Потрес

36. В безопасност

— Добре. Джипиесът показва, че до изхода остава още километър и половина. — Емили погледна към таблото на непознатия й ауди седан. — Завий тук, завий тук!

— Ем, отдавна го видях. — Хана слезе от магистралата в отбивката с надпис „Деснът хил“ и се усмихна разтревожено на Емили. — Добре ли си?

Емили се отпусна в седалката и задъвка кожичката на палеца си. Беше понеделник вечерта и всички се бяха натоварили в колата на доведената сестра на Хана, за да отидат заедно до новата къща на Бейкърови. Не беше нужно да се споменава, че Емили беше нервна. Ами ако стигнеха там само за да разберат, че семейството отново се е преместило? Ами ако отидеха, а бебето беше изчезнало?

Това беше най-ужасното нещо, за което можеше да се сети. Вайълет все още да е в ръцете на А. Може би все още живееше в онзи кошмар.

Възможно ли бе все пак А. да е Истинската Али? Възможно ли бе точно тя да е направила Гейл да изглежда като злодейка, да е откраднала парите от пощенската кутия, да е изпращала есемесите на Спенсър в Принстън, може би дори да е насочила Гейл към предизборната кампания на бащата на Хана? Тя ли беше примамила момичетата в дома на Гейл с надеждата да ги нарани? Наистина ли Али бе изгубила всякакво уважение към човешкия живот?

Разбира се, произнесе тих глас в главата на Емили. Внезапно кръвта й закипя. Това не беше трагичната история на някое объркано момиче, което Емили би могла да спаси — това бе историята на една психопатка, която търсеше всевъзможни начини да се отърве от Емили, дори това да означаваше да нарани невинно дете. Ако Истинската Али беше А., тогава Емили трябваше да направи всичко по силите си, за да й попречи.

Това беше странно осъзнаване. От една страна Емили се чувстваше празна отвътре, сякаш някой бе откраднал един от жизненоважните й органи. От друга страна тя внезапно почувства просветление и за пръв път през живота си виждаше ясно всичко. От това й стана още по-зле — беше помогнала на Истинската Али да избяга. Може би сама си беше виновна за всичко.

Светофарът светна зелено. Хана мина покрай един „Барнс & Нобъл“ и кафене „Старбъкс“. Телефонът на Емили пропя и тя подскочи. Беше есемес от Айзък. „Обмислих нещата и искам да поговорим“, пишеше той.

Когато спряха на един знак стоп, Емили все още гледаше думите на екрана. Това добро послание ли беше… или нещо ужасно? В съзнанието й се появи гневното, отвратено изражение на Айзък, когато бяха в дома на Гейл. Той имаше пълното право да е ядосан, нали? Беше ли казал вече на майка си? Беше ли госпожа Колбърт разказала на всички останали? Щеше ли Емили да се превърне в срама на Роузууд?

Но пък това рано или късно щеше да се случи. Полицията вече беше открила родителите й в Тексас и ги беше уведомила, че дъщеря им е станала свидетелка на убийство. Първия полет, който можеха да хванат, бе на другия ден сутринта и те щяха да са си вкъщи, когато Емили се прибереше от погребението на Гейл. Макар ченгетата да не бяха разкрили тайната на Емили, родителите й щяха да задават въпроси. Може би щеше да е по-добре да им разкаже всичко. Тя трябваше да е човекът, който да им го разкрие. Оставаше й само да се надява, че няма да я убият.

— Ем, това местенце е прелестно — промърмори Ариа. Емили погледна през прозореца. Движеха се по Мейн стрийт в Чеснът хил.

Улицата беше пълна с малки пекарни, кокетни ресторанти, магазини за антични мебели и луксозни бутици. Вляво се издигаше огромна библиотека с голяма детска изложба на витрината, вдясно имаше няколко стари каменни църкви, а около страничните улички изобилстваше от красиво реставрирани стари къщи с градински люлки и паркирани пред тях комбита. Родители разхождаха колички и кучета по тротоарите. Деца тичаха по едно бейзболно игрище.

Емили се усмихна с надежда. Мястото наистина изглеждаше приятно.

„Завийте надясно и ще стигнете до крайната си цел“ — обяви джипиесът. Хана пусна десен мигач и отби към паркинга. Момичетата излязоха от колата и тръгнаха по тротоара, оглеждайки всяка една от старите къщи, покрай които преминаваха.

— Ето я — каза Ариа, когато стигнаха до средата на улицата, и посочи една къща от другата страна. — № 86.

Емили преглътна тежко и се осмели да вдигне очи. Въпросната къща беше боядисана в бяло, имаше черни щори и голяма предна веранда. На стъпалата се виждаше зелена лейка, от цветните лехи надничаха карамфили, а на портичката беше окачен плодов венец.

— Наистина е много приятно, Ем — ахна Спенсър. — По-красиво дори от предишното място.

Тогава Емили видя нещо, което накара сърцето й да подскочи. Зад оградата на задния двор се виждаше долепен гараж. Вратата му беше отворена и разкриваше два пластмасови контейнера за отпадъци, велосипед с десет скорости и бебешка количка. До стената бе опрян бебешки басейн с формата на жаба. Емили притисна длан към устата си и очите й се насълзиха. Детски неща.

Възможно ли бе бебето й наистина да е тук?

И сякаш като по поръчка предната врата на къщата се отвори. Емили изписка и се скри зад Спенсър. Пръв излезе познат слаб мъж със слабо телосложение и пясъчно руса коса.

— Взе ли я? — каза той на някой, който вървеше зад него.

— Аха — обади се женски глас.

