Отровени

31. Игра на изчакване

Емили предложи на момичетата да спят у тях, тъй като никой не искаше да се прибере сам у дома. Когато Емили отвори вратата на къщата, всички се събраха в гаража. Стаята беше тъмна и тиха, лампите и телевизорът бяха угасени. Във въздуха леко се усещаше ароматът на изгасена свещ.

— Ще трябва да ми обясниш някои неща.

Всички изпищяха в един глас. Лампата светна. Родителите на Емили седяха на дивана в ъгъла. Баща й все още бе облечен с костюм, а майка й с роклята си на цветя, с които бяха отишли на благотворителния бал. Носът и очите на госпожа Фийлдс бяха зачервени, сякаш беше плакала.

Емили наведе очи. Приятелките й бяха разрешили проблема със семействата си по пътя за насам. Емили знаеше, че би трябвало първо да се обади вкъщи, но някак си не можеше да накара мускулите на пръстите си да наберат номера. Беше твърде разсеяна, мислите й все още се въртяха около Али, къщата до басейна и онова, което се беше случило там.

Госпожа Фийлдс се приближи до нея и я хвана за рамене.

— Къде беше?

— Ние… — Емили сви рамене и поклати глава. Нямаше представа какво да отговори. — Съжалявам. Не трябваше да напускам партито, без да ви се обадя предварително.

— Съжаляваш? — Госпожа Фийлдс я погледна смаяно. — Изчезваш, а после единственото, което ни казваш, е, че съжаляваш? Не вдигаше телефона си, нямаше те никаква… Бояхме се, че се е случило най-лошото.

Бащата на Емили се намръщи още повече.

— Смятахме да се обадим на полицията.

— Вината е моя — обади се Спенсър. — Събрах всички и ги помолих да се махнем за малко оттам. Чувствахме се някак травмирани зад онази маса, под погледите на всички — това ни донесе доста неприятни спомени. Взехме по нещо за хапване. Това беше.

Емили й хвърли признателен поглед. Останалите момичета бяха разказали същата история и на своите родители, но Емили се изненада как може Спенсър да лъже толкова убедително майка й. Но пък това си беше истина донякъде, с изключение на частта за яденето. Настина бяха травмирани. Но по различни причини.

Господин и госпожа Фийлдс се спогледаха. Майката на Емили изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да заплаче отново.

— Просто се безпокояхме — сгълча я тя. — Напоследък беше толкова… притеснена. И тези синини по врата, който си си направила. А и прекарваше твърде много време в стаята си. Знам, че спиш в гардероба, вместо на леглото си. И съм те чувала да плачеш…

Емили усети, как приятелките й се размърдаха смутено. Тя не отместваше поглед от земята. Може би отдавна трябваше да разкаже на майка си за Джордан. Може би тя щеше да разбере… и да я остави на мира.

— Ако не ти се ходеше на партито, трябваше да ми кажеш — додаде господин Фийлдс мрачно.

— Не знаех, че имам избор — промърмори Емили; думите прозвучаха по-рязко, отколкото бе възнамерявала.

Госпожа Фийлдс въздъхна. Емили не знаеше дали това бе въздишка от смущение или от разочарование — може би и двете. Но всъщност не я интересуваше.

— Ще трябва да те накажем — каза госпожа Фийлдс. — Две седмици никакво излизане навън. Ако се наложи да напуснеш къщата, някой от нас ще те придружава.

Емили дори не реагира на думите й. Защо да й пука, че е наказана? И без това навън вече нямаше нищо, което да я интересува.

Тя погледна към майка си.

— Може ли наказанието ми да започне от утре? Може ли поне те да останат за тази нощ? — Емили посочи приятелките си. В никакъв случай нямаше да спят сами.

Госпожа Фийлдс сви устни и погледна към момичетата.

— Обадихте ли се на вашите? Те знаят ли къде сте? — Всички кимнаха утвърдително и майката на Емили затвори очи. — Добре. Вече е късно, така че можете да спите тук. Но никаква телевизия. И ако усетя, че сте будни до късно, направо ви изпращам по домовете.

След това тя и бащата на Емили излязоха от стаята. Изкачиха се по поскърцващите стълби и се прибраха в спалнята си.

Спенсър погледна към Емили и повдигна вежди.

— Спиш в гардероба?

— Дълга история — промърмори Емили.

— Защо си казала на вашите, че ти си си направила синините? — попита Хана.

Емили я погледна отчаяно.

— А според теб какво трябваше да им кажа?

Приятелките й се спогледаха. Това беше онзи същия поглед, който сякаш казваше: „Емили пак откачи“. Но тя беше твърде изморена, за да й пука. Значи те се тревожеха за нея. Значи родителите й се тревожеха за нея. Защо просто не я оставеха на мира?

Ариа се тръсна на дивана и притисна една от бродираните възглавници към гърдите си.

— Според вас какво прави полицията в момента? Дали са отишли в къщата?

Това бе въпросът, който никоя от тях не се осмеляваше да зададе. Когато Ариа се свърза с полицията, тя каза на Ашлъндския полицай, че са се разхождали в гората, но се бе стъмнило твърде бързо и те се бяха озовали край някаква къща до басейн, чиито под бил покрит с кръв. Полицаят беше отвърнал, че веднага ще изпратят някой на адреса, но след това беше попитал Ариа за името й и тя бързо затвори телефона. Не беше нужно полицията да знае, че те са се обаждали. А когато отидат там, щяха да открият отпечатъците на Али — не можеше да няма такива. А щом се обадят и на Фуджи, тя сама щеше да си направи изводите.

Емили отиде до килера и извади одеяла и възглавници, които семейството държеше там за гости.

— Надявам се, че са обградили къщата. Може би дори ще хванат Али в гората.

