Отровени

15. Пази се от затварящи се врати

— Добре, петнайсет минути до ефир — каза Саманта Егърс, жена с остра брадичка и очила с тъмни рамки, която надникна през вратата. — Всички ли са добре?

Спенсър и останалите ученици, които участваха в телевизионното обсъждане, кимнаха, след което Саманта — същата жена, която се беше обадила на Спенсър и я беше поканила на обсъждането — се скри зад вратата. Беше вкарала всички в зелената стая, както я наричаше, където щяха да чакат, докато екипът подготви всичко. Това всъщност беше конферентната зала в сградата „Тайм-Лайф“ на Шесто авеню, където се помещаваха също „Тайм“, „Ентъртейнмънт Уикли“, „Пийпъл“ и откъдето се излъчваше сутрешното предаване на Си Ен Ен. Зелената стая беше пълна със столове, дивани и списания, на продълговатата маса бяха подредени чинии с гевреци и нарязани на кубчета сирена, а край нея хладилник, зареден с минерална вода. Прозорците гледаха към Шесто авеню и старомодната неонова реклама на Рейдио Сити Мюзик Хол.

В обсъждането трябваше да участват шест деца, но не всички бяха пристигнали все още. Освен Спенсър в стаята имаше още две момичета, едното от които изглеждаше също така придирчиво облечено и сдържано като Спенсър. Другата девойка беше азиатка и й напомняше за Емили — не си беше сложила никакъв грим, тъмната й коса беше прибрана в опашка и обикновената й черна рокля разкриваше здрави прасци. В другия край на стаята седяха две момчета, които гледаха в телефоните си. Слабите им фигури и нервните им жестове накараха Спенсър да се зачуди дали са били жертви на побойници. Може би дори беше разговаряла с тях в блога.

Искаше й се да ги попита, но в главата й все още се въртяха думите на Фуджи. Защо тази жена проваляше всичките им опити? Сега какво щяха да правят?

Всички се събраха край вратата. Саманта ги въведе в друга конферентна зала на същия етаж. Тя беше пълна с прожектори и камери, а пред една черна завеса се издигаше малка сцена. На столове в дъното на залата бяха насядали група деца на нейната възраст. Саманта й беше казала, че ще има публика и тя се беше обърнала към посетителите на блога си, като им беше казала колко е притеснена от участието си в обсъждането, чудейки се какви ли въпроси биха задали те, ако участваха в публиката. Много хора й бяха отговорили; тя се надяваше, че въпросите, които ще й задават тази вечер, ще бъдат поне наполовина толкова смислени.

Внезапно някой я потупа по рамото.

— Спенсър Хейстингс?

Едно високо, атлетично момче с разрошена коса се беше изправило пред стола си в първата редица. То носеше бледосиня риза, вратовръзка, официални панталони и лъснати обувки, а изпод ръкава му се подаваше татуировка на нещо, което приличаше на пикиращ сокол. Това бе един от най-красивите непознати, които Спенсър беше виждала някога.

— Аз съм Грег Меснър — каза той след миг. — Писах ти няколко пъти.

Спенсър примигна.

— Ти си Грег?

Той притисна ръка към гърдите си.

— Помниш ли ме?

Как би могла да го забрави? Това бе момчето, което бе повдигало духа й с думите си, че посланието на блога й е мощно и ободряващо. Но Спенсър нямаше представа, че е толкова красив.

— К-какво правиш тук? — заекна тя и прекара нервно ръка през косата си. Нали не беше разрошена? Дали не трябваше да облече друга рокля?

— Видях публикацията ти за обсъждането и се обадих, за да проверя дали не мога да участвам в публиката. — Грег леко наклони глава. — Исках да те подкрепя.

— Благодаря — избъбри тя, изумена, че той е толкова загрижен за нея.

Грег се усмихна и се наведе напред, готов да продължи разговора, но те бяха прекъснати от Саманта, която плесна няколко пъти с ръце.

— Добре, хора! Готови сме!

Грег отстъпи назад и даде знак на Спенсър, че трябва да се качи на сцената.

— Успех! — каза въодушевено той. — Ще се представиш страхотно.

Саманта поведе участниците към подредените пред завесата столове. Наоколо сновяха гримьори и слагаха пудра на лицата им. Спенсър се опита да се държи хладнокръвно, но от време на време поглеждаше към Грег, който седеше сред публиката. Всеки път той отвръщаше на погледа й. Сърцето й тупкаше бързо. Отблизо той дори миришеше хубаво, както мъжката част от салона за красота „Аведа“, който тя често посещаваше.

Не можеше да се каже, че си пада по него. Тя почти не го познаваше.

