Потрес

32. Време за изповед

Последният път, когато Спенсър влезе в полицейското управление на Роузууд, беше преди година — Дарън Уайлдън отведе нея и приятелките й там, защото полицаите смятаха, че момичетата са помогнали на Иън Томас да избяга от затвора, а също така са били съучастнички в убийството на Али. Оттогава участъкът се беше променил, боята беше подновена, имаше нови прозорци, една от онези модерни кафемашини, които предлагаха също така капучино и горещ шоколад, и сравнително по-приятна стая за разпити. Вместо очуканата и одраскана с графити дървена маса сега имаше лъскава нова от метал.

Не, че това караше Спенсър да се чувства по-комфортно.

Тя и приятелките й седяха мълчаливо около масата. Хана не спираше да си гризе ноктите, които бяха изцапани с мастилото за вземане на отпечатъци. Ариа не спираше да плаче и гримът се беше размазал по бузите й. Емили бе засмукала устната си толкова силно, че тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изчезне. Спенсър скочи от мястото си и закрачи из стаята, неспособна да изтърпи разяждащото чувство в стомаха си.

Какво щеше да стане, ако ги обвинят за убийството на Гейл? Ами ако ги хвърлеха в затвора до живот?

Тя спря да крачи.

— Момичета, може би трябва да им кажем, че А. ни накара да отидем в къщата на Гейл. И без това сигурно пак ще ни разпитват.

Ариа се ококори.

— Знаеш, че не можем да го направим. А. ще ни издаде.

Спенсър отново седна на стола си.

— Ами ако А. е убил Гейл?

Хана се намръщи.

— Но аз си мислех, че Гейл е А.

— Наистина ли? — Спенсър я зяпна. — След всичко, на което станахме свидетелки?

— Малко вероятно. — Емили облегна лактите си на масата. — Ами ако А. е планирал всичко това от самото начало? Да ни примами на Мокингбърд драйв и всичко останало? Може би в къщата й е нямало никакво бебе. Може да е било просто запис.

Ариа трепна.

— Но защо му е на А. да убива Гейл?

— За да натопи нас, може би. — Спенсър се замисли за момент. — А може и да е искал пръв да се добере до нас, но Гейл да му се е изпречила на пътя. Тя не трябваше ли да присъства на бала?

Тя затвори очи и си спомни онези ужасяващи секунди, когато колата й влезе в алеята. Пред нея притича една фигура и бързо се шмугна в гората. Беше облечена изцяло в черно и беше захлупила качулка на главата си — Спенсър не можа да различи дали е момче или момиче.

Хана се прокашля.

— Но Гейл е майка на Табита. Тя искаше да открадне Вайълет. Била е в Принстън едновременно със Спенсър, намеси се в кампанията на баща ми, заплаши ме по време на състезанието. Напълно нормално е да я помисля за А.

— Съгласна съм — рече Ариа.

— Защо тогава Гейл е мъртва? — попита настоятелно Спенсър.

Вратата се отвори и всички подскочиха на местата си. В стаята влезе Лаури и им махна с ръка да станат. Лицето му изглеждаше изтощено и той държеше чаша с димящо кафе.

— И така, никой от отпечатъците на пистолета не съвпада с вашите.

Спенсър рязко се изправи.

— Тогава чии отпечатъци са били там?

— На госпожа Ригс. — Лаури отпи от кафето си. — Както и едни други, които не са в нашата база данни. Може да са на съпруга й. Той току-що се прибра от Ню Йорк и аз искам всички да си поговорим.

Спенсър се спогледа ужасено с останалите. Съпругът на Гейл беше баща на Табита.

Преди да успеят да кажат нещо, в стаята влезе слаб мъж. Спенсър веднага го разпозна от новинарските емисии за Табита, опечаленият баща, който би направил всичко, за да си върне дъщерята. Очите му бяха зачервени и той изглеждаше така, сякаш е бил ударен от гръм. Тя изправи рамене, ужасена, че той може би знае какво са сторили с дъщеря му, но господин Кларк като че ли беше твърде замаян, за да ги забележи.

