Отровени

8. Без дъх

В петък Емили седеше в кабинета по химия и си правеше вятър с една тетрадка. В „Роузууд Дей“ сигурно бяха забравили да включат климатика, защото в стаята беше горещо и задушно и миришеше на крака. Няколко деца вече си бяха тръгнали, оплаквайки се от жегата. Останалите дремеха по масите. Около главата на госпожица Пейтън шумно жужаха мухи.

Няколко дължини в басейна щяха да й дойдат много добре. Емили трябваше да се поддържа във форма, в случай, че от университета на Северна Каролина я приемеха в отбора им за следващата година. Но родителите й не бяха членове на летния клуб. Предишната година беше плувала в летния обор на „Юношеската християнска организация“, но те се намираха на много мили оттук. Само ако можеше да използва басейна на „Роузууд Дей“. Той беше на края на коридора.

Скъпа Джордан, не ме разбирай неправилно, аз се радвам, че имам възможността да посещавам лятно училище. Но в този кабинет мирише ужасно. Мога да се закълна, че някой има ужасни проблеми с червата. Помощ!

Откакто във вторник получи писмото на Джордан, Емили мислено й пишеше писма всеки ден. Не че някога щеше да ги напише на хартия, но мисълта, че там някъде има някой, с когото може да поговори, който би изслушал и най-големите й глупости, ужасно много й вдигаше настроението. Само още няколко дни, преди да те видя в Ню Йорк, помисли си тя с усмивка.

Докато госпожица Пейтън рисуваше диаграми на дъската, телефонът на Емили изжужа в джоба й. Тя го извади и погледна към екрана.

Трябва да поговорим — беше написала Спенсър. — Мисля, че снощи Али ми изпрати съобщение през страницата на блога.

Емили се огледа, сякаш очакваше да види Али, застанала до вратата. Едно беше Хана да си помисли, че е видяла Али в тълпата статисти на снимачната площадка — те го бяха приписали на смущението и нервността й. Но Спенсър не беше от хората, които се паникьосваха лесно и бързаха да вдигат лъжлива тревога.

Емили изпрати есемес на Спенсър, искайки повече подробности. Спенсър й обясни какво се беше случило.

В четвъртото съобщение Спенсър беше написала, че псевдонимът е бил толкова добре защитен, че не успяла да научи никакви подробности.

Значи някой се опитва да скрие самоличността си, написа в отговор Емили, която се изнервяше все повече. Али и Ник бяха конфигурирали предишните си съобщения така, че да изглежда сякаш момичетата сами са си ги изпращали. Може би Али отново опитваше този номер.

Трябва да занесем писмото на някой, който разбира от компютри. — Пръстите на Емили буквално летяха по клавиатурата. — Трябва да пипнем тази кучка.

Тя зачака отговора на приятелката си, но тя не изкоментира последното й съобщение, а просто написа, че трябва да върви.

Емили отново прибра телефона в джоба си, чувствайки нарастващо безпокойство. Може би Али планираше нещо. Но какво? Познаваха ли някой, на когото да съобщят за това? Щеше ли някой да им помогне?

Тя отново извади телефона си и написа Котетата на Али в Гугъл. Появиха се няколко фен-страници и тя прочете няколко публикации. Едно момиче, чието име беше КотеТаби, беше изредила личните данни на Али, като цвят на очите, приблизително тегло, любими марки дрехи, филми, които е харесвала. Друг беше написал съчинение за това какъв може да е бил животът на Али в Убежището, което включваше дори видовете лекарства, които Али беше взимала. Тя е по-твърда от всички ни заедно, бе завършил той.

Емили не можеше да чете повече — и без това никоя от публикациите не намекваше по никакъв начин, че Али е жива или къде може да се намира. Как могат хората да подкрепят такава маниачка?

Всички в час потънаха в потна мараня и скоро госпожица Пейтън ги разпусна. Емили излезе в задушния коридор и погледна наляво към басейна. Вратата изглеждаше отключена. Дали не можеше да поплува малко?