— Така. Разговорът ще бъде доста свободен — обясни Саманта, застанала пред участниците. — Някой от продуцентите ще зададе въпрос, след което някой от вас ще отговори. Публиката също може да участва. — Тя ги посочи, макар всички останали, с изключение на Грег, да имаха скучни лица. — Просто бъдете себе си и се гордейте с онова, което сте постигнали. Не забравяйте, че вие сте гласът на борбата срещу тормоза и ние подкрепяме усилията ви. На всички вас.

Спенсър отново срещна погледа на Грег и той й се усмихна окуражаващо. След това камерите заработиха. Един от продуцентите, слаб, прошарен мъж на име Джейми, накара всеки един от участниците да сподели историята си. Децата разказаха как те или някой техен близък са преминали през ужасни изпитания. Двете срамежливи момчета бяха тормозени — едното заради сексуалната си ориентация, а другото защото беше аутист. Атлетичното момиче, чието име беше Кейтлин, участваше в обсъждането, защото бе стартирало кампания, след като брат й, Тейлър, се самоубил, защото е бил жестоко тормозен от съученици. А Спенсър разказа накратко за историята си с Али, но говори най-вече за уебстраницата си и как е искала да помогне на други хора да споделят историите си.

После Джейми зададе въпроси за емоционалните жертви, които взема тормозът, откъде произлиза и как да бъде прекратен. Участниците в обсъждането се редуваха да отговарят и всеки път, когато идваше редът на Спенсър, тя чувстваше тежестта на думите си. Всяка класна стая щеше да гледа това в продължение на години. Тя оставяше своето наследство.

Когато Джейми зададе въпрос за това дали тормозът е във възход в епохата на дигиталните медии, участниците в обсъждането се спогледаха. Спенсър се прокашля.

— Социалните медии могат да представят болката в много по-голяма степен. Във Фейсбук всички стават свидетели на онова, което преживяваш, а не само хората, които са били в коридора, когато някой те е тормозил. Всички могат да харесат някой злобен коментар за теб. Това може да накара човек да се почувства така, сякаш е изправен срещу целия свят.

Спенсър подаде микрофона, улавяйки погледа на Грег. „Браво“, прочете тя по устните му. По гърба й полазиха приятни тръпки.

Но след това някой в публиката се изкашля.

— Това са глупости.

Саманта повдигна вежди. Камерата се насочи към публиката.

— Моля? — рече Джейми, взирайки се с присвити очи в тъмното. — Можете ли да се изправите, за да ви видим, сър?

Изправи се една фигура, облечена с обемисто, червено маскировъчно яке. Младежът беше тъмнокос, с квадратно лице и сбърчени вежди; краищата на устните му бяха увиснали надолу, което му предаваше гневен вид. Когато се обърна към Спенсър, погледът му се втвърди още повече.

— Всички вие звучите като онези родители, които обвиняват видеоигрите за насилието. Вината не е в социалните медии, а в свръхчувствителните хора.

Всички на сцената започнаха да мърморят разтревожено. Спенсър погледна към фигурата в публиката и всяко парче от пъзела си дойде на мястото. Тя разпозна лицето му от профилната снимка. Това беше ДоминикФили, досадникът, който непрекъснато тролеше страницата й.

Какво правеше той тук, по дяволите?

Джейми сложи ръце на кръста си.

— Можете ли да бъдете по-конкретен?

Доминик сви рамене, без да отмества поглед от Спенсър.

— Колкото повече сила влагате в тази кампания срещу тормоза, толкова повече сила давате на побойниците. Да не мислите, че те не са съществували още от зората на човечеството, да речем? И може би, знам ли, някои хора заслужават да бъдат тормозени.

Всички на сцената ахнаха. Саманта, която седеше отстрани, скочи на крака.

— Това е абсолютно неуместно. Мисля, че трябва да напуснете залата.

— А какво ще кажете за свободата на словото? — възрази Доминик.

Очите на Саманта пламнаха.

— Ние се опитваме да помогнем на хората да преодолеят ужаса от преживяното. Онова, от което нямаме нужда, е някой да омаловажава чувствата им.

— Дрън-дрън-дрън — пропя Доминик и завъртя очи.

— Край. — Саманта даде знак на някакъв мъж, който седеше в ъгъла; Спенсър не го беше забелязала досега. Той отиде до столовете и хвана Доминик за ръката. Всички гледаха как охранителят го избута напред и го изведе през вратата.

Точно преди тя да се затвори, Доминик се обърна и погледна с омраза към Спенсър.

— Дано си доволна, малка лъжкиньо — изрече злокобно той.

Спенсър потрепна.

— Хей — рече сърдито Грег и скочи от мястото си. Изглеждаше така, сякаш бе готов да се хвърли към него, но Джейми му махна с ръка да седне.