Лаури побутна един празен стол към него.

— Господин Кларк, бих искал да изясним една история, която госпожица Фийлдс ни разказа за вашата съпруга. — Той погледна към Емили, след което отново се обърна към бащата на Табита. — Извинявам се, че повдигам този въпрос толкова скоро след смъртта й, но е важно за нашето разследване.

Той повтори онова, което Емили му беше разказала — че Гейл е искала да осинови дъщеря й през лятото и как Емили се притеснила, че Гейл е откраднала бебето й, защото чули детски плач на верандата. Господин Кларк погледна изненадано момичето.

— Никога не ми е казвала, че иска да осинови бебе — рече той със слаб глас.

Спенсър потръпна и го погледна, не можеше да повярва на ушите си. Как може Гейл да не каже на собствения си съпруг?

— Тя каза, че знаете — рече Емили. Спенсър се изненада, че приятелката й намира сили да говори — ако в момента разпитваха нея, тя щеше да се скрие под масата. — Каза, че ще ме свърже по телефона с вас, но така и не го направи.

— Сигурно, защото твърдо й заявих, че не искам да осиновявам дете. — Господин Кларк се почеса по темето. — И какво се случи? Защо не й дадохте бебето?

Гърлото на Емили запулсира.

— Просто избрах друго семейство.

Господин Кларк примига.

— Заради това, че не сте разговаряли с мен? Или защото решихте, че не сме подходящи?

— Трудно е да се обясни — промърмори Емили, забила поглед в обувките си.

Господин Кларк зарея празен поглед към стената.

— Понякога Гейл си набива разни идеи в главата, от които не може да се отърве. Може да бъде много решителна — дори твърдоглава — за да получи каквото си е наумила. — Той си издуха носа. — Но ви уверявам, че не сме отвличали никакви деца. Не сме казвали на никого, но миналата седмица Гейл си направи тест за бременност. Беше положителен и тя бе невероятно щастлива. — Той поклати глава. — Опитвахме се толкова усилено да забременее. Това беше петата поредица от процедури ин витро. Преживяхме толкова болезнени мигове. — Раменете му се разтресоха. — Това не може да е вярно. Първо Табита, а сега и Гейл.

Табита. Дори чуването на името й им носеше болка. Спенсър се пресегна и улови Емили за ръката. Хана и Ариа изглеждаха така, сякаш всеки момент ще избухнат.

Емили се размърда.

— Съжалявам много за дъщеря ви. Сигурно е било много мъчително за вас.

Господин Кларк наведе поглед, обръщайки се към тях.

— Всъщност Гейл беше мащеха на Табита. Не й беше лесно, най-вече защото… не се разбираха много. Табита имаше проблеми с поведението. Гейл искаше да я отпратим и аз най-накрая се съгласих.

Спенсър и останалите се спогледаха. Мащеха? Това обясняваше защо не я бяха виждали в новините и защо имаше различна фамилия.

Господин Кларк захлупи лицето си с длани.

— Не трябваше да се поддавам на натиска на Гейл да отпратя Табита. Направих и много други грешки в отношенията си с нея. Не трябваше да й натяквам за бордовете, в които участваше, за всичките пари, които харчеше за партита. Не трябваше да й се развиквам и за парите, които изчезнаха миналото лято. Просто си я искам обратно. Нуждая се от нея. — Той тихо изстена. Лаури се изправи, избута момичетата от стаята и излезе с тях навън. Щом се отдалечиха достатъчно, той пъхна ръце в джобовете си и раздрънка монетите в тях.

— Мисля, че няма смисъл да го разпитваме повече за това дали е отвлякъл бебето ви, госпожице Фийлдс. Току-що получих есемес от полицаите, които претърсват къщата им. Не са намерили никакви улики и никакви деца.

Емили преглътна тежко.

— Добре — отвърна тихо тя.

Лаури се намръщи.

— Знаете ли кой би могъл да ви изпрати в дома на госпожа Ригс дори и на шега?

Емили се спогледа нервно с останалите, после поклати глава.

