Отровени

14. Голямото откриване

В западния край на Ню Йорк, в модното предградие Челси, Ариа излезе от тоалетната и се огледа в тясното, високо огледало. Тъмната й коса беше прибрана назад, разкривайки чистата й, безупречна кожа. Очите й сияеха, а естествено нацупените й устни изглеждаха особено лъскави заради сложения блясък. Заради изложбата си беше купила тясна, изтънчена черна рокля, сандали с високи каишки и няколко гривни от мъниста. Искаше да постигне вида на „готино градско момиче, тръгнало на обиколки из галериите“.

Когато излезе от помещението и огледа галерията, тя си спомни. Всяка една от картините по стените беше нейна. Доста от тях имаха залепени сивкави стикери, които означаваха, че вече са продадени.

На стената в дъното висяха портретите на различни хора от Роузууд, които беше нарисувала през последните няколко дни. До бара висяха цветни абстракции. „Мрачната серия“, както Ариа бе нарекла серията от картини, нарисувани след нападението на Ник, заемаше трета стена. Всяка картина имаше свой номер, а списъкът с цените се предлагаше при поискване. Ариа се страхуваше да погледне определените цени, но Ила я беше накарала да го направи. Най-голямата й картина, на която бе нарисувана майка й, докато се смее, се продаваше за двеста хиляди долара.

Това беше направо нереално. Както и поканите за разни ъндърграунд арт партита в Бруклин, телефонните обаждания от различни инди групи, които искаха Ариа да нарисува корицата за следващия им албум, и фактът, че името й имаше свой хаштаг в Туитър. Като например: Сдобих се с покана за изложбата на Ариа Монтгомъри тази вечер. Отлична сделка!

Директорката на галерията, Саша, облечена с черни тесни панталони и асиметрична модна туника, която разкриваше безупречните й мускули, се приближи до Ариа и я улови за ръцете.

— Добре ли изглежда всичко, скъпа?

— Разбира се! — рече възторжено Ариа, загледана в тълпата, която бе започнала да се събира. Договорът за изложбата й се струваше като сбъдната мечта. Ариа се страхуваше, че Саша ще се отдръпне, щом види останалите й творби, но тя възкликваше от удоволствие всеки път, когато разгърнеше опаковката на следващата картина.

— Великолепно — не спираше да повтаря тя.

Ариа се усмихна на баща си и Мередит, които също бяха тук. Двамата стояха гордо до бара, с чаши червено вино в ръцете.

— Благодаря, че вписа семейството ми в списъка с гости — каза срамежливо тя.

— Да, ами, аз лично бих предпочела да вкарам още няколко репортери, но разбирам, че точно тази вечер ще имаш нужда от своите хора — рече Саша и игриво я плесна по ръката. — Като стана дума за това, адски много хора искат да говорят с теб. Агенти, купувачи…

— Джон Карутърс тук ли е? — попита Ариа. Беше чувала, че той посещава доста изложби и умираше от нетърпение да го види. И може би да го попита защо беше купил точно портрета на Али.

Саша огледа тълпата.

— Ами… не. Мисля, че все още е на път. — Тя я потупа по ръката. — Но не се притеснявай. Има толкова много други хора, които искат да се сдобият с творбите ти. Ти си следващият голям хит, скъпа! След това очите й грейнаха. — О! Забравих да ти кажа. Един блогър не спира да пита за теб. Нека само…

— Харисън? — попита Ариа с разтуптяно сърце. Той беше казал, че ще направи всичко възможно, за да дойде от Филаделфия.

— Не, една жена от „АртСмаш“.

Ариа се ококори. „АртСмаш“ беше може би най-известният арт блог. Всъщност беше толкова популярен и влиятелен, че организираше арт събирания в Ню Йорк, Лос Анджелис и Филаделфия, и често спонсорираше изложби в авангардни галерии в Бруклин и квартала Фиштаун във Филаделфия.

Саша даде знак на някаква жена с черен костюм, която седеше до бара. Тя повдигна вежди и се приближи. Протегна ръка на Ариа.

— Есмералда Риа — каза тя с висок, началнически тон. — Работя за „АртСмаш“. Бих искала да ви направя профил. С изключителни права.

Стомахът на Ариа се сви.

— Ами, невъзможно е. Вече дадох интервю на Харисън Милър.

Лицето на Есмералда се вкамени.

— Кой е Харисън Милър?

— От „Огън и тръба“ — отвърна колебливо Ариа. — Инди блог. Но много интересен.

Есмералда не изглеждаше впечатлена.

— Ами значи ще кажем на този човек Харисън да не го публикува, нали? Интервюто за нас всъщност означава нещо.

Ариа примигна.

— Но с него се получи много добро интервю! — Предишната вечер беше прочела черновата; Харисън беше нарекъл творбите й „пленителни“, „зрели“, „емоционални“ и „провокативни“. Освен това бе определил Ариа като „толкова чаровна, колкото изкусни, грациозни и дълбоки са картините й“. Как може да отхвърли такова нещо?

Есмералда се засмя.

— Толкова си неопитна. Колко сладко! — Тя се усмихна снизходително на Ариа. — Ако искаш, аз ще се оправя с Хари.

— Харисън — поправи я Ариа.

И като по поръчка тя зърна високата му позната фигура на входната врата. Той беше преметнал познатата кожена чанта през рамо, а на лицето му бе изписано сериозно, нетърпеливо изражение. Огледа залата и я забеляза. Очите му грейнаха и Ариа му се усмихна в отговор.

