Отровени

1. Големият пробив на Хана

В една топла понеделнишка сутрин в средата на юни, Хана Мерин влезе в „Пул“, старомодното сладоледено кафене в центъра на Роузууд. Вътре нищо не се беше променило от последния път, когато бе идвала тук — същите разноцветни бонбони под стъклото на щанда, все същият под на черно-бели квадрати, все същите столове и маси от ковано желязо и дългия мраморен бар. Собствениците продаваха дори същите разновидности сладолед, включително „Филаделфийските рогчета“, мелба, наречена така в чест на бейзболния отбор Филаделфия Филис. Достатъчно бе да вдъхне божествения аромат на домашно приготвените вафлени кофички и бисквитените сладоледи, и стомахът на Хана закурка.

Приятелките й Ариа Монтгомъри, Спенсър Хейстингс и Емили Фийлдс седяха в задното сепаре под големия плакат от 50-те, на който стилно момиче изящно похапваше бананов сплит. За последно се бяха видели преди две седмици, но всички бяха получили съобщение от Емили, че иска да се видят, за да поговорят. Очевидно бе за какво искаше да говорят, но Хана не беше сигурна, че е готова.

— Здрасти, Хан. — Спенсър се плъзна настрани, за да й направи място. Останалите също я поздравиха.

Хана хвърли кожената си чанта на седалката и се настани до нея. За миг всички се умълчаха. Спенсър отпи от чашката си прочутото прясно сварено кафе на заведението и русата й коса падна пред лицето. Ариа човъркаше с лъжичката си в купа с шербет. Емили забели обвивката на десертно блокче „Чарлтън чу“.

— И така — каза най-накрая Хана, — какво ново?

Всички се засмяха неловко. Хана се надяваше, че нищо ново не се беше случило. Последните няколко месеца бяха представлявали вихър от повишена активност — и ад. Първо диаболичните съобщения от онзи, който се наричаше А., се бяха върнали и той отново започна да ги измъчва с тайните им. След всичко това, А. ги беше натопил за убийството на Табита Кларк, момичето, с което се бяха сблъскали по време на ваканцията им в Ямайка. Полицията беше получила фалшиво доказателство, което показваше как те четирите я пребиват до смърт.

Беше пределно ясно кой стои зад всичко това: Алисън Дилорентис, близначката на някогашната им най-добра приятелка. Две седмици по-рано момичетата бяха проследили Али до една стара, изоставена къща в Роузууд. Но Али и приятелят й, Ник Максуел, ги вкараха в капан в мазето и го напълниха с отровен задушаващ газ. Полицията бе успяла да ги спаси навреме и Ник беше арестуван.

Но Али? Тя бе успяла да се измъкне, без никой да я види. Без следа.

Ариа погледна към Спенсър.

— Добре ли прекара ваканцията?

Спенсър сви рамене. Семейството й беше отишло във ваканционната им вила в Лонгбоут Кий, Флорида, където останаха две седмици, и тя тъкмо се беше прибрала.

— Бих Амилия на тенис. — Тя се обърна към Хана. — Как беше в Кабо с майка ти?

— Не беше твърде зле — промърмори Хана. След като я изписаха от болницата, майка й се беше прибрала вкъщи и бе обявила, че двете заминават за Мексико. „И обещавам, че няма да се занимавам изобщо с работа“, беше добавила Ашли Мерин — което бе огромна изненада, защото майка й провеждаше конферентни разговори дори под душа. Двете прекараха цяла седмица в събиране на тен на плажа, пиене на безалкохолни „маргарити“ и оценяване на готините сърфисти. Всъщност беше доста… забавно.

Ариа се нацупи.

— Направо ви завиждам, че успяхте да се измъкнете нанякъде. А аз през цялото време бях тук.

Емили вдигна пръст.

— Аз също. Мислех си за Али. — Тя наведе очи.

Хана потрепери при произнасянето на името на Али… но това беше неизбежно. Рано или късно трябваше да поговорят за това.

— Не мога да спра да мисля за нея — призна Емили. — Как така нямаше никаква следа от нея в онази къща? — След като изкараха момичетата и Ник навън, криминалистите огледаха щателно цялото място, и макар да откриха цяла купчина снимки на Али — Ник си беше направил нещо като олтар — те не откриха нито един неин отпечатък. Затова ченгетата отново приеха, че тя е загинала при пожара в Поконос.

