Отровени

20. На самото дъно

Сънят на Емили беше прекъснат от някакво далечно, приглушено почукване. Тя отвори едното си око, после другото и накрая се огледа. Над главата й висяха закачалки с дрехи. До носа й лежеше една мръсна маратонка. Беше заспала в гардероба си. Отново.

Тя се надигна и отвори вратата с ритник. Слънцето грееше през прозореца, осветявайки спретнато подреденото й легло. Почукването се разнесе отново. Пред вратата й имаше някой.

— Емили? — разнесе се гласът на майка й. — Някой е дошъл да те види.

Момичето огледа стаята, забеляза купчината одеяла в гардероба, снимката на Джордан на леглото и екраните на лаптопа й, които показваха видео от охранителните камери — не беше неин ред да дежури, но някак си се чувстваше по-спокойна, ако непрекъснато ги държеше включени. Емили бързо пъхна снимката на Джордан под матрака, затвори капака на лаптопа, отиде до вратата и леко я открехна.

Госпожа Фийлдс държеше някаква кутия в ръце и на лицето й бе изписано обезпокоено изражение.

— Получи се нещо от поправителния център „Ълстър“.

Ледени тръпки преминаха през тялото на Емили.

— Благодаря — отвърна бързо тя, грабна кутията и понечи да затвори вратата.

Майка й бързо пъхна крак в процепа.

— Не получи ли наскоро и писмо оттам? — попита тя с дрезгав глас. — Да не би… да познаваш някого там?

Емили притисна кутията към гърдите си. На капака й с големи букви пишеше: „ЕМИЛИ ФИЙЛДС“.

— Не — промърмори тя. Все пак наистина беше така.

— Тогава защо някой от затвора ти праща разни неща?

Ето затова Емили не казваше нищо на майка си. Разбира се, че копнееше да й обясни, че любовта на живота й е мъртва… и че Али го беше направила… и че се чувства така, сякаш пропада в дълбока, тъмна дупка, от която никога няма да може да излезе. Но майка й нямаше да чуе нито една дума, с изключение на това, че Емили е обичала някой, който лежи в затвора. Нямаше да приеме добрите качества на Джордан, нито факта, че скоро щеше да излезе оттам. Защо изобщо да си прави труда да й обяснява?

Емили се обърна и олюлявайки се се приближи до леглото си.

— Много съм изморена.

Надяваше се, че майка й ще приеме думите й като намек, че иска да остане сама, но госпожа Фийлдс остана на прага. Миг по-късно Емили чу подсмърчане и се обърна. Лицето, на госпожа Фийлдс беше почервеняло, а очите й бяха пълни със сълзи.

— Какво не е наред, скъпа? — попита умоляващо тя. — Моля те, кажи ми.

— Нищо — изстена Емили. Искаше й се да изкрещи: Махай се, за да мога да отворя кутията.

Но госпожа Фийлдс не помръдваше от мястото си. Погледът й се плъзна към синините на шията на Емили.

— Обясни ми откъде са се появили тези — рече настоятелно тя, като в гласа й се промъкнаха гневни нотки. Емили знаеше, че гневният й тон означава, че тя наистина е уплашена. — В противен случай ще си помисля, че някой те е наранил.

Емили сви ръцете си в юмруци.

— Сама си го причиних — изтърси тя, преди да се усети.

Майка й се ококори.

— Умишлено си се наранила? Защо?

— Няма значение! — изрева Емили. Тя се върна решително до вратата и я затвори със сила. — Добре съм, мамо! Просто имам нужда да бъда сама!

Тя завъртя ключа в бравата и зачака. Чуваше дишането на майка си, която стоеше отвън, подсмърчането й, шумоленето на дрехите. Накрая, без да каже нито дума, госпожа Фийлдс се обърна и се отдалечи по коридора. Емили се ослушваше, докато майка й слезе надолу по стълбите. Чу подрънкването на ключове и трополенето на гаражната врата, която се отваряше. Къде отиваше майка й? Емили не беше сигурна, дали госпожа Фийлдс изобщо бе излизала от къщата след сърдечния пристъп. Може би това беше добре. Тя бе помолила за малко усамотение и сега го получаваше.

Емили погледна към кутията, после бръкна под матрака и извади снимката на Джордан, която беше скрила. Джордан й се усмихна щастливо, в пълно неведение за бъдещето, което я очакваше. Емили гледаше снимката, докато тя не се размаза пред очите й, опитвайки се да си представи, че Джордан е още жива. Но когато затвори очи, си представи единствено тялото й, изпънато върху твърдата маса в моргата. Мъртва.

Емили бавно отвори кутията. Най-отгоре лежеше малка бележка, написана на машина. Момичето я вдигна и я приближи към очите си. Вещи на Джордан Ричардс — пишеше на нея. — Да се доставят на Емили Фийлдс.

Топка заседна в гърлото й и тя затвори кутията. Това сигурно са били вещите, които Джордан е носила със себе си при ареста й. И беше поискала Емили да ги получи, а не родителите й. Какво ли имаше вътре? Часовник, може би. Обеци. Лични вещи, предмети, чийто вид Емили едва ли щеше да успее да понесе точно сега. Или когато и да било.