Миг по-късно тя се озова при колата си и грабна сака с принадлежностите по плуване, който винаги носеше със себе си. Върна се обратно в училище, мина напряко през момичешката съблекалня и надникна в басейна. Плясъкът на чистата синя вода показваше, че филтърът е включен. Всички пътечки бяха празни и водата изглеждаше гладка и хладна, като стъкло. Всички лампи в басейна бяха светнати, работеше дори стенният часовник. Тя натисна бравата на вратата, която с лекота поддаде.

Емили хвърли сака си на пейката в съблекалнята и започна да се преоблича. През учебната година стените винаги бяха покрити с мотивационни плакати, изрезки от вестници и снимки на отбора, но сега всичко беше свалено. Беше останал единствено плакатът за благотворителното парти следващата седмица. Родителите на Емили бяха приели поканата; майка й смяташе, че беше важно да отидат, защото помощта за общността щеше да помогне за изцеляването и на тяхното семейство. Само ако беше толкова лесно.

Емили вдигна презрамките на банския на раменете си. Кранът на чешмата капеше и звукът отекваше в празното пространство. Някакво движение привлече погледа й, но когато Емили се обърна, тя видя само отражението си в голямото огледало на стената.

Емили преметна кърпата си през ръка, нахлузи чехлите си и забърза към басейна. Радиото, което отборът слушаше по време на тренировка, стоеше на обичайното си място на пейките, което леко я успокои. Тя го включи на обичайната рок станция, която обикновено пускаше треньорката Лорън, и в залата зазвуча песен на Ред Хот Чили Пепърс. Под звуците й всичко започна да изглежда по-нормално.

Емили потопи пръстите си във водата. Тя беше хладна и освежаваща, точно както бе очаквала. Сложи си плувната шапка, нагласи очилата и се гмурна. Ах!

Скъпа Джордан — мислеше си тя, докато пореше водата с гладки, равномерни удари на ръцете — толкова обичам да плувам. И знам, че трябва да се радвам, че университетът може да ме вземе в отбора си следващата година, но вече не знам какво искам. Макар че дори като си мисля това, се чувствам като глупачка. Това е шансът ми да се махна оттук. А аз умирам да се махна оттук.

Тя преплува стоте метра, превъртя се пред стената и се оттласна обратно. Емили внезапно си спомни как слабите, деликатни ръце на Джордан се плъзгат по силните й рамене през онези благословени дни на круизния кораб. „Ти си като една секси русалка“ — беше прошепнала тя в ухото й и дъхът й опари шията на Емили.

Как ли щеше да се почувства, като я види отново? Как щяха да се развият отношенията им оттук нататък? Дали Джордан не се срещаше с някого в затвора?

Над главата й се разнесе силен гръм. Емили спря и погледна към мансардните прозорци на залата. Небето беше потъмняло. По стъклата закапаха дъждовни капки. Тя пореше водата, чудейки се дали не трябва да излезе. Ослуша се за нови гръмотевици, но не чуваше нищо от дъжда.

Емили отново потопи главата си във водата и реши да поплува още, но след няколко дължини в залата притъмня още повече. Ярките слънчеви петна изчезнаха. Тогава внезапно се разнесе изпукване… и лампите над главата й угаснаха, а в стаята се възцари тъмнина.

Емили се допря до стената и се огледа. Дигиталният часовник беше угаснал, както и радиото. В басейна беше станало толкова тъмно, че тя едва можеше да различи пейките, които се намираха само на няколко крачки от нея.

Без малко да не види и фигурата, която беше застанала над нея.

Емили се сепна и ахна стреснато. Фигурата беше на момиче. То носеше тъмна блузка с качулка, тъмни дънки и маратонки, които се мокреха от изтичащата се във водосточния жлеб вода. Момичето бе застанало точно над Емили с облегнати на хълбоците ръце и просто я гледаше.

Преди Емили да успее да каже нещо, в небето проблесна светкавица и озари лицето на момичето. Устата му бе отворена и разкриваше няколко липсващи зъба. Очите й бяха опулени и налудничави. Тя се наведе още повече напред и чертите на лицето й се оказаха съвсем близо. Емили усети лекия аромат на ванилов сапун от кожата й.

Писъкът застина в гърлото й. Али.

— Мили боже — успя най-после да извика тя и се оттласна назад. Но Али се пресегна и я сграбчи, преди да успее да се отдалечи достатъчно, след което я придърпа обратно към стената с изненадваща сила.