— Е, ние знаем какво видяхме — промърмори Хана; споменът за онази нощ продължаваше да я преследва. Али изглеждаше толкова… луда. Беше насочила пистолет към главата на Емили. Оръжието гръмна… но следващото нещо, което си спомняше, бе, че тя и останалите момичета лежат в болнични легла. Живи. Какво се беше случило междувременно?

Ариа се прокашля.

— Някой знае ли как са нещата при Айрис?

Момичетата поклатиха глави. Айрис Тейлър беше съквартирантка на Али в Убежището, макар напоследък да бе прекарала известно време с Емили; беше й помагала да разбере какво представляваше Али и с кого поддържаше контакти. След като помогна на Емили, Айрис беше отвлечена от Ник и Али, и ФБР я намериха полумъртва в гората. Сега тя се възстановяваше в местната болница.

— А какво ще кажете за това? — каза Емили и побутна към средата на масата днешния брой на „Филаделфия Сентинъл“. От първа страница ги гледаше Ник, облечен в оранжев затворнически гащеризон. „Максуел твърди, че е действал сам“, гласеше заглавието.

— Съдят го за убийството на Табита — разказа им Емили. — И чуйте това: полицията е открила последен модел хонда „Акура“, паркиран в гората зад колибата. Отпечатъците на Ник били навсякъде.

Очите на Спенсър проблеснаха.

— В рекламната къща на доведения ми баща имаше верижка с емблема на „Акура“, след като я разбиха. Поне това вече си има обяснение.

Хана придърпа вестника към себе си.

— И какво казва Ник за Али?

— Настоява, че е загинала при пожара в Поконос — рече Емили. — И отрича Али да е имала някакво отношение към смъртта на Табита и преследването ни, и изобщо не е била в онази къща.

— Значи поема вината за всичко? — Хана се намръщи. — Що за откачалник би направил това?

— Е, той е бил пациент в Убежището — напомни й Спенсър. — Може чарът на Али да го е омагьосал.

Ариа завъртя очи.

— Как може изобщо някой да попадне под въздействието на чара й?

На лицето на Спенсър се изписа смущение. Тя извади телефона си и го постави в центъра на масата.

— Ник не е единственият.

Хана погледна към екрана.

„Котетата на Али — гласеше банерът най-отгоре. — Уебстраница, създадена в подкрепа на Алисън Дилорентис. Алисън е силна, решителна, неразбрана млада жена и ние се надяваме, че някой ден светът ще узнае истината за нея. Чуй призива ни, Али!“.

Ариа се опули.

— Какво е това?

— Клуб на почитателите — обясни с дрезгав глас Спенсър. — Намерих го преди около седмица. Но се надявах, че досега ще е изчезнал.

— Силна, решителна, неразбрана млада жена? — Емили направи физиономия. — И някой ден светът ще узнае истината за нея? Да не би да си мислят, че е жива?

Спенсър поклати глава.

— Прилича ми повече на паметна страница. Има публикации за партита, където всички се обличат като Али и — чуйте това — разиграват пожара в Поконос. Само че там Али се измъква жива. Някои от тях пишат фен фикшън за действията й след това. И дори ги продават в Амазон.

Хана потрепери.

— Това е гадно.

Ариа сгъваше салфетката си на все по-малки и по-малки триъгълници.

— Може би трябва да се свържем с някой от тях. Може би те наистина знаят нещо.

Спенсър изсумтя.

— Опитах. Но те всички имат кодови имена. Пък и защо мислите, че ще ни кажат нещо?

— Тези хора може да се окажат опасни — рече разтревожено Емили.

Ариа отново погледна към вестника.

— Хубаво щеше да е да накараме Ник да си признае, че лъже.

— Как? — Хана скръсти ръце на гърдите си. — Не можем да отидем в затвора и просто да го принудим да признае.

— Сигурно има някакъв начин да го накараме — предложи Емили. — Или…

— Или просто да се откажем — прекъсна я Спенсър.

Всички се умълчаха. Хана зяпна.

— Сериозно ли говориш? — Спенсър винаги стоеше начело в техния кръстоносен поход под лозунга „Хайде да намерим Али“. Тя бе предложила да си намерят тайна стая, в която да се събират, за да открият кой може да е помощникът на Али. Не пожела да се откаже от издирването дори и след като ги бяха арестували.

