Потрес

22. Най-трудното решение

Ариа стоеше до прозореца на къщата в Роузууд и гледаше към тъмната улица. Нечия ръка се отпусна на рамото й и тя долови парфюма на Ила. Майка й носеше опръскана с боя артистична риза и бе забола косата си с чифт китайски пръчици. Наскоро бе получила вдъхновение за поредица от картини и разкъсвана между новия си приятел, работата си в галерията в Холис и рисуването в студиото, тя почти нямаше време за Ариа.

— Какво ще правите с Ноъл довечера? — попита тя, сядайки в стол-люлка, който двамата с Байрън бяха купили от битпазара преди милион години. — Нали него чакаш?

В гърлото на Ариа заседна буца. Честно казано, тя се надяваше Ноъл да не се появи на срещата. Така нямаше да й се налага да къса с него.

Съобщението на А. я беше измъчвало цял ден и тя се колебаеше между това да каже нещо или да си замълчи. Ако искаше да запази тайната, трябваше да сложи край на връзката им. От друга страна, ако издадеше господин Кан, Ноъл щеше да я намрази и сигурно така или иначе щеше да скъса с нея. И как А. бе успял да научи за това, по дяволите? Как успяваше да научи всичко?

Ариа беше сигурна, че ако не действа бързо, А. щеше да разнесе навред тайната на господин Кан. Не стига, че продължаваше да смята, че е разрушила семейството си, а сега можеше да съсипе и това на Ноъл. Само че можеше ли наистина да зареже Ноъл след всичко, през което бяха преминали? Обичаше го толкова много.

Ариа погледна майка си и си пое дълбоко дъх.

— Все още ли ме обвиняваш за случилото се между теб и Байрън?

Ила примигна учестено.

— Какво имаш предвид под все още?

— Запазих го в тайна. Ако ти бях казала, може би щяхте да намерите…

Майката на Ариа се отпусна назад в креслото.

— Скъпа, баща ти те постави в ужасно положение. Никога не би трябвало да се изправяш пред избора да кажеш или да не кажеш. Дори ако ми беше казала по-рано, това нямаше да промени нищо. Вината не е твоя. — Тя сложи длан върху бедрото на Ариа.

— Знам, но ти толкова много ми се ядоса, че не съм ти казала — промърмори Ариа. Ила я беше изгонила от къщата и тя трябваше да живее с Шон Ейкърд, тогавашния й приятел.

Ила притисна една плетена възглавничка към гърдите си.

— Не трябваше да постъпвам така. Просто бях толкова ядосана, че трябваше да си го изкарам на някого. — Тя вдигна глава. — Аз също съжалявам, скъпа. Не трябва да мислиш за това. Случват се такива неща. А и сега всички сме по-щастливи и по-здрави, нали?

Ариа кимна, усещайки възела в стомаха си.

— Но ако трябваше да преминем отново през това, щеше ли да предпочетеш да ти го кажа по-рано?

Ила се замисли за миг, като потупваше с връхчетата на пръстите си по долната устна.

— Може би не — рече тя. — Мисля, че ми се искаше да остана в неведение поне още известно време. Трябваше да събера достатъчно сили, за да проумея какво искам и да осъзная, че съм способна да живея и сама. Отиването в Исландия, преместването в нова страна много ми помогна, но ние отидохме там заради баща ти. Така че, Ариа, ако бях научила по-рано, може би никога нямаше да придобия този опит. Погледнато отстрани, всъщност съм доволна, че разбрах точно в онзи момент.

Ариа кимна, премисляйки думите й.

— Значи според теб, ако знаеш тайна за някой човек, но освен това си наясно, че той не е готов да я чуе, тогава по-добре да я запазиш още известно време?

— Според мен, зависи. — Ила сбърчи вежди и я погледна подозрително. — Защо? Да не би да знаеш нечия тайна?

— Не — отвърна бързо Ариа. — Говорех хипотетично.

Телефонът на майка й иззвъня, спасявайки я от по-нататъшни обяснения. Но когато надникна през прозореца и видя кадилака на Ноъл, паркиран до тротоара, стомахът й се сви. Съветът на Ила й се струваше правилен, но това означаваше, че трябва да скъса с Ноъл.

Тя преглътна тежко, махна за довиждане на Ила, закопча дънковото си яке и излезе навън. Сърцето й се сви, когато видя усмихнатото лице на Ноъл през стъклото на прозореца.

— Изглеждаш великолепно, както винаги — произнесе той, когато Ариа отвори вратата.

— Благодаря — избъбри тя, макар да бе облякла най-грозните си дънки и голям, размъкнат пуловер, който бе резултат от първия й опит в плетенето. Искаше да изглежда колкото се може по-грозна, за да омекоти удара.

— Къде искаш да отидем? — Ноъл превключи на скорост и бавно се отдалечи от тротоара. — До „Уилямс-Сонома“ за готварски продукти? Чух, че следващата седмица ще правим пандишпанен кейк.

