Отровени

23. Там има някой

Спенсър спря в паркинга на „Търки Хил“. Кракът й потропваше в такт с песента на Тейлър Суифт, която се носеше от стереоуредбата до бензиновите колонки. Тръгна към входа на минимаркета, разпознавайки едно от момчетата, които бе видяла предишния път. То стоеше заедно с неколцина приятели до машината за сладолед.

— Извинете ме — каза им тя. Всичките държаха скейтборди, а от джоба на суичъра на едно от тях се подаваше пакет цигари. Те обърнаха очи към нея лениво и незаинтересовано, макар че я огледаха набързо, спирайки погледите си върху гърдите й. — Виждали ли сте едно русокосо момиче на моята възраст? Красиво, но с няколко липсващи зъба? Сигурно не е било от разговорливите.

Момчетата поклатиха глави. Едно от тях дори се изкиска. Добре, първи удар. Спенсър улови за ръката някакъв мъж, който се беше запътил към магазина, и го попита същото нещо, но той поклати отрицателно глава. Втори удар.

Когато влезе в минимаркета, тя заговори някакъв мъж, който стоеше до рафтовете с минерална вода — не, отвърна той — и една жена, която си наливаше чаша кафе.

— Скъпа, не съм оттук — отвърна й жената с дрезгав глас. — Съжалявам.

Спенсър отпусна рамене. Трети удар? Най-накрая отиде до щанда.

— Марси случайно да е тук? — попита тя работника, който имаше бръсната глава и мързеливо око.

Той поклати глава.

— Марси не работи вече тук.

Тя се намръщи.

— Защо?

Той я погледна смутено.

— Всъщност… тя почина. Онзи ден. Доста неочаквано.

Спенсър примигна.

— Болна ли е била?

Той сви рамене.

— Чух, че при катастрофа. — Той погледна очаквателно към Спенсър. Тя грабна едно пакетче дъвки и го плати; знаеше, че трябва да се махне от щанда и да престане да задава въпроси. Сърцето й биеше ускорено. Марси се беше изпуснала, че русокосо момиче си е купувало вода… и сега беше мъртва? При катастрофа? Това изобщо не й приличаше на съвпадение.

Тя запали двигателя на колата си и в този момент телефонът й иззвъня. На екрана пишеше „АРИА“.

— Усещам, че си губя разсъдъка — прошепна приятелката й, след като Спенсър се обади. — Бях в Арт-музея във Филаделфия и се кълна, че Али — или някой от феновете й? — ме следваше. Кажи ми, че не е възможно.

Спенсър погледна към айпада си, който лежеше на пасажерската седалка. Камерите продължаваха да излъчват, но както обикновено, не се виждаше нищо странно.

— Не е невъзможно — отвърна предпазливо тя.

Ариа изписка нервно.

— Не разбирам защо й е да се появява на публично място. Ами ако някой друг я разпознае и я издаде на полицията? Поема много рискове. Рисковано е да използва и феновете си. Как може да им вярва, че няма да се разприказват?

— Знам — отвърна Спенсър. — Представи си, че наистина се разприказват и кажат на ченгетата, че е жива. Въпреки че Ник пое цялата вина за това, че едва не ни уби, полицията все пак разполага с писмото на Али, в което тя признава, че е убила сестра си. И Иън, и Джена. Виновна е за много неща. — Тя затвори очи, премисляйки възможностите. Щеше да е страхотно, ако това се случеше. Да кажем, че Доминик и онази личност от затвора, Робин Кук, наистина са Котета на Али, но им е писнало от играта й и решат да се разприказват. Възможно беше, нали? Щяха да станат герои.

Ариа издаде лаещ смях.

— Може би трябва да се надяваме, че Али ще се появява по-често на обществени места. Може да сбърка някой път. — Тя въздъхна. — Трябва да вървя. Приятелят ми сигурно се чуди къде съм.

Спенсър пусна телефона в скута си и разтърка очи; чувстваше се още по-безнадеждно от преди. Али нямаше да позволи да я заловят, а феновете й нямаше да я предадат. Щеше да стигне до края на земята, за да се скрие.

В този момент някакво движение пред охранителните камери привлече погледа й. Сърцето й замря; тя грабна лаптопа от седалката и го приближи към лицето си, втренчена в черно-белите образи на екрана. Камерата, която гледаше към портата, беше уловила някакво движение. Нещо се размърда в ъгъла. Приличаше на човек.

Сърцето й заби ускорено. Тя провери другите екрани; в къщата нямаше никой и в двора не се виждаше нищо. След това фигурата се раздвижи отново и отиде до прозореца, разкривайки се ясно пред Спенсър. Наистина беше човек, облечен в тъмно яке и качулка, придърпана ниско над очите му. По височината и физиката си личеше, че е момче.

Доминик. Не носеше ли той тъмно яке по време на предаването? Това щеше да докаже със сигурност, че той я преследваше.

Тя завъртя ключа в запалителя, даде на задна скорост, като едва не отнесе някакъв пикап, който отиваше към бензиновите колонки. Ако Доминик беше Коте на Али, може би щеше да я отведе направо при нея.

Тя угаси фаровете на колата и пет минути по-късно навлезе в алеята към къщата. Пред нея не се виждаха други паркирани коли; Доминик сигурно беше паркирал някъде другаде. Спенсър отново погледна към видеото от охранителните камери. Той продължаваше да стои до прозореца. Търсеше ли нещо? Чакаше ли някой?

Спенсър се измъкна от колата колкото се може по-тихо. Мократа трева се размазваше по платнените й обувки, но тя не й обръщаше внимание. Пред погледа й изникна старата къща. Доминик все още стоеше до прозореца. Спенсър забави крачка; не беше сигурна какво трябва да направи сега. Доминик също застина, може би усещайки присъствието й. Спенсър се прикри колкото се може по-тихо зад един хвойнов храст. Опитваше се да не диша шумно.

Бийп.

Телефонът й. Тя бързо го измъкна от джоба си, за да го изключи и погледна към екрана. Беше получила имейл за страницата си от някакъв съвсем страничен участник. Как не се беше сетила да го изключи по-рано!

Изхрущяха листа. Чу се пукане на клонки. Тя вдигна глава. Доминик внезапно се шмугна в гората, сякаш беше чул телефона.

Спенсър го последва колкото се може по-тихо, отмествайки внимателно клонките от пътя си. Единственият звук, който се чуваше, беше шумоленето на вятъра — Спенсър се огледа, чудейки се дали не го е изпреварила, но виждаше единствено дървета, пънове и храсти. Нищо друго. Той просто се беше… изпарил.

Изпълнена с разочарование, тя се върна при къщата. Небето бе абсолютно тъмно, единствените светлини бяха на пътя долу, в ниското. Спенсър продължи да опипва в тъмното, докато не намери прозореца, до който бе стоял Доминик. После бръкна в джоба си, извади телефона и освети перваза. Той беше покрит с паяжини и мръсотия. Имаше и нещо счупено, направено от стъкло; когато го вдигна, на палеца й се появи кърваво мехурче.

Тя продължи да осветява с телефона, но не виждаше нищо. Огледа й стаята, но тя беше празна. Може би никога нямаше да разбере какво е търсил Доминик.

Но още по-важно бе, че той изобщо се беше появил тук.