Отровени

28. Кръговрат

— Ето и последната ни героиня на деня! — изграчи облечената в костюм от туид жена, улови Емили за ръката и поведе баща й към фоайето на кънтри клуба. — Емили Фийлдс, аз към Шарън Уинтърс! Какво щастие! Заповядай, скъпа! Налей си малко пунш!

Емили погледна нервно през рамо към родителите си, които я бяха последвали вътре, но те вече разговаряха с някаква жена от рекламната комисия, в която участваше и майка й. И те й оказваха една подкрепа!

Тя погледна крадешком телефона си, който лежеше в чантата й. На екрана вървеше видеото от охранителните камери; изображението не се променяше, с изключение на някое листо, което политаше към прозореца. Като си знаеше късмета, нещо щеше да се случи точно докато не гледаше. Спенсър беше видяла някой на камерите. Този човек — или някой друг — можеше отново да се върне.

Шарън продължаваше да я води към балната зала. Емили се огледа. В дъното беше разположена масата на диджея и от гигантските тонколони се лееше танцова музика. Десетки деца, които Емили познаваше от училище, размахваха ръце във въздуха и се бутаха един в друг. Един поглед към безгрижните им лица бе достатъчен, за да й се прииска да се обърне и повече да не се върне тук.

Но Шарън стискаше силно ръката й.

— Ето я Хана! — изчурулика тя, сочейки към дългата маса в другия край на балната зала. На нея седеше единствено Хана и отчаяно почукваше по клавиатурата на телефона си.

Емили се изтръгна от хватката на жената и тръгна към приятелката си. Хана я погледна с нещастна физиономия и побутна една чиния със сладки към нея.

— Шарън донесе това за нас. Но аз просто не мога да хапна нищо. — Тя огледа залата с отчаян поглед, след което се втренчи в ръцете си. — Майк не ми говори. Всичко е пълна каша.

На Емили също не й се ядеше нищо.

— Откога си тук? — попита тя.

— От около час. Не знам къде изчезна Ариа — кавалерът й отиде да я търси. — Тя въздъхна. — Опитах се да изпратя съобщение на Спенсър, но тя също не се обажда.

Емили отново погледна към видеото от камерите — нищо. След това огледа стаята. Другите две момичета не се виждаха никъде. Погледът й попадна върху големия банер, окачен близо до диджея, чийто надпис гласеше „НИЕ ОБИЧАМЕ ВСИЧКО И ВСЕКИ В РОУЗУУД!“. Имаше снимки на различни места от града: магазините на Ланкастър авеню, покрития мост, есенния листопад, кулата на Холис. Докато Емили разглеждаше снимките, тя осъзна, че прави негативни асоциации с всяка една от тях. Беше получила съобщения от А. до кулата на Холис и пред магазините. Спомни си как бе ритнала купчина паднали листа миналата есен, докато се опитваше да осъзнае, че Али, нейната стара приятелка, се беше опитала да ги убие. А след това се беше опитала да се самоубие, като скочи от покрития мост.

— Мразя всичко и всеки в Роузууд — прошепна тя, осъзнавайки, че това до голяма степен е истина. С изключение на приятелството й със Спенсър, Ариа и Хана, не й бяха останали никакви други топли спомени, които да отнесе със себе си, когато се махне оттук. Животът й в Роузууд, всички премеждия с А., бяха откъснали години от живота й.

Тя погледна към танцуващите деца, облечени в рокли на Марк Джейкъбс и обувки на Джими Чу. Те не разбираха какво беше преживяла Емили. И сигурно никога нямаше да разберат. Защо те бяха получили такъв щастлив живот? Защо те можеха да обичат, да се смеят и да се забавляват, а нейният живот представляваше просто низ от болезнени преживявания?

Али трябваше да си плати за това.

