Отровени

12. Няма нищо по-секси от среща под наблюдението на надзирателка

Поправителния център „Ълстър“ се извисяваше над гората от тъмнозелени дървета, сив и невъзмутим на фона на облачното небе. Вторник следобед Емили мина с колата си през електронните врати и се насочи към табелата „ПАРКИНГ ЗА ГОСТИ“. Виждаше се само един пикап „Тойота“, паркиран на най-крайното място. Силен порив на вятъра подгони една кутийка от кока-кола по паважа. Макар че беше лято, дървета в двора на затвора бяха оголени.

Емили угаси двигателя и остана известно време на мястото си. Главата й пулсираше от всичкото кафе, което бе изпила по време на продължителното пътуване до затвора в покрайнините на Ню Йорк. Сърцето й също биеше ускорено, но тя се съмняваше, че причината за това е кафето. След малко щеше да влезе в сградата. И да види Джордан.

Дълбоко вдишване.

Емили излезе от колата и погледна през рамо към ниските дървета. През цялото пътуване имаше усещането, че някой я следи, но всеки път, когато поглеждаше към огледалото за обратно виждане, тя виждаше различни автомобили — или не виждаше нищо. Но Али можеше да е навсякъде. Защо беше избягала, без да убие Емили? Защо Фуджи не им се беше обадила, за да им каже резултатите от ДНК анализа? Всъщност колко време отнемаше тази процедура?

Освен това Емили се сети и за публикацията в един от най-популярните сайтове на Котетата на Али, която беше прочела тази сутрин. Потребителят, който носеше безполовия псевдоним НиеЩеПомнимВинаги, беше написал: Всеки враг на Алисън е и мой враг. Тя беше ЖЕРТВА. Ако я мразите, аз ще мразя вас. Мисля, че знаете за кого говоря.

Публикацията разтревожи Емили. Ами ако Котетата на Али бяха нещо повече от откачалки, които боготворят една психопатка? Ами ако наистина представляваха заплаха за хората, които не харесваха Али — като Емили и другите момичета? Тя го препрати на приятелките си… и, след известен размисъл, на Фуджи. Която, разбира се, не отговори.

Емили прекоси паркинга и отвори тежката метална врата с надпис „ВХОД“. Резето щракна звучно зад гърба й и тя бе посрещната от тъжна кънтри песен, която се носеше от мъничко радио. Иззад прозорчето, изрязано във врата, я погледна жена с тъмносиня униформа.

— Документ за самоличност — каза тя на Емили с отегчен глас.

Емили й подаде шофьорската си книжка през малкия отвор. Жената я прегледа с уморените си очи.

— Дошли сте на посещение при Джордан Ричардс? — попита жената. Емили кимна, твърде уплашена, за да отговори на глас.

Жената й даде пропуск с нейното име. Разнесе се силен жужащ звук и служителката пусна Емили в друг коридор, където охранителката, която приличаше на поостаряла версия на актрисата Тина Фей, я обискира. Предишната вечер Емили беше прочела малко материали за затвора; за разлика от мястото, където я бяха затворили за един ден, след като я обвиниха в убийството на Табита, поправителният център „Ълстър“ беше само за жени и в него работеха само жени. Единствената друга информация, която успя да открие, бе, че тук се предлагат образователни курсове за затворничките, което означаваше, че мястото не е чак толкова зле, нали?

Но пък въздухът миришеше на смесица от мухъл и амоняк. Над главата на Емили звучно жужаха флуоресцентни лампи и всичко, от затръшването на врати до тихите стъпки на Емили и яростния звук от дъвченето на дъвка на една от надзирателките, отекваше глухо. Мършавата Тина Фей махна с ръка на Емили да я последва и те преминаха през поредица от голи коридори с противнозелени бетонени стени. Когато минаха покрай една врата, Емили усети миризмата на нещо, което можеше да бъде определено единствено като развалено картофено пюре. Джордан й беше разказала, че семейството й било много богато и като дете прекарвала голяма част от времето си съвсем сама, като обикновено си поръчвала храна от петзвездния френски ресторант, който се намирал недалеч от дома й. Как успяваше да оцелее тук?

Надзирателката въведе няколкоцифрен код в устройството до вратата и след поредното шумно жужене резето се дръпна. Двете влязоха в голяма стая без прозорци, обзаведена с маси и столове. В ъгъла имаше чешма. В дъното се виждаше вратата към тоалетната.