— Ето го — каза тя и му махна с ръка.

Когато се приближи на няколко крачки, Харисън забеляза Есмералда и пребледня.

— З-здравей, Есмералда — рече със заекване той. Изглеждаше някак предпазлив. — Радвам се да те видя отново. Кога беше последният път? На онова парти на МоМа?

— Аха — отвърна напрегнато Есмералда и присви малките си очички. Интересно, помисли си Ариа. Само преди минути Есмералда се беше престорила, че не знае кой е Харисън. Жената въздъхна напрегнато. — Ариа ми каза, че вече си разговарял с нея. Но ние искаме изключителни права. Можем да го уредим, нали? — Тя го погледна втренчено, без да примигва.

Ариа зяпна изненадано. Обърна се към Харисън. Той изглеждаше уплашен и нещастен — сякаш Есмералда му беше причинявала подобно нещо и преди. Тя беше просто една… грубиянка, осъзна Ариа. А момичето знаеше отлично как се чувства Харисън.

Тя се изпъна.

— Харисън ще публикува интервюто ми — каза Ариа с твърд глас. — Той има изключителни права.

Есмералда изглеждаше така, сякаш бе получила плесница.

— Сериозно ли говориш?

— Да — отвърна Ариа, надявайки се, че не е направила огромна грешка. Може би след интервюто с „АртСмаш“ кариерата й щеше да се развие по-бързо, но тя не можеше да позволи на тази жена да се държи така с хората.

Есмералда изсумтя.

— Ами, кариерата си е твоя. — Тя огледа картините по стените. — И честно казано, тези неща и без това ми приличат на гимназистки творения. — Жената разбута с лакти групата хора, които тъкмо влизаха, като едва не събори на земята нечий чадър.

Щом си отиде, Ариа се обърна към Харисън. Той изглеждаше изумен.

— Не беше нужно да го правиш. „АртСмаш“ е голяма работа.

Ариа сви рамене.

— Ами аз може да харесвам повече „Огън и тръба“. — Тя леко му се усмихна.

Харисън облиза нервно устните си.

— Е, „Огън и тръба“ също те харесва.

Ариа почувства как се изчервява.

— Радвам се, че успя да дойдеш.

Харисън не отмести погледа си.

— Не бих го пропуснал за нищо на света.

Двамата продължиха да се гледат. След това Харисън бавно протегна ръка към нейната; Ариа почувства как пръстите му се преплитат с нейните й леко ги стисват. Тя също стисна неговите. Беше твърде смутена и объркана, за да знае какво изпитва към Харисън, но си каза, че е по-добре да спре да мисли и просто да се отпусне.

Тогава телефонът й, който бе прибран малката дамска чанта, зажужа. Тя го погледна и видя познатия филаделфийски номер. Беше Фуджи. Суичърът.

— Аз… трябва да се обадя — каза Ариа, вдигайки показалеца си. — Веднага се връщам.

Тя си проправи път през тълпата и излезе в корида, който водеше до тоалетната. С разтуптяно сърце натисна бутона и каза ало.

— Ариа — излая Фуджи в говорителя. — Извинявам се, че се обаждам толкова късно. Емили и Спенсър също са на линия.

— Здрасти — казаха едновременно Спенсър и Емили.

— 3-здрасти — отвърна Ариа с треперлив глас.

— Опитах се да се свържа и с Хана, но тя не вдига — продължи Фуджи. — Имам новини, които трябва да чуете.

— За Али? — рече нетърпеливо Ариа, неспособна да контролира емоциите си. Разбира се, че бяха за Али. Нямаше друга причина Фуджи да им се обажда. — Получихте ли ДНК резултатите? — И те са били положителни. Косата е на Али. Най-накрая всички ще разберат, че е жива.

— Съжалявам, че отне толкова време, но да, получихме ги — отвърна Фуджи. — Косата върху суичъра е на Спенсър.

Ариа застина.

— Какво? — избъбри Спенсър.

— Сигурно се е закачила на суичъра, докато сте го разглеждали — обясни Фуджи. — Съжалявам, момичета.

— Не мога да повярвам — рече Спенсър тихо.

— Н-но вие сте тествали и тъканите, нали? — рече умолително Ариа. — Не може да няма нещо върху тях. Клетки от кожата на Али? Още коса? Мигли?

Фуджи въздъхна.

— Екипът ми провери изключително внимателно суичъра, но не открихме нищо, което може да бъде тествано. Освен това вие сигурно знаете, че „Роузууд Дей“ е изключил охранителните камери в басейна през лятото, така че нямаме и запис. Честно казано, никой не би трябвало да влиза там — дори ти, Емили. Голям късмет си извадила, че няма да повдигнат обвинения за влизане в чужд имот.

— Но… — провлачи глас Емили. — Това е моето училище. Имах часове. Не съм навлизала в чужд имот.

Ариа се облегна на стената.

— Значи нямате и видео улики?

— Не. — Гласът на Фуджи звучеше раздразнено. — Но ще продължим да оглеждаме и да задаваме въпроси. Но твърдението, че това е извършено от Алисън, е просто невъзможно. Моля ви, уведомете Хана.

Ариа чу глухото изщракване, когато Фуджи прекъсна връзката. После просто остана на мястото си; вълшебният й ден беше съсипан.

Това беше то. Отново се бяха върнали в началото.