Ариа й помогна да разстели одеялата на пода.

— Наистина ми ли мислиш, че е толкова лесно?

Хана извади телефона си от чантичката.

— Нека да видим какво предават охранителните камери. — Докато се прибираха от Ашлънд, те периодично проверяваха видеото от камерите; четвъртата камера продължаваше да излъчва записа, а останалите не показваха никакво движение. Момичетата дори превъртяха записите, за да видят дали някой не влиза в къщата, но нямаше нищо. Али сигурно се беше промъкнала вътре по начин, който камерите не можеха да засекат.

Но сега не можеше да няма активност. Полицаи, които оглеждат терена. Екип от криминалисти, които проверяват за следи от кръв.

Хана чукна с пръст по екрана и се логна в страницата. После зяпна от изненада.

— Опа.

— Какво? — Емили бързо отиде до нея и погледна към екрана. Навсякъде имаше надпис Няма сигнал. Видео образите бяха изчезнали.

Спенсър се ококори.

— Али ли ги е изключила?

— Може да е за добро — рече Емили. — Може полицията да се е появила точно когато ги е обезвреждала.

Ариа изкриви устни.

— А може и да се е измъкнала.

В гърлото на Емили заседна буца. Ако Али се беше измъкнала, това означаваше, че сигурно идва за тях. Тя погледна към пръснатите по пода одеяла и възглавници. Намираха се точно пред големия прозорец. Ключалката на вратата на гаража не беше от най-здравите.

Момичето избута едно от големите кресла пред вратата. След това премести и дивана, за да блокира прозореца. Приятелките й може би се досетиха какво прави, защото Ариа изтича в кухнята и барикадира със столове плъзгащите се врати, които водеха към задния двор. Хана провери няколко пъти резетата на входната врата.

След това не им оставаше нищо друго, освен да си облекат тениските и долнищата на пижамите, които Емили им раздаде, и да се сгушат заедно под завивките. Известно време бяха съвсем тихи, вслушвайки се в дишането си. Емили се зачуди дали да не пусне телевизора, но знаеше, че никой от тях няма да гледа. Не се сещаше дори за какво можеха да разговарят. Не спираше да рефрешва телефона си с надеждата, че ще се появи някаква информация за убийство в имот в Ашлънд. Но не се появиха никакви новини. Хана периодично проверяваше наблюдателните камери, но образ нямаше.

Чук.

Емили подскочи. Косъмчетата на тила й настръхнаха.

Чук.

— Какво е това? — прошепна Хана.

Емили си помисли, че всеки момент ще повърне. Звукът като че ли идваше от кухнята. Тя се ослуша напрегнато. След това последва поредица от силни удари; момичетата се разпищяха и се притиснаха силно една към друга. Но тогава Емили осъзна откъде идват звуците.

— Това е ледогенераторът — прошепна тя и посочи към хладилника, който се намираше до вратата на кухнята. Машината беше стара; понякога ледът падаше в кофата на големи парчета и вдигаше силен шум. Чувствайки повече смелост, тя надникна в тъмната стая. Кухненските столове все още стояха до плъзгащата се врата. На плота лежеше чантичката, с която майка бе отишла на партито, и сребърната й закопчалка проблясваше под един самотен лунен лъч.

— Али не е тук — каза Емили, след като се върна при приятелките си.

Ариа потрепна.

— Все още не.

Момичетата се сгушиха под одеялата. Емили се взираше в тъмнината, ужасена и нащрек. Часовете бавно се нижеха. Всеки шум, всяко лекичко изщракване я караха да изпада в паника. От време на време се улавяше, че се унася и бързо се сепваше след прекараните в сън няколко минути. Последния път, когато се събуди, в стаята миришеше силно на ванилия. Една фигура се бе надвесила над нея. Емили примигна учестено. Русата коса на Али висеше да сплъстени кичури пред гърдите й. Очите й бяха хлътнали, фигурата прегърбена.

Емили бързо седна и сърцето й се качи в гърлото. Беше го очаквала, но въпреки това се ужаси.

— Моля те — каза тя, отдръпвайки се назад. После погледна към приятелките си. Невероятно, но те всички спяха. — Моля те, не ни наранявай.

Али повдигна глава и се усмихна.

— О, Ем. Аз не съм ви наранила. Вие наранихте мен.

— Какво? — прошепна Емили. Тя погледна към приятелките си, но никоя от тях не помръдна. — Какво искаш да кажеш?

Усмивката на Али не потрепна.

— Ще видиш. — След това тя прескочи стола, който Емили беше поставила пред вратата на гаража и се измъкна навън. Разнесе се тихо кискане. След това момичето затръшна силно вратата.

Емили скочи и се огледа. Пред прозореца навлизаше бледа светлина. В стаята вече не миришеше на ванилия. Тя прокара ръка по потния си врат. Сънувала ли беше?

Разнесе се нов трясък, но този път причината бе баща й, който отваряше и затваряше шкафовете в кухнята. Хана се размърда до Емили. Ариа се претърколи по гръб. Спенсър рязко седна с ококорени очи.

— Колко е часът? — прошепна тя. — Какво става?

— Вече е сутрин — рече уморено Емили, оглеждайки празната стая. Али бе изглеждала толкова истинска. — И нищо не стана.

Момичетата се спогледаха, примигвайки. Нищо не стана. Това всъщност беше много по-стряскащо, отколкото ако Али беше проникнала в къщата.

— Може би са я хванали — прошепна Спенсър.

Ариа зяпна.

— Може би всичко е свършило.

— Може би — отвърна с треперещ глас Емили. Но тя не спираше да си мисли за думите на Али от съня: Аз не съм ви наранила. Вие наранихте мен.

Това означаваше нещо. Емили просто не знаеше какво.