Спенсър си играеше със сребърния ключодържател от „Тифани“.

— Това съсипа почти две години от живота ни. Аз просто… съм дотук. А и не съм получавала никакви съобщения от А. А вие, момичета?

Емили промърмори едно „не“; Ариа също. Хана неохотно поклати глава. Макар че, както и преди, очакваше да чуе сигнала от телефона си, който съобщаваше за пристигането на ново съобщение.

— Това не значи, че трябва да се отказваме — рече тя тихо. — Али е някъде там.

— Но какво би могла да направи без Ник? — настоя Спенсър. — По-вероятно е да виси на косъм.

— „Котетата на Али“ могат да й помогнат — напомни Емили.

— Да, сигурно могат. — Спенсър отново взе телефона си. — Но по всичко, което правят, си личи, че са просто откачалки, нали? — Тя сгъна салфетката си на топка. — Гадно е, че Али е на свобода. Гадно е, че Ник пое цялата вина, но, хм, щом иска да гние в затвора, изборът си е негов. Но ние трябва да продължим с живота си. — Тя погледна към Хана. — Като говорим за това, лятното училище не започва ли днес?

Хана кимна. След като им бяха повдигнати обвинения в убийство, „Роузууд Дей“ изключи момичетата, но сега им беше позволено да се дипломират, ако успеят да изкарат всички изпити. Дори „Институтът по модни технологии“, където я бяха приели, каза, че ще й запази мястото до есента, стига оценките й да са достатъчно добри. Останалите момичета получиха подобни предложения — с изключение на Ариа, която беше решила да пропусне тази година.

— След половин час имам история. — Тя погледна момичетата. — Вие кога започвате?

— Аз трябва да повтарям химия, но тя започва утре — отвърна Емили.

— Остава ми само да си оправя художественото портфолио и да си взема годишните изпити — рече Ариа. — Повечето от училищните ми класове приключиха, преди да ни изгонят от училище.

— И при мен така — каза Спенсър и се изправи. — Ами, тръгвай, Хан. Не бива да закъсняваш.

Останалите момичета също наставаха и се прегърнаха. Излязоха навън в слънчевия, топъл ден, и си обещаха, че по-късно ще се чуят. И после изведнъж срещата приключи и Хана се оказа сама на улицата. Не беше сигурна какво да си мисли за онова, което бяха обсъдили. Много й се искаше да последва съвета на Спенсър, но самата мисъл, че просто ще оставят Али да се измъкне, я изпълваше с ужас, още повече когато си представеше, че Али е някъде наблизо… свободна. Обмисля нов план. Плете интриги.

Зад ъгъла прозвуча протяжният скърцащ звук на колелата на някаква каравана. Откъм уличката отекна смях. Внезапно ръцете на Хана настръхнаха и тя отново изпита онова познато, неприятно чувство, че някой я следи.

Тук няма никой, каза си решително тя.

За миг засенчи очите си длан, а после бързо прекоси няколко пресечки в посока към подготвителното училище на „Роузууд Дей“, представляващо комплекс от каменни и тухлени сгради, които някога бяха принадлежали на някакъв железопътен магнат. Невероятно колко различно изглеждаше това място през лятото. Величественото синьо-бяло знаме на „Роузууд Дей“ с герба на училището не се виждаше на флагщока. Мраморният фонтан пред салона по физическо беше пресъхнал. Люлките и катерушката на игралната площадка на учениците от долните класове бяха празни, нямаше малки крещящи деца и край тротоара не се виждаха никакви жълти училищни автобуси.

Хана отвори главната врата, която водеше към частта от комплекса, предназначена за по-големите класове. Коридорите бяха пусти, а подовете изглеждаха така, сякаш не бяха мити след края на учебните занятия. Всички плакати, които обявяваха училищни избори, предстоящи балове или благотворителни събирания, бяха свалени от стените, оставяйки след себе си просто избледнели петна. От училищната уредба не се носеше никаква музика. Някои от шкафчетата бяха широко отворени и празни, като тъмни, зейнали пещери. Хана леко натисна една врата; пантите й изскърцаха зловещо.

В края на коридора се размърда някаква сянка и Хана замръзна. След това от другата страна се разнесе приглушен смях. Тя се обърна тъкмо навреме, за да види как една призрачна фигура се изгубва нагоре по стълбите. Сърцето й затупка ускорено. Успокой се. Това е просто параноя.

