Отровени

4. Оранжевото — новият пик в романтиката

Вторник сутринта Емили Фийлдс седеше на високата маса в кабинета по химия на „Роузууд Дей“. На стената висеше периодичната таблица на химическите елементи, заедно с плакат, описващ разположението на електроните в различните видове основни молекули. В стъкления шкаф бяха подредени бунзенови горелки, а в многобройните други чекмеджета в дъното на стаята имаше колби, стъкленици и друго лабораторно оборудване. Учителката, жена с накъдрена коса на име госпожица Пейтън, която Емили не беше виждала досега — подозираше, че редовните учители в „Роузууд Дей“ не стъпваха в училището по време на лятната ваканция — стоеше пред дъската и въртеше сребърния пръстен на един от пръстите си. Всички ученици, с изключение на Емили, разговаряха, пишеха съобщения или ровеха из чантите си, а едно момиче дори седеше на перваза на прозореца, разположило в скута си цяло меню от веригата за бързо хранене „Чик-фил-А“.

— Сега, ако погледнете следващата точка в програмата — каза госпожица Пейтън с треперлив глас, побутвайки телените очила на носа си, — ще видите, че става дума за лабораторна работа. Тя е от голямо значение за тези часове и ще формира поне трийсет процента от оценката ми, затова предлагам да се отнесете сериозно към нея.

Няколко спортистчета изсумтяха. Вера, партньорката на Емили в лабораторните упражнения, чието военно яке беше избеляло и прокъсано, но на гърба имаше мъничко етикетче с надпис „Долче & Габана“, гледаше учителката с оцъклен поглед. Хана беше предупредила Емили колко странно е лятното училище: „Абсолютно никого не познавам там“ — й беше казала тя с драматичен тон.

Емили не смяташе, че е чак толкова зле. Но Хана беше права за две неща. Първото, че „Роузууд Дей“ наистина изглеждаше зловещо без обичайните шум и суетня. Емили никога не беше забелязвала как скърцат вратите, или че по ъглите се крият твърде дълги, зловещи сенки, или че много от таванските лампи примигват. И второто, че никой не си правеше труда да завърши този клас.

Не осъзнавате ли колко ви е провървяло, че можете да се дипломирате? — й се искаше да изкрещи на съучениците си. Но може би никой не оценяваше тези неща, докато не им ги отнемеха.

Вера я потупа по ръката.

— Хей, какво е усещането да си на ръба на смъртта?

Емили извърна глава. Понякога забравяше, че съучениците й знаят всичко за нея.

— Ами…

— Помня Алисън — продължи Вера. — Тя ми каза, че приличам на трол. — Момичето сви и разпусна юмруците си. — Но, хей, поне вече е мъртва, нали?

Емили не знаеше какво да каже. Това, че съучениците й си спомняха Али, винаги й действаше като шок — толкова дълго бе обсебена от нея, че понякога имаше усещането, че Али е просто част от въображението й, неизвестна и непозната за всички останали. Но всъщност съучениците й бяха познавали и двете Али: Кортни, тяхната стара приятелка, и социопатката, истинската Али, която два пъти се опита да ги убие.

И която със сигурност беше още жива.

— Ето ви учебниците — каза госпожица Пейтън, остави купчината на първия чин и помоли да ги раздадат към задните чинове. — Някой иска ли да прочете уводната страница на глас?

Група деца се изхилиха и госпожица Пейтън като че ли бе готова да заплаче. Горката, помисли си Емили. Тя не знаеше ли, че още в началното училище спираха да четат на глас?

Изпълнена със съчувствие, тя вдигна ръка.

— Аз ще я прочета.

Обърна на първата страница и започна да чете със силен, уверен глас. „Роузууд Дей“ й беше направил подарък, позволявайки й да се върне тук, и това бе най-малкото, което можеше да направи, за да им се отплати за доверието.

Дори това да означаваше всички в класа да й се смеят.

Няколко часа по-късно Емили паркира на алеята пред къщи, угаси двигателя на семейното волво комби и се пъхна под вратата на гаража, която беше наполовина отворена; сигурно отново се нуждаеше от ремонт. Вратата на гаража я отведе до стаята за отдих, която миришеше на подправки. Първото нещо, което Емили видя, беше майка й, която седеше на дивана, увила краката си с одеяло, с плетиво в скута. Екранът на телевизора хвърляше отблясъци върху лицето й. Даваха някакво предаване за изработването на домашна кучешка колиба.

Госпожа Фийлд се обърна и я видя. Емили замръзна и понечи да избяга. Но майка й се усмихна.

— Как мина първият ти ден? — попита тя със слаб глас.

Емили постепенно се успокои. Все още не можеше да свикне с благосклонността и дружелюбието на майка си: допреди две седмици родителите й изобщо не й говореха. Дори не й позволиха да посети майка си в болницата, където лежеше след прекаран лек сърдечен пристъп.

Невероятно колко бързо се променят нещата.

— Добре беше — отвърна Емили, сядайки на раираното канапе. — А ти, ъъъ, имаш ли нужда от нещо? — Кардиологът беше посъветвал госпожа Фийлд да я кара по-спокойно през следващите няколко седмици. Сестрите на Емили, Карълайн и Бет, прекараха известно време вкъщи и се грижеха за нея, но предишния ден и двете бяха заминали за летните програми в университетите си.

— Може би малко джинджифилова бира. — Госпожа Фийлдс й изпрати въздушна целувка. — Благодаря, миличка.

— Моля — отвърна Емили, изправи се и отиде в кухнята.

