Потрес

14. Наваксване

Четвъртък вечер Емили отиде в „Белисима“, италианско бистро в мола „Девън крест“, който се намираше в другия край на града, където щеше да се срещне с Айзък на вечеря. Подът в ресторанта бе облицован с бронзов на цвят теракот, а стените бяха боядисани да изглеждат така, сякаш са част от стара, порутена ферма. Зад бара се виждаше лъскава месингова машина за еспресо, по рафтовете бяха подредени бутилки вино, а във въздуха се носеше миризма на зехтин и моцарела. За последен път Емили бе идвала тук преди две Коледи, когато се беше съгласила да играе ролята на Дядо Коледа. Беше пристигнала в ресторанта заедно с Каси, едно от елфчетата на дядо Коледа, и двете се бяха сближили покрай приятелството си с Али.

Телефонът й изпиука и когато погледна екрана, Емили видя сигнал от Гугъл за нов материал за Табита Кларк. Тя пропускаше голяма част от новините за Табита — те й носеха много болезнени спомени, — но тъй като бе нервна и се чудеше къде да си дене ръцете, впери поглед в екрана.

Сигналът се отнасяше до стената със съобщения във възпоменателната страница на Табита Кларк. Тук имаше предимно снимки на Табита и нейните приятели. Един клип от абитуриентски бал показваше Табита в лилава сатенена рокля, златния й ланец проблясваше под светлините на диско кълбото, докато тя танцуваше с приятеля си, симпатяга с доста дълга кестенява коса и ясни зелени очи, под звуците на песен на Кристина Агилера. Имаше няколко съболезнователни послания от приятели и доста гневни изказвания, че курортът „Скалите“ трябва да бъде затворен. Но погледът на Емили бе привлечен от последната публикация:

Емили усети как я побиват тръпки. Покрай драматичните събития с бебето и Гейл, беше позабравила за другата ужасна тайна, която бе известна на А. Затвори очи и отново видя снимката, която А. бе изпратил на телефона на Спенсър — тялото на Табита, изкривено и потрошено на пясъка, след като я бяха бутнали от покрива.

— Емили! Насам!

Айзък седеше в едно сепаре в ъгъла и пред него имаше чиния с пържени калмари. Косата му бе отметната назад и той бе облякъл синя тениска, която подчертаваше сапфирените му очи.

— Здрасти! — извика той, като й махна с ръка да се приближи.

В стомаха й запърхаха пеперуда и тя бързо пъхна телефона в чантата си. После погледна към зелената си вълнена пола, която бе измъкнала от гардероба. Наистина ли смяташе да каже на Айзък истината? Цял следобед, вместо да внимава в часовете по литература, математика и биология тя репетираше как да му поднесе новината. „Нали помниш, че миналата година правихме секс? Ами той, ъ-ъ-ъ… даде траен резултат.“

На всичкото отгоре Айзък изглеждаше толкова щастлив, сякаш умираше от радост, че тя се е появила. Това щеше да го съсипе. И все пак трябваше да му каже нещо. Длъжна беше. Със сигурност не искаше А. пръв да му поднесе новината.

Ръцете й трепереха, докато се промъкваше между масите и успешно избегна сблъсъка с една сервитьорка, която носеше поднос с тирамису. Когато се приближи до него, Айзък се надигна от мястото си.

— Поръчах калмари. Дано ти харесат. Много ги харесваше преди, когато… нали знаеш. — Думите му прозвучаха нервно.

— Все още обичам калмари. — Емили се отпусна на мекия кожен стол.

Айзък докосна ръката й, после се отдръпна, може би притеснен, че прибързва.

— Плуваш ли все още?

Емили кимна.

— Спечелих стипендия за Университета на Северна Каролина.

— Сериозно? — Айзък грейна. — Това е страхотно! Поздравления.

— Благодаря — отвърна Емили. — Ти реши ли къде ще учиш? — Тя протегна ръка и си взе парче калмар от чинията. Панировката му беше превъзходна, а сосът за топене беше гъст и пикантен.

Айзък сви рамене.

— Иска ми се да отида в „Джулиард“, но накрая сигурно ще се примиря с Холис.

— Кой знае. Ти си достатъчно талантлив за „Джулиард“. — Емили се сети за концерта на групата му. Гласът му бе богат и плътен, напомняше много на вокалиста на „Колдплей“. Много момичета припадаха по него; Емили се изуми, когато той избра нея.

Айзък отпи от газираната си вода.