— Здравей, Емили — каза Али със зловещ, дрезгав глас, и се изкиска. — Наистина ли си мислеше, че съм си отишла завинаги? — Тя се усмихна още по-широко. — Не съм посещавала приятелките ти, но теб просто трябваше да те видя. Ти си ми любимката!

Емили се опита да се изтръгне от хватката на Али, но момичето я държеше здраво за раменете.

— Моля те — промълви едва чуто Емили. — Пусни ме.

Али сви устни.

— Първо ми кажи, че ме обичаш.

— Какво? — избъбри Емили.

— Кажи, че ме обичаш! — настоя Али.

— Н-не! — извика изненадано Емили. В никакъв случай нямаше да излъже за това.

Очите на Али се разшириха. Погледът й стана още по-опасен.

— Добре, тогава. Сама си го изпроси.

И Али натисна Емили под водата. Тя нахлу в дробовете на Емили. Момичето риташе силно, опитвайки се да изплува на повърхността, но Али не й позволяваше да излезе, ноктите й се забиваха в дясното слепоочие на Емили и в лявата част на шията й. Емили осъзна, че това е идеалният план. В салона нямаше никой. Залата беше толкова голяма, че никой нямаше да чуе писъците й. Много по-късно, може би дори утре, някой чистач щеше да открие мъртвата Емили в басейна и щеше да реши, че се е удавила.

Тя се бореше и риташе, опитвайки се да се вкопчи в ръцете на Али и да използва краката си, за да се оттласне от стената. Но Али продължаваше да я натиска под повърхността. Гърлото на Емили се сви, дробовете й започнаха да парят.

— Моля те! — изкрещя тя под водата и думите изригнаха нагоре като нечленоразделен вопъл от бълбукане.

Отгоре се чу смехът на Али. Ноктите й се забиха още по-дълбоко в главата на Емили и я натиснаха към дъното на басейна. Пред очите й започнаха да се появяват черни петна. Тя отново отвори уста, поглъщайки още повече вода. Нададе още един вик, който лишеният й от кислород мозък едва ли успя да засече.

Но внезапно Али отпусна захвата си. Размазаната фигура над главата на Емили се отдалечи, ставайки все по-малка и по-малка.

Емили изскочи на повърхността, зейнала за въздух. Сграбчи здраво стената и изкашля вода. Главата й пулсираше; тя се измъкна на края на басейна и се огледа. Вратата към момичешката съблекалня се затръшна. Емили хукна към нея задъхана и с натежали крайници.

Връхлетя в съблекалнята.

— Али! — изпищя тя, преминавайки покрай умивалниците и духовете, плъзгайки се по мокрия под. Една фигура с черна качулка на главата тичаше към вратата в дъното на коридора.

Али. Емили се втурна напред и успя да я хване за ръкава. Али се дърпаше и риташе, ръката й се протегна към бравата. Най-накрая се обърна и погледна яростно Емили с изкривено от неописуем гняв лице. Отвори уста и заби зъбите си в ръката й.

Емили изписка и я пусна. Али се освободи и се изсмя тържествуващо. Емили посегна да я хване отново, но внезапно в ръката й се озова само суичъра на Али с разкопчан цип.

Емили се хвърли към вратата, но Али я затръшна с такава сила, че тя се изкриви навътре и удари Емили по главата. Момичето залитна назад и пред очите й се разтанцуваха звезди. Трябваха й няколко секунди, за да се освести. След това се затича по коридора.

Но там нямаше никой. Не се чуваше и звук от отекващи стъпки. Не се забелязваха и мокри отпечатъци от стъпки.

Емили се огледа наляво и надясно; имаше чувството, че полудява. Али се беше изпарила във въздуха.

Водата капеше от върховете на пръстите й в малки локвички на пода. Тя прокара длани по лицето си, осъзнавайки внезапно, че все още е облечена в банския си костюм и носи плувната шапка на главата си. Осъзна, че умира от студ. Опипа шията си и потрепна, когато пръстите й докоснаха местата, където я бе стискала Али. Направи крачка наляво, после надясно и изведнъж се свлече на земята, напълно замаяна.

Али беше избягала. Отново. Но бе успяла да изпрати посланието си. Силно и ясно. И Емили не беше сигурна, че следващия път Али ще я остави жива.