— Извинявайте за случилото се — каза Саманта, след като вратата се затвори. — Това, предполагам, показва, че побойниците са навсякъде, нали? — Тя се засмя смутено. — А сега да продължим, нали? Това ще бъде изрязано при монтажа.

Спенсър успя да завърши обсъждането и дори да остане съсредоточена, но трябваше да скрие треперещите си ръце под бедрата. Чувстваше погледите на Грег и се стараеше усмивката да не слиза от лицето й.

След половин час Джейми даде знак да спрат камерите. После се усмихна доволно на участниците.

— Бяхте невероятни. Мисля, че получихме всичко, което искахме, че и повече.

— А сега нека го отпразнуваме с афтърпарти в „Хартланд Брюъри“! — изгука доволна Саманта и изръкопляска. — Вие го заслужавате! — Тя погледна към публиката. — Всички сте добре дошли.

Спенсър се изправи и слезе заедно с останалите от сцената. Докато се връщаха към зелената стая, Грег я хвана за ръката.

— Ще отидеш ли на партито? — попита той.

Спенсър беше чувала, че всички от „На живо в събота вечер“ правят афтърпартитата си в „Хартланд Брюъри“. Но когато се замисли дали да отиде на партито, сърцето й се разтуптя. Доминик я беше разстроил. Тя не искаше да се намира сред голяма тълпа.

Грег леко наклони глава и я изгледа изучаващо.

— Или може да отидем на някое по-тихо място? — предложи той. — Знам едно страхотно кафене във Вилидж. До него се стига с метрото.

— Звучи страхотно — въздъхна с облекчение Спенсър. Този Грег беше същият като момчето от имейлите: интуитивен, състрадателен и разбиращ веднага от какво се нуждае тя, без дори да й се налага да обяснява каквото и да било.

А Спенсър се нуждаеше точно от това.

Двамата се спуснаха по бетонените стълби под сградата, които водеха към станцията на метрото. Докато вървяха през тунела, Спенсър се опитваше да се сети за нещо, което да каже на Грег, но единственото, което се въртеше в главата й, беше Доминик. Грег просто се беше обадил и беше попаднал в публиката; очевидно Доминик беше направил същото. Но защо? За да се разкрещи на Спенсър? Да я унижи?

— Та този тип някой бивш ли беше? — попита Грег, докато купуваше метро карти за двамата.

Спенсър рязко вдигна глава. Щеше да е глупаво да се прави на неразбрала; стресът от постъпката на Доминик сигурно се беше изписал на лицето й.

— Името му е Доминик. Познавам го единствено от блога — незнайно защо ми има зъб. Някои хора просто са родени да мразят.

Грег тръгна към стълбите, които водеха към долната платформа.

— Опитай се да го забравиш. Тази вечер се представи страхотно. Очевидно се чувстваш много добре пред камера.

— Ами дала съм достатъчно интервюта и вече съм свикнала — отвърна Спенсър със срамежлива усмивка.

Двамата излязоха на платформата. На екрана имаше надпис, че местният влак, който чакаха, щеше да потегли от първи коловоз, а експресът щеше да пристигне на друг. В момента линиите бяха празни. Влаковете, които отиваха към жилищната част на града, се намираха от другата страна на платформата. Беше почти пусто, с изключение на няколко души, които носеха слушалки или разглеждаха телефоните си. Спенсър започна да се разхожда по платформата, разглеждайки плакатите по стените. Един от тях рекламираше новия драматичен сериал на HBO; някой беше почернил с флумастер зъбите на главната героиня и й беше нарисувал дяволски рога.

Внезапно тя се обърна към Грег, осъзнавайки нещо.

— А ти как разбра за това място във Вилидж? Мислех, че живееш в Делауеър.

Грег кимна.

— Нашите се разведоха, когато бях на седем години и татко се премести тук. От време на време го посещавах.

— Сигурно е било забавно.

Челюстите му помръднаха.

— Като малък много спортувах и обикновено адски се ядосвах, че ще изпусна тренировките. Дълго време не оценявах ползите на големия град. И мразех новата жена на татко. Синди.

Спенсър завъртя очи.

— Нашите също се разделиха. Но пастрокът ми става. Може би ми е по-лесно, защото съм по-голяма.

— Може би. — Грег се загледа в релсите. Спенсър се страхуваше да погледне към тях, за да не види някой плъх. — Всъщност Синди ме тормозеше.

— Мащехата ти? — избъбри Спенсър. — Как?

Грег повдигна рамо.

— Обиждаше ме и ме манипулираше. Но го криеше много добре — държеше се така, сякаш много ме обича, когато татко беше наоколо, и отричаше, когато му се оплаках, че се държи лошо с мен. Никой не ми вярваше.