— Не. Дори не кандидатствах. Страх ме беше да се явя на прослушването. Сигурно щях да откача на сцената.

— И откога откачаш на сцената? — попита изненадано Емили. — Толкова много ли си се променил?

— Ужасно. — Айзък подпря брадичката си с ръце и й се усмихна.

— Е, може би наистина е така. — Емили посочи татуировката на врата му. — Нямам спомени да си падаш по татуировките.

Айзък погледна надолу.

— Направих си я като навърших осемнайсет. Всички в групата решихме да го направим, но в последната минута ги хвана шубето. Само аз не отстъпих.

— Болеше ли?

— Да, но издържах.

— Може ли да я видя?

— Разбира се. — Айзък дръпна надолу тениската си, разкривайки черната рисунка, която приличаше на грамаден абстрактен молец.

— Леле! — извика Емили. — Гигантска е!

— Да. — Айзък отново я скри. — Искаше ми се нещо значимо.

Прииска й се да докосне онази част, която все още се виждаше, но се възпря. Може би това щеше да остави погрешно впечатление у него.

— Нещо специално ли означава?

— Ами всъщност винаги съм си падал по молците. — Айзък протегна ръка и си взе парче калмар. — Знаеш ли, че могат да виждат ултравиолетовата светлина? И че могат да надушат партньора си от разстояние седем мили?

— Сериозно? — Емили направи физиономия.

Айзък кимна.

— Винаги съм смятал, че молците са много красиви, но никой не им обръща внимание така, както на пеперудите. Те като че ли са… забравени.

Това беше типично в негов стил, произнесено с чувство и замечтаност, и същевременно леко откачено. Емили беше забравила за тази негова черта.

Беше забравила и колко е сладък. Връхлетя я неочакван копнеж. В този миг в главата й прогърмя глас, който я върна в действителността. „Ти роди детето му. Кажи му.“ Тя леко притисна зъбците на вилицата към дланта си.

Появи се сервитьорката.

— Успяхте ли да разгледате менюто?

Емили погледна надолу, изпълнена с облекчение, че са ги прекъснали. Поръча си спагети специал, а Айзък поиска телешко с пармезан. Когато сервитьорката затвори бележника си и се отдалечи, смелостта бе напуснала Емили. Тя зададе още няколко въпроса на Айзък за него — как върви училището, колко концерта са изнесли, какви са плановете му за лятната ваканция. После му разказа повече за университета, за пътешествието, на което заминава след няколко седмици и как смята да си намери работа за през лятото. През повечето време разговорът вървеше гладко и с лекота, и преди Емили да се усети, в чинията бяха останали само няколко парчета калмари. Беше забравила колко леко се говори с Айзък, как той се засмива на точните места в историята. Тя сви юмруци. Може би нямаше да е трудно.

— Как е семейството ти? — попита Айзък, когато сервитьорката донесе поръчката.

— Ами нали знаеш. — Емили сви равнодушно рамене. — Все същото. Мама продължава да помага в църквата. Тя е най-добра приятелка с отец Флеминг. Онзи ден ме накара да се видя с него.

— Наистина ли? И защо?

Емили напълни устата си със спагети, за да не се налага да отговаря. „Кажи му. Длъжна си.“ И въпреки това не можеше да произнесе нищо.

Сигурно се бе забавила твърде дълго с отговора, защото Айзък се прокашля.

— А по-голямата ти сестра добре ли е? Как й беше името… Карълайн?

Острата миризма на сос Алфредо я удари в носа и стомахът й се преобърна.

— Добре е.

— Къде учи?

— В Станфърд.

— Харесва ли й?

— Така мисля.

Всъщност нямаше представа. След като почти осемнайсет години двете бяха делили една стая, от миналото лято Карълайн избягваше да разговаря със сестра си. Когато разбра, че е бременна, Емили не знаеше към кого да се обърне, но тъй като Карълайн прекарваше лятото във Филаделфия, тя изглеждаше най-добрата възможност. Емили си помисли, че тя ще постъпи като истинска сестра и ще й помогне, но макар Карълайн да й позволи да отседне при нея, тя никога не я остави да забрави за разочарованието и отвращението й. Никога не попита Емили как се чувства. Никога не се поинтересува от резултатите от последния ултразвук. Дори не попита кой е бащата. Когато Емили научи, че трябва да си назначи ден за секцио, защото бебето бе разположено напречно, тя се обади на Карълайн и веднага й каза. Единствените думи на Карълайн бяха: „Чух, че възстановяването след секцио е много трудно.“ Емили не посмя да й каже за опитите си да намери осиновители. Нито й призна за предложението на Гейл да й даде петдесет хиляди долара или за посещението си в огромната й къща в Ню Джърси, за да прибере чека. Гейл я гледаше така, сякаш бе експонат в бутилка. А когато Емили прибра чека в джоба си, тя се почувства омърсена.