Ариа не отвърна нищо и зарея поглед към преминаващите улични лампи, докато зрението й не се замъгли. Страхуваше се, че ако каже нещо, ще избухне в плач.

— Добре, значи не си в настроение за „Уилямс-Сонома“ — рече бавно Ноъл, завъртайки волана. — Какво ще кажеш за онова готино кафене, което открихме в Ярмът? Или пък… хей, можем да се върнем и да отскочим до оная гледачка при гарата. Където започна всичко. — Той смушка игриво Ариа; ставаше дума за сеанса при гледачката миналата година, когато двамата се бяха открили.

Ариа си поигра с ципа на якето, молейки се Ноъл да замълчи.

— Добре, последен опит — рече весело Ноъл. — Какво ще кажеш да отидем в Холис и да се напием здраво? Да поиграем дартс, да се държим като идиоти…

— Ноъл, не мога — изтърси Ариа.

Ноъл спря колата на светофара до един голям мол.

— Какво не можеш? Да пиеш? — Той се ухили. — Стига де. Много пъти те виждах пияна в Исландия.

Тя потръпна. Споменаването на Исландия завъртя ножа в раната — това бе поредната тайна, която пазеше.

— Не, не мога да правя… това. — Гласът й секна. — С мен и теб. Не се получава.

Усмивката на Ноъл замръзна на лицето му.

— Чакай малко. Какво?

— Сериозно говоря. — Тя впери поглед в светещите червени цифри на часовника на таблото. — Искам да скъсаме.

Светофарът светна зелено и Ноъл безмълвно премина в следващото платно и зави към мола. Това бе една от онези чудовищни търговски сгради, в които имаше книжарница „Барнс & Нобъл“, „Таргет“, магазин за вино с размерите на склад и една камара салони и бижутерски бутици.

Ноъл отби в паркинга, угаси двигателя и я погледна.

— Защо?

Ариа продължаваше да гледа надолу.

— Не е заради Клаудия, нали? Защото се кълна, че не мога да търпя това момиче!

— Не е заради Клаудия.

Ноъл прокара длан по челото си.

— Да не си падаш по някой друг? Онзи Езра?

Ариа яростно разтърси глава.

— Разбира се, че не.

— Тогава защо? Кажи ми!

На лицето му бе изписано отчаяние. Ариа се нуждаеше от всичките си сили, за да се сдържи да не му се метне на врата и да каже, че не говори сериозно, но съобщението на А. се беше отпечатало в съзнанието й. Тя не искаше да е виновна за разбиването на семейството му. Трябваше да се отдалечи колкото се може повече от него, иначе щеше да го отрови.

— Съжалявам, но просто трябва да свърша нещо — прошепна тя. — Утре ще дойда у вас да си прибера нещата. — После отвори вратата, извъртя се и краката й стъпиха на асфалта. Прониза я студен вятър. Миризмата на пица, приготвена на дървени въглища, я удари в носа и стомахът й се преобърна.

— Ариа. — Ноъл се наведе към нея и я хвана за ръката. — Моля те, не си отивай.

Ариа преглътна сълзите си и се загледа безизразно към навеса, под който събираха пазарските колички.

— Няма какво да си кажем повече — рече тя с безизразен глас. После изскочи от колата, затръшна силно вратата зад себе си и тръгна напосоки към най-близкия магазин. Ноъл не спираше да вика името й, но тя продължи да върви, загледана в ботите си, дишайки тежко, като внимаваше единствено да не я блъсне някоя кола. Най-накрая двигателят на кадилака изръмжа, джипът даде на заден и зави към изхода.

Бийп.

Телефонът на Ариа се обади от дъното на чантата й. Екранът светна и тя го извади. Беше получила ново съобщение.

Ариа хвърли телефона обратно в чантата. „Печелиш, А. — помисли си тя, мигайки бързо-бързо, за да прогони сълзите. — Печелиш всеки път.“

Стигна до тротоара пред магазина за детски стоки. На витрината бяха изложени бебешки проходилки, а залата беше украсена с плакати на доволни, ухилени бебета. Из магазина обикаляха бременни жени, купуваха бебешки шишета и памперси. Щастливите им лица й подействаха като ритник в корема. Искаше й се да забие една количка във витрината и да гледа как парчетата стъкло засипват блажената картина.

Автоматичните врати се отвориха със съскане и навън излезе жена със скъпо изглеждащо черно вълнено палто, която тикаше пълна догоре количка по рампата. Тя изглеждаше също така щастлива като останалите, макар в лицето й да се долавяше някакво напрежение. Ариа присви очи и пулсът й се ускори.

Беше Гейл. Но какво правеше тя тук? Запасяваше се с разни неща за времето, когато отвлече бебето на Емили?

Без да забавя крачка, Гейл улови погледа на Ариа. Веждите й се вдигнаха нагоре и тя й намигна, очевидно доволна от себе си.

Може би защото точно тя й беше изпратила съобщението, в което настояваше Ариа да скъса с Ноъл. Може би защото видя насълзеното й лице и разбра, че Ариа го е направила.

Защото тя беше А. и дърпаше конците на всички.