязко се обърна. Едно малко момче със син балон в ръка стоеше в коридора и я гледаше с ококорени очи.

— Телефонът ти се счупи?

Спенсър огледа коридора с разтуптяно сърце. Грег беше изчезнал.

— Къде отиде момчето, с което разговарях? — попита тя. Момченцето я погледна безизразно, след което продължи да подхвърля балона си във въздуха. Това не можеше да се случва. Спенсър се затича по коридора, спъвайки се с високите си токчета.

— Грег! — извика тя. Изтича до високия прозорец и погледна към игрището за голф с надеждата, че ще го види как се скрива зад хълма.

Но той беше изчезнал безследно. И беше отнесъл тайните със себе си.