— Това е ужасно — прошепна Спенсър. — А ти какво направи?

Грег пъхна ръце в джобовете си.

— Просто… известно време търпях. А после, когато имахме изслушване, казах на съдията, че повече не искам да посещавам татко. Но постъпих глупаво — не му казах какво правеше Синди. Мислех си, че това ще го съсипе — щяха да разследват не само нея, но и него. Но накрая той разбра — Синди се напила и му признала всичко, малко преди да го напусне. Той не спираше да ми се извинява, но вече беше малко късно. — Той пристъпи от крак на крак. — Винаги казвам, че съм гледал отстрани как тормозят другите деца, но това не е вярно. Срамувам се да разкажа моята история. Тя беше почти наполовина по-дребна от мен. И стара.

— Това няма значение — настоя Спенсър. — Емоционалният тормоз си е емоционален тормоз, независимо кой го причинява.

Грег кимна бавно. Когато погледна Спенсър, лицето му беше леко покрито с петна, сякаш всеки момент се канеше да заплаче.

— Така се сдобих с това. — Той й показа татуировката на ръката си. — Имах чувството, че ми дава… сила или нещо такова. Не знам. — Той преглътна тежко. — Всъщност не съм разказвал на никого за Синди — призна момчето.

— Е, радвам се, че каза на мен — рече тихо Спенсър, искрено трогната.

Грег кимна.

— И аз се радвам. — Той потърка с пръсти татуировката. — Ако някога успея да ти върна услугата, на разположение съм.

Пеперудите запърхаха отново стомаха й. Щеше да е хубаво да може да разговаря и с някой друг, освен с приятелките си. Знаеше, че той ще й повярва. За всичко. Тя се наведе напред и устните й докоснаха бузата му.

— Благодаря.

Грег сграбчи ръцете й. Вгледа се многозначително в очите й и Спенсър разбра, че двамата щяха да се целунат. Устните й се разтвориха. Приближи се към него. Имаше чувството, че двамата са се изправили сами срещу целия свят, наранени, но изпълнени с решителност.

Силен вятър я удари в гърба. Влакът, който пътуваше към жилищната част на града, излетя от тунела и Спенсър се отдръпна от Грег. Това беше нелепо. Как така ще целува някой напълно непознат? Нали се беше отказала от момчетата?

Вагоните потракваха шумно по релсите от другата страна на платформата. Влакът спря и вратите се отвориха със свистене. Платформата внезапно се напълни с хора. Спенсър се загледа безизразно в тълпата, за да избегне погледа на Грег. Внезапно до парапета във вагона се мярна руса коса. Спенсър се сепна.

Това беше Али.

Изглеждаше слаба и бледна, с мазна коса, точно както я беше описала Емили. Али погледна предизвикателно Спенсър и устните й се изкривиха в подигравателна усмивка. Толкова смела. Толкова нагла. Сякаш казваше: „Майната ти, Спенсър. Ще правя каквото си поискам“.

— Хей! — извика Спенсър и се затича към ръба на платформата. Но всъщност нямаше как да стигне до Али — пречеха й цяла поредица релси.

— Вижте! — Спенсър посочи гневно момичето, което стоеше във вагона. Неколцина от намиращите се на платформата хора погледнаха натам. — Това е Алисън! — изпищя тя, но думите й внезапно бяха заглушени от влака, който влетя в станцията. Спенсър и Грег чакаха точно него, за да отидат до центъра.

— Спенсър? — каза Грег, докосвайки ръката й. Или поне Спенсър си помисли, че го е казал — шумът й пречеше да чуе думите му.

Тя се обърна и посочи отворените врати на вагона от другата страна на платформата. Алисън! — произнесе момичето само с устни, с надеждата, че той ще разбере. — Тя е в онзи влак!

Грег смръщи вежди. Той поклати глава, после посочи ухото си. Спенсър размаха яростно ръце и Грег погледна към Али, но вагонът й вече се пълнеше с народ. Фигурата й се изгуби от поглед.

— Алисън! — не спираше да повтаря Спенсър. Няколко души също се обърнаха натам, но повечето гледаха Спенсър така, сякаш е луда. След това Али отново се появи; все още се намираше във вагона на метрото. Тя погледна през прозореца с грейнали, коварни очи. Разнесе се сигнал.

— Моля, отстъпете назад. Вратите се затварят — прогърмя записът.

Вратите на вагона се затвориха ужасяващо бавно, запечатвайки Али вътре. Тя се ухили на Спенсър през стъклото. Докато влакът се отдалечаваше, тя вдигна ръка и помаха с пръсти. До скоро, произнесоха устните й.

И след това изчезна.