Емили надникна иззад рамото на Спенсър тъкмо навреме, за да види как Лизи Бейкър излиза на верандата и затваря вратата зад себе си. Тя изглеждаше свежа и щастлива, носеше черни панталони за йога и маратонки Найк. В ръцете си държеше едно ухилено седеммесечно момиченце с прасковени бузки, облечено в розова плетена рокличка и черни лачени обувчици „Мери Джейн“. Момиченцето размаха ръчички и изгука щастливо. Косата му имаше същия червеникаворус цвят като на Емили.

— О, Господи — рече Емили и очите й се напълниха със сълзи. Това беше нейното бебе. Вайълет. Която изглеждаше красива и щастлива, по-добре, отколкото си беше представяла.

— Ем — беше всичко, което можа да произнесе Ариа. Спенсър хвана ръката на Емили и я стисна. Хана се облегна на рамото й и доволно въздъхна.

Вайълет беше в безопасност — в безопасност! Само това имаше значение. Емили можеше да се справи с родителите си. Можеше да се справи с Айзък. Можеше да се справи с всички в Роузууд. Всичко щеше да е… е, не точно добре, но поне поносимо. Ако нещо се беше случило с бебето, тя никога нямаше да си прости.

Емили се обърна към приятелките си.

— Вече се чувствам добре — прошепна тя. — Да си тръгваме, преди да са ни видели.

Тя се обърнаха, но внезапно госпожа Бейкър рязко спря, забелязвайки Емили. Тя инстинктивно притисна Вайълет към гърдите си.

Съпругът й се обърна, за да види какво гледа жена му, и също пребледня. Преглъщайки тежко, Емили вдигна ръка, опитвайки се колебливо да им подскаже, че не им мисли злото. Миг по-късно семейство Бейкър й махнаха в отговор. Казаха нещо, което Емили не можа да чуе. После госпожа Бейкър прекоси улицата и се приближи до нея, носейки Вайълет.

— Какво правите? — извика паникьосаната Емили. Когато се обърна, тя видя, че Спенсър, Ариа и Хана се отдалечаваха. — Не си отивайте!

— Всичко ще бъде наред — окуражи я Спенсър и се скри зад ъгъла.

Емили се обърна и продължи да гледа към госпожа Бейкър, която се качи на тротоара, притиснала Вайълет към хълбока си. За части от секундата погледите им се срещнаха. Емили нямаше представа какво ще й каже госпожа Бейкър. „Как смееш? Махай се оттук?“

— Виж ти — рече госпожа Бейкър. — Хедър. Здравей.

— Всъщност се казвам Емили — отвърна момичето. — Емили Фийлдс.

Госпожа Бейкър се засмя нервно.

— Знам. Видях една твоя стара снимка в списание „Пийпъл“. Не мога да повярвам, че не съм се сетила, че си ти. — После вдигна бебето в ръце и я накара да махне с ръчичка. — Предполагам се досещаш кой е това. Нарекохме я Вайълет.

— Здравей, Вайълет. — Емили едва успя да произнесе думите. — Изглежда прекрасно. Щастлива ли е?

Госпожа Бейкър прибра кичур коса зад ухото си.

— Ами, тя още не може да говори, но ние си мислим, че е. И ние сме щастливи. — Сянка на притеснение премина през лицето й.

— Преместили сте се — отбеляза Емили.

Госпожа Бейкър кимна.

— Да. Малко, след като… сещаш се. Решихме, че хората ще започнат да задават въпроси. Решихме, че е по-добре да се преместим някъде, където никой не ни познава. — Жената погледна Емили, очите й също бяха насълзени. — Не знаем защо промени намеренията си, но сме ти ужасно благодарни. Надяваме се, че го знаеш.

Емили се почувства като обляна със слънчева светлина. Тя избърса една сълза и отново погледна към усмихнатото личице на Вайълет.

— Аз съм ви ужасно благодарна.

От другата страна на улицата избибипка клаксон. Госпожа Бейкър се обърна и помаха на съпруга си, който гледаше от един джип Хонда.

— Смятам да кажа на всички за бебето — избъбри Емили. — Но никога няма да им кажа за вас.

Госпожа Бейкър кимна.

— Ние също ще пазим тайната ти.

Двете се спогледаха многозначително. Емили искаше да узнае и други неща за Вайълет, но може би не й се полагаше. Тя се беше отказала от правото да бъде нейна майка.

Оставаше й само да се надява, че семейство Бейкър ще й осигурят възможно най-добрия живот. Всичките пари на света не биха дали на Вайълет по-добър живот от сегашния.

Емили целуна бебето по главицата.

— Пазете я, чувате ли? Всяка нощ я заключвайте. Никога не я изпускайте от погледа си.

— Разбира се — отвърна Лизи.

— Добре — рече Емили. След това се обърна и тръгна колкото се може по-бързо към момичетата, защото се страхуваше, че ако не избяга сега, никога няма да може да изостави Вайълет. Обърна се назад само веднъж и видя, че Лизи отново кара бебето да й маха. В гърдите й се надигна ридание. Помисли си за А., който се крие някъде наблизо и само чака да се докопа до Вайълет. Тази мисъл бе непоносима.

Емили преглътна тежко и погледна към преминаващите автомобили. „Ако следващата кола, която мине, е синя, с Вайълет всичко ще бъде наред — помисли си тя. — Ако е червена, А. ще й причини нещо ужасно.“

Тя чу бръмчене на двигател и затвори очи, страхувайки се да види какво й гласи бъдещето. Нищо през живота й не я бе вълнувало толкова силно. Точно когато колата премина покрай нея, Емили отвори очи и видя емблемата на мерцедес. Тя въздъхна дълбоко и очите й се насълзиха.

Колата беше синя.