Едно едро, червенокосо момиче с оранжев затворнически гащеризон седеше на една от масите заедно с момиче, облечено с дънково яке и вдигната качулка, придърпана напред. При появата на Емили и двете станаха веднага; момичето с качулката излезе през същата врата, през която беше влязла Емили, а надзирателката изведе червенокосата през една вътрешна врата, вероятно за да я отведе в килията й. Но преди да завие към коридора, червенокосата затворничка се обърна и се втренчи в Емили, оглеждайки я от главата до петите. Може би просто я разглеждаше… или я оценяваше. Емили не беше сигурна, че това й харесва.

— Седни. — Надзирателката посочи една от масите. Емили седна и жената отиде до друга вътрешна врата. След като я отвори, в стаята влезе позната фигура. Емили си пое дълбоко дъх. Да, Джордан носеше оранжев затворнически гащеризон и да, косата й изглеждаше леко мазна, а лицето поотслабнало, но тя си оставаше красивото момиче, което Емили помнеше.

Спомените се втурнаха в съзнанието й. Как двете плават с откраднатата лодка в пристанището на Сан Хуан. Как се притискат една към друга в каютата на круизния кораб, който плава към следващото пристанище. Колко хубаво беше да я целува. Колко силна беше болката, когато я видя да скача през борда.

Джордан срещна погледа й и се усмихна. Емили скочи на крака, неспособна да прикрие въодушевлението си. Не вярваше, че някога ще види Джордан отново. Не вярваше, че Джордан ще пожелае да я види. И ето я тук. Всичко й изглеждаше толкова… невероятно.

— Петнайсет минути — каза намусено мършавата Тина Фей. — Времето започва да тече сега.

Джордън се втурна към Емили.

— З-драсти — рече тя, заеквайки, и устните й потрепериха. Отблизо ухаеше на сапун. Бузите й все така бяха обсипани с лунички. На Емили толкова й се искаше да ги докосне. — Ти си… тук.

Емили се засмя сподавено, зарадвана, че чува гласа й.

— Тук съм — отвърна тя, галейки я по рамото. — Толкова се радвам да те видя.

Очите на Джордан се разшириха и тя погледна нервно към ръката на Емили.

— Не трябва да се докосваме — прошепна тя, отдръпвайки се леко назад.

Емили почувства буца в гърлото си, но когато седна, отпусна ръце в скута си. Джордан седна срещу нея, поставяйки ръцете си на масата. Емили трябваше да положи огромни усилия, за да не я сграбчи и никога повече да не я пуска.

— И така — успя да произнесе тя, щом откри гласа си. — Липсваше ми.

Джордан преглътна с усилие. По бузата й потече сълза.

— И ти ми липсваше.

— Толкова се радвам, че ми писа. — Емили се усмихна на Джордан толкова широко, че бузите я заболяха. — Аз… непрекъснато мисля за теб.

— И аз. — Джордан наведе смутено поглед.

Сърцето на Емили изпърха. Толкова се радвам, че не ме мразиш, искаше й се да каже.

— Ти… добре ли си? — вместо това попита тя и в мига, в който произнесе думите, й се прииска да се плесне през устата. Разбира се, че Джордан не беше добре. Тя беше в затвора.

Джордан сви рамене и сви сладко устни, точно както я помнеше Емили.

— И по-добре съм била. Не е чак толкова зле. — Тя леко се наведе напред. — Ами ти? Нямах представа какво си преживяла, Ем. Звучи ужасно. Сега си добре, нали? Всичко е наред?

Сега беше ред на Емили да погледне надолу.

— Не съвсем.

Джордан се ококори.

— Какво имаш предвид?

Емили потрепна. Нямаше намерение да навлиза в подробности за краткото време, с което разполагаха, но Джордан я гледаше тъжно. Емили нямаше друг избор, освен да й разкаже как Али я беше нападнала в басейна. Изпусна доста подробности — като например как Али настояваше да й каже, че я обича — но по зашеметения вид на Джордан разбра, че момичето е схванало същността.

Когато Емили завърши разказа си, Джордан беше зяпнала от изненада. Тя посочи с пръст синината на шията на Емили.

— Оттам ли си получила това?

Емили кимна нещастно. Родителите й също я бяха разпитвали за синините; тя не знаеше какво да им каже.