Усмивката й се стопи още щом й обърна гръб. Дежа вю, помисли си тя. Беше загубила бройката на всичките пъти, когато семейството й се беше отказвало от нея, а след последвалия кошмар я приемаше обратно с отворени обятия. След нападението на Ник, когато тя отвори очи в болницата и видя цялото си семейство там, тя едва не избухна в смях. Наистина ли щяха отново да преминат през всичко това? Но баща й се беше навел над нея и беше казал със сърдечен глас: „Никога няма да ти позволим да си отидеш, скъпа“. Сестрите й я прегърнаха силно и всички плачеха. А майка й каза: „Толкова много те обичаме.“

Разбира се Емили беше благодарна, че я бяха посетили. Но същевременно беше изгубила всякакво желание да ги вижда. Дали щеше отново да се случи нещо, което да ги накара да се отрекат от нея? Трябваше ли изобщо да се привързва към тях? Освен това Емили се страхуваше да спомене, че според нея Али е жива — семейството й щеше да я помисли за луда.

Беше тъжно, че повече не можеше да се уповава на семейството си. Нещо важно липсваше в живота й, празнота, която трябваше да запълни. Но тя не знаеше какво щеше да я удовлетвори. Да намери Али? Със сигурност. Но Емили усещаше, че това не е всичко.

— О, забравих да ти кажа — донесе се гласът на госпожа Фийлдс от стаята. — Пристигна писмо за теб, на масата в кухнята е. Кого познаваш в поправителния център „Ълстър“?

Емили едва не изпусна бутилката джинджифилова бира, която тъкмо бе извадила от хладилника. Тя отиде до масата, която беше застлана с щампована на пиленца мушама. Ежедневната поща беше пъхната под салфетиерата във форма на пиле. Там имаше един бял, омачкан, квадратен плик, върху който бе написано името на Емили. И, разбира се, до него се мъдреше размазаният печат на поправителния център „Ълстър“.

Мислите й препускаха в различни посоки. Тя със сигурност познаваше някого в поправителния център „Ълстър“. Само че този човек никога не би й проговорил… нали? Емили погледна почерка с присвити очи. Възможно ли беше? Тя имаше една картичка в стаята си, изпратена от международното летище на Бермудите, в което се виждаха същите закръглени „Е“ и „Д“. На нея любовта на живота й Джордан Ричардс беше написала: „Някой ден ще се намерим отново“.

Писмото не можеше да е от Джордан. В никакъв случай.

Връхлетяха я спомени. Дългата черна коса на Джордан и одухотворените й зелени очи. Извитите като лък устни, начинът, по който ухаеше на мандарини, ефирната рокля, която носеше, когато Емили я видя за пръв път на палубата на круизния кораб. Толкова бе хубаво да я целува и да я прегръща, толкова лесно бе да разговаря с Джордан за живота си, за тревогите и страховете си. Но Джордан имаше съмнително минало: ФБР я издирваше, защото беше крала коли, лодки и дори самолет в предишния си живот на лошо момиче. А. я беше издал на полицията, но в последния момент Джордан бе успяла да избяга от ФБР. След това Емили бе успяла да се свърже с нея, но съобщенията й в Туитър бяха подсказали на полицията за тайното скривалище на Джордан във Флорида. Най-лошата част бе, че Джордан обвиняваше за своя арест глупостта на Емили. Но момичето знаеше, че А. — Али — беше подсказала на полицаите за съобщенията в Туитър. Али стоеше зад всичко.

Емили не беше обичала никого така, както обичаше Джордан, нито дори момичето, което бе смятала за Али. Но заради проблемното й минало, Емили не беше споделила с много хора за връзката им. Приятелките й, разбира се, знаеха, както и Айрис, някогашната съквартирантка на Али в Убежището. Но в никакъв случай не можеше да каже на родителите си. Те нямаше да разберат.

Пръстите й трепереха, когато отвори плика. Това е шега, каза си тя. Някой друг й беше писал, преструвайки се на Джордан. Може би писмото беше от самата Али.

Тя разгъна листа хартия.

Емили прочете писмото три пъти, преди да го осъзнае напълно. Това беше почеркът на Джордан. Стилът на Джордан. Всичко на Джордан. Връхлетя я топла вълна, носът започна да я щипе. Тя бръкна в джоба си, извади телефона и набра номера поправителния център „Ълстър“, който Джордан бе написала в ъгъла на листа хартия. Когато от другата страна се обади жена с изморен глас, Емили заговори с треперлив, тих глас, за да не я чуе майка й.

— Бих искала да си запиша посещение.

После каза името на Джордан. Тя, естествено, бе вписала името й в списъка с хора, които искаше да види. Чувствата, които изпълниха Емили, едва й позволяваха да говори. Това бе невероятно: само допреди десет минути нямаше никаква възможност Джордан да се върне в живота й. Това й донесе чувството на задоволство, от което толкова се нуждаеше.

Емили затвори телефона и се ухили до уши. Но когато телефонът й отново изпиука, тя потрепна, уплашена от точния момент. „ИМАТЕ НОВО СЪОБЩЕНИЕ“, пишеше на екрана.

Сърцето й заби ускорено. Нима Али се беше промъкнала до прозореца й и подслушваше? Но задният двор беше тих и спокоен. Нищо не помръдваше в царевичака; дори по улицата нямаше никакво движение.

Тя погледна телефона си.

Емили прибра телефона си и потри лицето си с ръце. Може би останалите бяха прави: Али не ги наблюдаваше.

И може би Емили трябваше да се опита да живее живота си. Трябваше да се опита да се освободи.