Отровени

29. Светлина в мазето

Десет минути по-късно Хана се тръсна на шофьорската седалка в приуса и запали двигателя. Приятелките й побързаха да се качат; изглеждаха доста разголени в оскъдните си парти рокли. Лицата им проблясваха под смътната светлина на зеленикавите лампички.

— Добре, какво означава всичко това? — попита настоятелно Хана.

— Не е ли очевидно? — попита Спенсър с безумен блясък в очите. — Когато казах на Грег за камерата, той ужасно се изненада. Сигурно е казал на Али и може би тя току-що е направила записа с повторението, за да ни изхвърли от играта. Което означава, че за да направи записа с камерата, тя трябва да е отишла в къщата. И единствената причина да иска да го направи е, че тя е там в момента, за да направи нещо в къщата. Трябва да стигнем дотам, преди да си е тръгнала отново!

Хана погледна през рамо към балоните и банера с надпис „БЛАГОТВОРИТЕЛНИ БАЛОВЕ — РОУЗУУД“, опънат над входа. Жегна я чувство за вина. Чувстваше се странно, че напуска партито, дори и да не струваше. Ами ако Майк се появеше? Тя му беше изпратила хиляда съобщения, като не спираше да му се извинява и да го моли да дойде на партито, за да могат да се сдобрят. Майк не й беше отговорил, но тя дори не искаше да си помисля, че приятелят й може да промени мнението си и когато се появи, тя няма да бъде там.

— Ами ако е капан? — попита тихо тя. — Ами ако Али изобщо не е там? Може да е направила записа само за да ни накара да се появим.

Спенсър се намръщи. Тя погледна притеснено към Ариа. Но Емили поклати глава.

— Няма как да сме сигурни, докато не проверим. Тази вечер ще я пипнем, мацки. Чувствам го.

— Но нали запис с повторение има само на една камера? — попита Хана. — Останалите няма ли да покажат Али, ако се появи на верандата? Или да влезе през вратата?

— Не трябва ли поне да се обадим на полицията? — попита Хана в последен опит да ги откаже.

Всички се умълчаха за миг. Спенсър облиза устните си.

— И да им кажем… какво?

— Можем да ги накараме да дойдат при къщата — предложи отчаяно Хана. — Или да им разкажем за Грег — че познава Али.

Ариа не спираше да върти сребърния пръстен около пръста си.

— Ако тръгнат към къщата, Али ще види полицейските коли и ще избяга. И сигурно повече няма да стъпи на онова място. А полицаите ще бъдат бесни, че сме влезли в чужд имот и сме монтирали камери.

— А аз не знам какво бихме могли да им кажем за Грег — рече Спенсър. — Дори да го намерят и да го разпитат, той ще излъже. Каза ми, че никога не е говорил очи в очи с Али. Съмнява ме да пази някакви доказателства, че някога е общувал с нея.

— Затова трябва сами да отидем там — рече решително Емили.

Хана плъзна пръсти по чантичката си.

— Просто не ми се иска да го правим сами — каза тихо тя.

Спенсър я сграбчи за ръката.

— Не сме сами — заедно сме. И този път наистина ще сложим край.

Хана не знаеше какво друго да направи, освен да потегли за Ашлънд. Докато шофираше по тихите крайградски улици, всички мълчаха. Преминаваха покрай големите къщи до игрището за голф, които проблясваха величествено под лъчите на залязващото слънце. После тя зави покрай сградите на студиото, където се снимаше „Изгори докрай“. Почувства съжаление. Днес би трябвало да е обзета от еуфория — беше получила голяма роля във филм. Но без Майк, с когото да го отпразнува, всичко й се струваше някак… кухо.

Когато излезе на магистралата за Ашлънд, небето вече бе започнало да притъмнява. Пътуването беше странно спокойно, като безоблачно небе преди буря. Не след дълго в далечината се появи познатият им минимаркет „Търки Хил“. Хана сви вляво и пое по тесен, криволичещ път. Дърветата хвърляха дълги сенки по асфалта. Тя забеляза червената пощенска кутия и даде мигач.

— Чакай! — извика Емили и сграбчи волана. — Може би трябва да паркираме на улицата. Така ще привлечем по-малко внимание.

— Добра идея. — Хана спря на една странична отбивка, на около четвърт миля надолу по пътя. Когато угаси двигателя, тъмнината ги обгърна изцяло. Беше новолуние; Хана едва успяваше да види на няколко сантиметра пред лицето си. Тя грабна телефона си и пусна фенерчето. Ариа направи същото. Емили продължаваше да следи видеото от охранителните камери на своя.

— Така — прошепна Хана, поемайки си дълбоко дъх. — Да вървим.

Единствените звуци, които се чуваха, бяха хрущенето на чакъла под обувките им и случайното обаждане на някой бухал от гората. Момичетата стигнаха до червената кутия и тръгнаха нагоре по стръмния хълм. Хана изруга под носа си, когато стъпи в една дупка и глезенът й се изкриви. Къщата на семейство Максуел се появи пред тях; лампата на верандата светеше.

— Хайде — каза Спенсър и се втурна напред.

Хана освети с телефона си страничния двор. Светлината отскочи от найлоновото покривало на басейна, след което се отрази от стените на старата къща. Емили протегна ръка пред Хана, за да я спре.

— Предишния път тази лампа не светеше, нали?

И наистина, на втория етаж светеше самотна крушка. Сърцето на Хана заби ускорено. Може би Али беше тук. Това наистина бе краят на всичко.

Хванати за ръце, те бавно се приближиха до къщата край басейна. Когато стигнаха на около десетина крачки от нея, те се поколебаха. Спенсър преглътна с усилие.

— Сега какво, ще влезем ли?

Ариа пристъпи от крак на крак. Хана беше твърде уплашена, за да помръдне. Тогава Емили издърпа ръката си и се изкачи на пръсти до верандата. Наклони се на една страна и дъсченият под изскърца. Хана потрепна, уплашена, че силният звук може да привлече нечие внимание.

Емили надникна през прозореца и се ококори. Сърцето на Хана блъскаше в гърдите й.

— Какво виждаш? — изсъска тя. — Има ли някой там?

Емили се обърна към останалите с призрачно изражение на лицето.

— Не е Али — каза тя с треперещ глас, който ужаси Хана. — Но е нещо.