Имаше нужда от шум, новини, нещо. Момичето слезе по стълбите, носейки със себе си телефона и лаптопа. Къщата беше тиха, телевизорът в дневната не работеше, чиниите от закуската бяха подредени спретнато на сушилника. На масата в кухнята имаше чиния, пълна със сладки от местната пекарна; това сигурно бе намек, че Емили трябва да хапне нещо. Но тя не можеше да си представи, че ще сложи нещо в устата си, ще го сдъвче и глътне, ще се почувства нахранена. Не беше сигурна, че изобщо някога ще може да яде каквото и да било.

Рекламите по телевизията бяха свършили и отново бяха започнали новини.

— Имаме ново развитие по случая със смущаващото убийство в затвора на младата жена, известна като Модния крадец — тъкмо казваше водещата, безлична блондинка с шалче на врата.

Емили рязко вдигна глава. Като че ли новинарите нарочно говореха това, само за да я измъчват. На екрана се появи снимка на Джордан на някакъв кей, дългата й коса се развяваше на вятъра, на лицето й грееше широка, блестяща усмивка. Изглеждаше толкова жива. Толкова бликаща от енергия. Емили се приближи като зомбирана до телевизора и докосна бузата на Джордан.

— Нападателката се казва Робин Кук, която е излежавала присъда за нападение и побой. Госпожица Кук е изчезнала от килията преди няколко дни. Жителите на Ълстър Каунти са предупредени да се оглеждат за нея — тя може да е опасна.

Появи се снимка на убийцата, първата, която Емили виждаше — тя потърси в Гугъл информация за Робин Кук, но не беше открила нищо. Момичето впи мрачен поглед в нея, след което отстъпи назад. Тя познаваше това лице. Това бе едрата червенокоса девойка, която бе видяла в стаята за срещи в деня, когато бе посетила Джордан. Същата, която я бе огледала от глава до пети, сякаш я оценяваше.

Това ли беше убийцата на Джордан? Те двете дори не бяха разменили погледи. Между тях не се усещаше никаква враждебност.

Тогава Емили се сети за посетителката на Робин Кук. Беше някакво момиче с качулка, нали? Емили не можеше да си я спомни съвсем; при пристигането й, момичето бързо бе напуснало стаята. Като че ли Емили го беше изплашила.

Ами ако тази посетителка е била Али?

Мислите на Емили се завихриха в главата й. Възможно ли беше това? Може би Али познаваше това момиче. Може би двете се бяха срещнали онази сутрин, за да планират убийството на Джордан. Може би Хана и останалите бяха прави: Али не се беше промъкнала в затвора и не беше убила Джордан. Беше накарала някой друг да го направи — и след това вероятно беше помогнала на този някой да избяга от затвора.

Робин беше Коте на Али.

Емили опря ръце на масата и изпищя. Звукът отекна в стаята… но тя не изпита никакво облекчение. Имаше усещането, че хиляди мравки пъплеха по кожата й. В гърдите й се събуди някакво грубо, опасно чувство, което не й бе познато, но тя веднага се вкопчи в него. Това беше. Последната сламка. Тя се изправи и грабна ключовете за колата. Време беше да направи нещо.

Щеше да отиде в онази къща. Щеше да намери Али, каквото и да й струваше това.

Час по-късно Емили седеше в колата си, а пръстите й стискаха и отпускаха гуменото облекло на волана като топка. Дървета, хълмове, открити пространства и хамбари прелитаха покрай нея, но тя не спря, за да се наслади на пейзажа. А телефонът й, който лежеше на пасажерската седалка, не спираше да жужи.

Звъняха приятелките й. Може би те също бяха гледали материала за Джордан и Робин по новините. Но Емили не отговори на обажданията им — в никакъв случай не можеше да им каже, че отива сама в Ашлънд. Те и без това вече се притесняваха за нея. Когато видя лицето на Робин — и разбра, че е седяла до нея в деня, когато Джордан бе умряла, и че Емили е можела да я спре по някакъв начин — нещо в нея се промени. Сега единствената мисъл, която се въртеше в съзнанието й, бе как сграбчва Али и стиска здраво шията й с двете си ръце. Силно, още по-силно, докато тя спира да диша. Представи си как очите на Али изпъкват, устата й се отваря, за да поеме въздух, но не успява. Накрая се обръща към Емили, молейки за пощада.

И щеше ли Емили да спре? Не, нямаше. Поне не във фантазиите си. Нито се срамуваше от чувствата си. Имаше усещането, че е преминала през някаква граница, от която няма връщане.

Тя зави към червената пощенска кутия с надпис Максуел и продължи по стръмната алея. Къщата се издигаше висока и горда, а табелата с надпис „ЗА ПРОДАН“ сега бе забита в предния двор. Емили паркира колата под един от високите смърчове, слезе от нея и грабна металната бейзболна бухалка от задната седалка; това бе единственото оръжие, което успя да намери в дома си. След това се огледа. Листата шумоляха игриво на клоните. Някъде излая куче. Тук беше толкова тихо. Толкова спокойно.