Тя отиде на пръсти до крилото по история и надникна в стаята. Вътре миришеше на пот и само задните редове бяха заети. Едно момче, което носеше тъмна шапка с емблемата на „Филис“ чертаеше някакви фигури по бюрото със заострения край на ключа си. Някакво момиче с коса, заплетена на расти, беше положило ръцете си масата, отпуснало лице върху тях, тихо похъркваше. Някакъв ученик с разсеян поглед четеше нещо, което приличаше на Плейбой.

Внезапно зад гърба й някой се изкашля и тя рязко се обърна. Едно момче със слаба фигура и плетена шапка, което не познаваше, беше застанало твърде близо до нея. На лицето му играеше странна усмивка.

— З-здрасти — избъбри тя с разтуптяно сърце. — Мога ли да ти помогна?

Момчето се усмихна мързеливо.

— Ти си Хана Мерин. — То я посочи с пръст. — Познавам те.

После се шмугна покрай нея и влезе в стаята.

Телефонът на Хана звънна, което я накара да изписка и да притисне тялото си към шкафчетата. Но това беше просто Майк Монтгомъри, нейният приятел.

— В училище ли си вече? — попита той.

Хана въздъхна и отвърна с едно „аха“, усещайки все още ускорения пулс в слепоочията си.

— Прилича ми малко на филма „Нощта на живите мъртъвци“. Кои са тези деца? Никога не съм ги виждала.

— Същото ми се случи миналото лято, когато ходих на изпит по кормуване. Те крият през годината децата от лятното училище в килера. Иска ми се да можех да дойда там, за да те пазя. Може да хвана първия автобус за вкъщи.

Хана се изкиска с треперливо гласче. Откакто бе казала на Майк, че Али отново се е появила, той се бе превърнал де факто в неин телохранител. Предишният ден, преди да замине за лагера на футболистите в Ню Хемпшир, тя бе изпищяла при вида на един паяк върху портата и Майк веднага го връхлетя като истински супергерой. Всеки път, когато тя получаваше някакво съобщение, той изпадаше в състояние на повишена готовност и следеше за появата на страх или безпокойство на лицето й. Милион пъти я попита дали наистина може да отиде на лагер и то за цял месец. Може да съм ти нужен, беше оправданието му.

— Няма да се качваш на никакъв автобус — рече настоятелно Хана, докато гледаше как още неколцина ученици влизат в стаята. Да, те носеха грозни обувки и не приличаха на децата от нейното обкръжение, но изобщо не приличаха на зомбита. — И сама мога да се справя с неколцина чудаци.

С това разговорът приключи. Миг по-късно телефонът й отново изпиука. Успех в първия учебен ден! — пишеше майка й. — да го отпразнуваме с вечеря!

Хана се усмихна.

В продължение на години тя бе разчитала единствено на баща си, но само един ден беше променил това завинаги — денят, в който я арестуваха за убийството на Табита и баща й каза, че връзката му с нея „съсипва политическата му кариера“. За нейна огромна изненада майка й пое юздите и сега се опитваше да участва в живота й колкото се може повече. Вчера дори бяха ходили в „Отър“, любимият магазин на Хана, за да й купят нов тоалет за „завръщането в лятното училище“ — раирана къса рокля и гълъбовосиви боти до глезените, които Хана носеше днес.

Добре звучи — написа й тя. След това влезе в стаята с шумно потракване на токчетата и подскачаща върху раменете й кестенява коса. Слънчевите лъчи струяха толкова красиво през прозореца, че тя внезапно се изпълни със задоволство. Какво като се налага да повтаря курса по история с група слабаци? Поне щеше да се дипломира. Пресата и градът вече не я мразеха, нито я смятаха за убийца. Все още имаше приятелките си, невероятно гадже и сега, за пръв път в живота й, майка, която наистина се грижеше за нея. Може би те наистина трябваше да забравят за Али и да продължат да си живеят живота.

Единствените свободни места бяха на първата редица, така че Хана просто седна, надипли роклята си и зачака пристигането на учителя. Телефонът й отново иззвъня. Обаждането беше от непознат номер, което я накара да застане нащрек.