— Емили? — Госпожа Фийлдс се приближаваше бързо към нея с пламнали бузи. Тя водеше за ръка момиче с късо подстригана коса. — Това е Мелъди. Мелъди, Емили! Познавам майка й! А Мелъди работи това лято в кънтри клуба като треньор по голф на младите девойки и помощник-градинар! — Майката на Емили се обърна към Мелъди и се усмихна обнадеждаващо. — Мисля, че вие, момичета, имате общи интереси.

— 3-здрасти — рече неуверено Емили, раздразнена, че майка й я принуждава точно сега да се сприятелява с някого. Защо, за бога, тя си мисли, че Емили ще иска да се запознае с това момиче? Но след това забеляза как Мелъди я оглежда и погледът й се спира върху деколтето й. Цялото й тяло пламна. Общи интереси. Нима майка й се опитваше да я уреди?

Това бе последното нещо, което щеше да й мине през ума. Тя отстъпи смутено назад.

— Наистина ми е приятно да се запознаем, Мелъди, но сега трябва да свърша нещо.

Лицето на Мелъди посърна.

— Емили! — извика госпожа Фийлдс. Но Емили не се обърна. Тя изтича покрай децата от нейния клас, търсейки изхода. В другия край на залата забеляза Спенсър, която бе застанала на прага на вратата с паническо изражение на лицето. Но точно сега Емили не можеше да отиде при нея. Искаше да остане за няколко минути сама.

Тя откри един тъмен коридор в дъното на кънтри клуба и сви по него. След това се облегна на стената и тежко си пое дъх. Вземи се в ръце, помисли си тя, но имаше чувството, че съзнанието й лети надолу по стръмен хълм към дълбока клисура. Достатъчно бе да погледне очаквателното изражение на Мелъди, за да си помисли: Защо да си правя труда? Али ще съсипе и това.

Пред очите й се появи почервенялото, яростно лице на Алисън, която се беше надвесила над нея в басейна; изпълни я такава ярост, че тя се обърна рязко и заудря по стената с юмруци. Защо не можеха да я намерят? Не можеше ли просто да умре!

В коридора се дочу смях, съпровождан от първите нотки на песента на Лорд „Royals“. Емили се свлече на пода и погледна към видеото от охранителните камери. Там трябваше да има нещо. Но единственото, което виждаше, бяха все същите птички, които кацаха на същите клони, прелитайки покрай прозореца. Все същото проблясване и изпукване в квадратчето, което показваше голямата стая в къщата. Все същите падащи листа.

И тогава тя го осъзна.

Листата прелитаха покрай прозореца по един и същи начин. Това беше свръхестествено — едно кленово листо полита към стъклото, залепя се за него и пада. Толкова ли силно духаше вятърът там? И винаги в една и съща посока?

После забеляза проблясването и изпукването от този ъгъл. Като че ли имаше някакъв модел: проблясване-изпукване, порив на вятъра, залепеното листо, после дълго време нищо. Емили погледна часовника си. Минаха пет минути и поредицата се повтори. Тя отново преброи пет минути. Появи се проблясването, изпукването и листото.

Ръцете й започнаха да треперят. Като че ли видеото беше пуснато на повторение. Беше го виждала по филмите: крадците използваха такива повторения, за да заблудят охраната, после се промъкваха незабелязано в къщата и отмъкваха бижутата. Дали Али не беше направила същото нещо? За разлика от останалите, тази камера показваше вътрешността на къщата. Кога беше започнало това повторение?

— Емили! — Спенсър изтича по коридора с развята коса, дишайки тежко. — Дори не знам как да ти го кажа. Онова момче, с което се срещах? Оказа се, че е от Котетата на Али. И аз му разказах всичко. За камерите. За това, че знаем къде е Али. — Тя потрепна. — И сега той знае. Което означава, че Али също знае.

Емили стисна здраво телефона си.

— Знам — отвърна тя с разтреперан глас. — И мисля, че Али вече е направила нещо по въпроса.