И толкова ужасно.

Емили забърза към старата малка къща. Адреналинът бушуваше в кръвта й. Тя се приближи до прозорците и надникна вътре. Стаята беше тъмна. Но Али трябваше да е тук. Емили не можеше да приеме друго.

Главата й бучеше. Когато отвори вратата с ритник, тя имаше усещането, че не го прави нейното тяло, а нечие друго — на някой, който е силен и смел. Вратата се отвори и тя пристъпи в празната стая с пламнали ноздри и вдигната бухалка. В стаята все още миришеше противно на ванилов сапун. Емили не искаше повече никога в живота си да помирисва ванилия.

— Али! — изкрещя тя, промъквайки се в стаята като котка. Представи си гласа си, уловен от охранителните камери. Но това нямаше никакво значение: сега беше нейната смяна. Никой друг не гледаше. — Али? Къде си? — изръмжа тя.

Емили спря и се ослуша. Нищо. Но единственото, което можеше да си представи, бе как Али се крие в някой гардероб, притиснала длан към устата си, за да не се изхили. Може би Робин беше с нея — може би се кискаха заедно. Емили обърна глава към втората стая на първия етаж. Същото празно бюро, същия влудяващо прашен под. Тя отвори вратата на тоалетната, после я затвори с трясък. Нищо, нищо, нищо.

После изтича нагоре по стълбите и огледа двете малки стаи. Тъмни, пълни с паяжини. Почти можеше да чуе кискането на Али.

— Али! — изпищя Емили и се завъртя; пулсът й отекваше силно и бързо в ушите й. — Знам, че си наблизо! И знам какво направи на Джордан! Знам, че си била ти!

Но не получи никакъв отговор. Винаги ставаше така — Али винаги им отнемаше нещо и те никога не успяваха да намерят начин да си го върнат. Колко бе изгубила Емили от началото на този тормоз? Колко неща бе съсипала Али? Как успяваше винаги да се измъкне? Как може една такава болна, черна, презряна душа да продължи да съществува?

Емили усещаше как напрежението се натрупва в нея. Нададе пронизителен вой и заслиза по стълбите; погледът й се замъгли. Първо изтича към чекмеджето в импровизираната кухня и го отвори. С невероятно задоволство го запрати на пода и го удари с бейзболната бухалка. След това отвори шкафа и с пъхтене изкърти вратите от ръждясалите му панти.

Използва бухалката, за да разбие вазата в кухнята. След това се нахвърли върху дървения парапет. Изтръгна единствения корниз със завеси от стената, запрати го на пода и го стъпка.

В къщата нямаше много за чупене, но тя унищожи всичко, до което се добра. Когато приключи, застана в центъра на стаята, дишайки тежко. Пот се стичаше по лицето й. Под ноктите й се беше събрала мръсотия, а ръцете и краката й бяха окървавени от счупеното стъкло. Тя усещаше набитите в дланите й тресчици. Огледа се; все още усещаше присъствието на Али.

— Как го направи? — прошепна тя към тавана. — Защо ми причини това?

Глупав въпрос, защото Емили вече знаеше отговора. Тялото й се разтърси от ридания.

— Никога няма да те обичам! — изпищя тя в празната стая. — Никога! И ще те убия! Ще си платиш за това!

Думите отекнаха в стаята, сурови и истински. Бухалката се изплъзна от потните й ръце. Внезапно Емили се ужаси от онова, което беше казала. Искаше го… и знаеше, че е способна да го извърши. Но не можеше да повярва, че се е превърнала в такъв човек.

Тогава огледа потрошената стая с нови очи. Какво беше направила? Приятелките й щяха да го видят при следващите си смени. Щяха да си помислят, че това е някаква улика… и Емили трябваше да им разкаже истината. Ами ако някой от семейство Максуел или агенцията решеше да огледа мястото? И откриеше това?

Тя скочи на крака, избърса окървавените си ръце в дънките и бързо събра всички чекмеджета и вратички, поставяйки ги по местата им, доколкото успя. След това събра с ръце стъклата на купчина. Как можа да произнесе на глас, че ще убие някого? Как бе успяла Али да я докара до това състояние? Внезапно Емили се зачуди дали Али не успява да изпълни плана си. Беше превърнала Емили в откачалка. Беше я променила от милото, чувствително, предпазливо момиче, каквото беше някога, в някой точно като нея.

По някое време следобед тя бе успяла да почисти всичко и излезе от къщата потна, окървавена и изтощена. Затътри се до колата си и се тръсна на седалката, без да обръща внимание на кръвта, която оставяше по волана. Загледа се безизразно през стъклото, без да знае какво да прави. Чувстваше се изцедена, използвана, свършена. Чувстваше се готова да развее белия флаг.

— Предавам се, Али — каза тя с равен глас, докато караше по алеята към главната улица. — Ти спечели.

И това също прозвуча ужасно, произнесено на глас.