— Съобщи ли на полицията? — попита Джордан.

— Да, но те не ни повярваха. Все още смятат, че тя е мъртва. — Емили въздъхна и се загледа в тавана. Лампите светеха толкова силно, че очите я заболяха.

— И какво смяташ да правиш?

В устата на Емили се появи метален привкус. Достатъчно бе да си спомни за нападението и отново я връхлетяха чувства на раздразнение, страх и гняв. На това трябваше да се сложи край.

— Да я намеря — прошепна сериозно тя. — И да я убия.

Джордан пребледня и погледна към надзирателките. Двете жени като че ли не им обръщаха внимание, но внезапно Емили се сепна. Какви ги вършеше? Да говори за убийство в затвора!

— Не говорех сериозно — даде тя заден ход. — Просто съм толкова ядосана.

Джордан кимна, но разтревоженото изражение на лицето й остана.

— Ще ми се да не се опитвате да я намерите сами.

— И на нас не ни се иска, но нямаме друг избор.

— Само ми обещай, че ще се пазиш. — Джордан се пресегна и сграбчи ръката на Емили, но се сети за правилата и бързо се дръпна назад. — Защото имам добри новини. Наех нов адвокат на име Чарли Клоуз. В делото ми има някои пропуски и той иска да обжалва.

Емили бързо вдигна глава.

— Какви?

— Ами например, че след като ме арестуваха, не ми прочетоха правата. — Джордан забарабани с нокти по масата. — И претърсиха колата ми без заповед за обиск, и се държаха грубо с мен, макар да съм непълнолетна. Всъщност това са сериозни нарушения. Комбинирани с факта, че се покайвам и съм готова да заплатя за нанесените щети, той смята, че имам доста добри шансове да се измъкна под гаранция.

Емили зяпна изненадано.

— Наистина ли?

Джордан се ухили въодушевено.

— Може все пак да има процес, но той е много оптимистично настроен. — Тя плъзна ръката си напред и докосна връхчетата на пръстите на Емили. — След няколко месеца може и да съм на свобода.

Емили се наведе нетърпеливо напред.

— И… тогава какво? За теб и мен, имам предвид. — Надяваше се, че не прибързва с въпроса. Все пак Джордан съвсем скоро й беше простила. Може би трябваше да я карат по-бавно.

Джордан й се усмихна леко.

— Емили, искам да сме заедно. Наистина. Но няма как да е на някой остров, както говорихме преди — не и ако ме пуснат под гаранция. Ще трябва да остана тук и периодично да се обаждам на надзорника ми. Този път искам всичко да е както трябва — да започна нов живот, отначало. — Тя погледна срамежливо Емили. — С теб… ако си съгласна.

— Разбира се, че съм! — решително избъбри Емили. След това се наслади на мисълта. Живот. С Джордан. Допреди няколко дни тя дори не можеше да си мечтае за нещо такова. Затвори очи и си представи как те двете се събуждат заедно всеки ден. Джордан беше права: за да са щастливи не беше нужно да се намират в някой тропически рай. За нея раят беше просто да са заедно.

— Затова искам да се пазиш — додаде Джордан и плесна с ръце. — Ще го направиш ли? Заради мен?

Емили бързо кимна.

— Разбира се. Заклевам се.

— Добре — рече Джордан.

— Свиждането свърши! — Гръмкият глас накара сърцето на Емили да подскочи. Надзирателката се приближи до масата и протегна ръка към Джордан. Тя погледна към Емили с гладно и измъчено изражение на лицето. Преди да успее да се спре, Емили се хвърли напред и притисна Джордан към себе си, впивайки устни в нейните. Те бяха все така меки, с вкус на мента. Емили затвори очи, наслаждавайки се на краткото докосване. Всяка клетка в тялото й като че ли се събуди за нов живот.

Но надзирателката дръпна Джордан настрани.

— Никакво докосване — изръмжа тя и, стиснала здраво Джордан за ръката, я поведе към вратата.

Джордан махна с ръка за сбогом. Емили я изпрати с поглед, чувствайки едновременно мъка и радост. Целувката все още пареше на устните й. Топлината на Джордан сякаш бе проникнала в тялото й. Емили знаеше, че ще трябва да съхрани тези чувства до следващия път. А следващ път щеше да има — тя го чувстваше. Джордан щеше да излезе оттук.

И двете щяха да бъдат заедно.