— Хана Мерин? — прогърмя непознат глас в отговор на колебливото й ало. — Казвам се Фелиша Силвър. Аз съм изпълнителен продуцент на „Изгори докрай“. Това е истинската история за страшните изпитания, на които ви подложи Алисън Дилорентис.

Хана сподави стона си. Това й прозвуча като поредната „Малка сладка убийца“, онзи ужасен филм. Всяка част от него: декорите, сценарият, скучното момиче, което бе избрано да играе Хана. За известно време го бяха излъчвали всяка седмица. Хана трябваше да търпи децата, които цитираха диалози от филма и в съблекалнята, и в столовата по време на обяд. Нима този свят се нуждаеше от още един нов филм за живота й?

— Знам какво си мислите — онова телевизионно творение беше пълен боклук. — Докато говореше, Фелиша дъвчеше дъвка. — Но това ще бъде различно. Ще се прожектира в кината. Със сериозни актьори и страхотен сценарий. И ще снимаме тук, в Роузууд, за да предадем точно атмосферата на случващото се.

— Ха — рече изненадано Хана. Тя никога досега не беше виждала истинско кинаджийско оборудване.

— Както и да е, причината да ви се обадя, сте вие, Хана — каза Фелиша. — Видях ви в няколко реклами на баща ви. Камерата ви обича.

Хана се изчерви. Преди баща й да се отрече от нея, те бяха заснели заедно няколко реклами за кампанията му, включително социалната реклама „Не карай, когато си пил“. Хана не искаше да се хвали, но тя също смяташе, че се е справила отлично.

— Искам да ви предложа да участвате във филма — продължи Фелиша. — Това ще е невероятна реклама за нас — и забавен опит за вас, надяваме се. Виждаме ви в ролята на Наоми Циглър — малка, но въпреки това важна роля. Има голямо участие в сцените на онзи круизен кораб.

Има си хас, едва не изтърси Хана — тя беше преживяла тези сцени. Но изведнъж осъзна какво й бе предложила Фелиша.

— Искате да изиграя ролята й?

— Точно така. Това е вашият шанс да покажете на света, че сте оставили всичко това зад гърба си и вече сте великолепна актриса. Какво ще кажете?

Мислите на Хана препускаха в главата й. Искаше й се да каже на Фелиша, че те не са оставили всичко зад гърба си… но жената сигурно щеше да я помисли за откачена. Дали да не опита? Спенсър винаги е била драматичното момиче, участваше във всички училищни пиеси, запомняше монолозите на Ибсен просто ей така, за удоволствие и по време на гостуванията им с преспиване винаги искаше да правят упражнения по импровизации. Но предложението беше изкушаващо. Дали филмът щеше да има премиера в Холивуд с червен килим? Щеше ли да мине и тя по него?

И въпреки това не беше съвсем сигурна.

— Не знам — отвърна бавно тя. — Трябва да си помисля.

— Всъщност искаме да разберем още сега — каза Фелиша с очевидно нетърпение в гласа. — Хайде, Хана. Ще бъде невероятно преживяване. Режисьор е Ханк Рос. А познайте кой ще играе вас! Хейли Блейк!

Хана зяпна от изненада. Хейли Блейк беше красива, сияйна, адски известна млада звезда, която от години бе завладяла ума на Хана с главната си роля на Кинтана в „Абракадабра“, любимият Дисни сериал на Хана. След това направи няколко убийствено яки тийнейджърски филма. За последно беше водеща на наградите „Тийн Чойс“ и на сцената целуна другия водещ, онзи секси тип от страхотния вампирски филм „Ухапана“. Щом това може да е достатъчно добро за Хейли…

— Предполагам, че мога да опитам — чу тя гласа си.

— Великолепно! — изграчи Фелиша. — Ще ви изпратя подробностите по имейл.

Хана затвори, чувствайки се като в мъгла. Щеше да играе във филм… с Хейли Блейк. Истински филм, с премиера на червен килим. А това означава и участие във филмовите фестивали в Сънданс и Кан, нали? А всичко това означаваше интервюта с Райън Сийкрест и всичките онези хора от Е! Може би дори ще я поканят да гостува във Фешън Пълийс! Нея и Хейли, заедно!

Внезапно бъдещето й се разгърна пред нея, светло и блестящо. За пръв път нещо наистина положително можеше да излезе от целия този кошмар с А.