— Не. Но не мисля, че който го е направил, е имал нещо предвид — или е имал нещо общо с убийството на Гейл. Ние сме Малките сладки лъжкини. Хората непрекъснато ни изпращат съобщения, а това е просто едно ужасно съвпадение.

Устните й трепереха. Спенсър веднага разбра, че не й е приятно да лъже. Беше готова да скочи и да разкаже на полицая всичко за А., но успя да се сдържи.

Лаури въздъхна раздразнено, сякаш искаше да им каже: „Само ми изгубихте времето.“

— Свободни сте, момичета. Но не мислете, че сте се отървали. Влезли сте в чужд имот без разрешение и все още сте свидетели на убийството. Ако има нещо, което да не сте ми казали — като например кой е изпратил есемеса — по-добре не го крийте. А на онези от вас, които не са навършили осемнайсет, ще трябва да се обадя на родителите.

Емили изтръпна.

— И какво ще им кажете?

Лаури я погледна.

— Че сте влезли в чужда собственост. Че сте станали свидетели на убийство. Аз лично, госпожице Фийлдс, смятам, че трябва да им кажете цялата истина, но не мога да вземам решения вместо вас. — След тези думи той отвори входната врата и пусна Спенсър и останалите да излязат. Цифровият часовник на сградата на банката показваше, че е почти три сутринта. По Ланкастър авеню нямаше жива душа. Спенсър се уви в палтото си и погледна приятелките си.

— Така. Истина ли беше онова, което си мисля, че чух?

— И на мен ми е трудно да повярвам — прошепна Хана.

— Значи затова я видях в детския магазин — промърмори Ариа. — Реших, че е подготвя за твоето бебе, Ем, а тя е пазарувала за своето.

— Но тя ме заплаши — каза Хана с тих глас.

Спенсър замислено потупа с показалец по устните си.

— И какво точно ти каза?

— Че иска да получи онова, което е нейно. В смисъл, бебето.

— Ами ако Гейл не е имала предвид него? Ами ако е говорела за парите? — Спенсър махна с ръка към полицейското управление. — Господин Кларк току-що каза, че се е отнесъл твърде сурово с Гейл заради някакви пари, които изгубила през лятото. Ами ако става въпрос за парите, които е дала на Емили за бебето?

— Аз ги върнах — възрази Хана.

— Сложила си ги в пощенската й кутия. Някой с лекота е можел да ги открадне — отбеляза Спенсър. — Ами ако Гейл е решила, че Емили я е измамила? Ами ако през цялото време е била ядосана, защото си е мислела, че си взела парите й и си избягала? — Тя примига и всички парчета от пъзела внезапно се подредиха по различен начин. — В това има смисъл. Ами ако А. е откраднал парите от кутията на Гейл, за да я ядоса и да я прати по следите ни? Ами ако А. се е възползвал от ситуацията и е хвърлил подозренията върху невинен човек, точно както направи с Келси?

— Но… — Ариа отгриза парче нокът. — Гейл е майка на Табита.

— Мащеха — поправи я Спенсър. — И по всичко личи, че двете не са се обичали много.

— Може би А. е решил да ни подмами в къщата на Гейл, опитвайки се да ни вкара в капан, точно както предположи ти, Спенсър — рече Емили. — Може би не е очаквал тя да си е вкъщи тази вечер — нали трябваше да е на бала. Но тя го е изненадала. И затова А. я е убил.

Спенсър кимна, мислеше си същото. Дали Гейл случайно не беше спасила живота им? Дали ако не си беше вкъщи, А. нямаше да убие тях?

Ариа и Хана пристъпиха от крак на крак, но не казаха нищо. Последва продължително мълчание. Една самотна хонда сивик мина през светофара, без да изчака да светне зелено. От другата страна на улицата примигваше неонова реклама.

— Смятате ли, че се е случило точно така? — Кожата на Хана беше пребледняла. — Смятате ли, че отново сме сгрешили?

Спенсър потрепери, загледана в далечината.

— Може би — прошепна тя.

И един човек бе умрял заради това.