Каролин не я подкрепи, но може би Айзък щеше да го направи, ако Емили му беше дала шанс.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Айзък, трябва да говоря за нещо с теб.

Той кимна.

— Да, нали го спомена в есемеса. Какво има?

Емили остави вилицата си на масата. Сърцето й се блъскаше в гърдите. Започва се.

— Ами…

— Какво правите тук?

Емили рязко вдигна глава. Над главите им се беше надвесила майката на Айзък, облечена в сивкавосин костюм от осемдесетте — и то не от хубавите. Погледът на госпожа Колбърт отскочи от Айзък към Емили, а след това отново към Айзък и изражението на лицето й премина от раздразнение към гняв.

— Каза ми, че излизаш на вечеря с момчетата от групата — изсъска госпожа Колбърт, сбърчила вежди. — Не с… нея.

— Престани, мамо — рече предупредително Айзък. — Знам, че ако ти бях казал, че ще се видя с Емили, ще полудееш. Тя е добър човек — не разбирам как не го виждаш. И вечерята е много приятна, наваксваме си за пропуснатото време.

Бузите на Емили пламнаха; изпълни я смесица от удоволствие и вина. Не можеше да си спомни кога за последен път някой я беше защитил така.

Госпожа Колбърт изсумтя презрително.

— Според мен едва ли е добър човек, Айзък.

— Какво те кара да мислиш така? — попита той.

Госпожа Колбърт не отговори. Вместо това погледна остро Емили. Сякаш знаеше какво е сторила. Емили си пое дълбоко дъх. Дали А. се е свързал с нея?

Най-накрая госпожа Колбърт отмести поглед и се обърна към Айзък.

— Баща ти те търси. Един от сервитьорите за тази вечер отпадна и той се нуждае от теб да го заместиш.

— Сега ли? — попита Айзък. Той посочи чинията си. — Още не съм приключил с вечерята.

— Кажи им да я опаковат за вкъщи. — Госпожа Колбърт се завъртя на токовете си и закрачи устремно към бара, очевидно очаквайки от Айзък да я последва.

Той погледна към Емили с големите си, тъжни очи.

— Съжалявам. Може ли да повторим по-късно през седмицата?

— Ами, разбира се — отвърна замаяно Емили, без да сваля поглед от госпожа Колбърт, която набираше някакъв текст на телефона си.

Двамата махнаха на сервитьорката, която им донесе сметката и кутия за пакетиране на храната. После Айзък пъхна няколко банкноти в тефтерчето със сметката и го подаде на сервитьорката.

— Искаше да ми кажеш нещо, преди да ни прекъснат. — Той леко докосна ръката на Емили. — Важно ли е?

Устата й пресъхна.

— Няма значение — отвърна тихо тя.

— Сигурна ли си? — Айзък изглеждаше притеснен.

Емили кимна.

— Абсолютно.

Той я прегърна. Когато я притисна силно към себе си, емоциите отново я връхлетяха. Беше забравила меката му коса, лекото подраскване на наболата му брада върху шията й, ароматът му на прясно изцедени портокали. В нея се събудиха отдавна потискани чувства.

Той се отдръпна твърде бързо.

— Нека ти се реванширам. В събота почивам — бихме могли да отидем в сладоледения магазин в Холис. — Меките му сини очи я гледаха очаквателно.

След миг Емили кимна и Айзък се запъти към майка си, която го чакаше до бара. Госпожа Колбърт хвърли един последен злобен поглед към Емили, след което излезе от ресторанта.

Емили отново се отпусна на мястото си, изпълнена с облекчение. Внезапно я изпълни задоволство, че госпожа Колбърт ги беше прекъснала — и че не беше издала на Айзък тайната си. Ако госпожа Колбърт разбереше за това, тя веднага щеше да се обади на родителите й и сигурно щеше да разкаже на всички в църквата, че Емили е курва.

„И Айзък сигурно няма да поиска да яде сладолед с теб, ако разбере какво си натворила“, прошепна едно тъничко, егоистично гласче в ухото й. Но Емили не можеше да промени миналото. Стореното — сторено, а онова, което Айзък не знаеше, не можеше да го нарани.

Нали?