Потрес

23. Дами на официален обяд

Спенсър натисна звънеца на „Айви хаус“, после отстъпи назад и се огледа в стъклото до вратата. Беше неделя следобед, няколко минути след часа, който Харпър й беше казала да дойде на потлъка, и тя бе пристигнала подготвена. Беше успяла да си издуха косата с калпавия сешоар в мотела и си беше сложила грим пред напуканото огледало. Ютията беше работила достатъчно дълго, за да успее да изглади роклята, която си носеше и, най-важното, в ръцете си държеше три тави с лепкави, шоколадови сладкиши с трева.

Вратата се отвори и Харпър, облечена с рокля на точки и лачени обувки на токчета, и се усмихна хладно.

— Здравей, Спенсър. Значи успя.

— Да, и нося сладкиши. — Спенсър й предложи увитите в целофан тави. — С двоен шоколад. — И щипка трева, й се прииска да добави.

Харпър изглеждаше доволна.

— Идеални са. Влизай.

Спенсър реши, че на потлъка ще бъдат предлагани само десерти — и най-вече сладкиши с шоколад. Но когато Харпър я въведе в огромната, модерно обзаведена кухня, оборудвана с огромна печка „Улф“, с осем газови котлона, грамаден хладилник и плот, по-голям от масата в трапезарията на къщата на Спенсър, там имаше подредени най-различни ястия. Касерола с киноа, киш, печени макарони, които все още димяха. Имаше голяма купа за пунш, пълна с червеникава течност, а върху повърхността й се носеха късчета ябълка. До нея се мъдреше плато със сирена бри, манчего и стилтън.

Спенсър зяпна изненадано. Как бяха успели да натъпчат наркотици във всичко това? На Спенсър й беше ужасно трудно дори само да забърка тестото за сладкиша; печката в кухнята на мотела беше като дар от бога. Тя се принуди да моли нощната смяна на рецепцията да й позволи да я използва, като забърка тестото в кофата за лед и изсипа тревата вътре в последния момент. После, докато се печаха, тя заспа на тапицирания с изкуствена кожа диван във фоайето и се събуди чак когато таймерът на фурната забръмча. Нямаше представа дали са станали вкусни, но това нямаше значение — беше успяла да се справи.

В главата й прозвучаха думите на Рифър. Наистина ли имаш нужда някакъв си глупав клуб да ти казва, че си готина? Но той сигурно бе казал всички тези презрителни думи за „Айви“ просто защото знаеше, че никога няма да го приемат в нещо толкова престижно. Нещастник.

— Чиниите и приборите са ей тук. — Харпър посочи масата.

Спенсър се повъртя около храната, изумена, че всяко ястие съдържаше нелегалната субстанция. Не искаше да опитва никое от тях. Промърмори нещо, че не е гладна и последва Харпър в приемната.

Стаята беше претъпкана с добре облечени момчета с вратовръзки и панталони цвят каки и момичета с изискани рокли. Музикалният фон бе класическа музика, а наоколо обикаляха келнерки, които предлагаха високи чаши с коктейл „Мимоза“. Спенсър долови откъслечни разговори за композитор, който й беше непознат, дебати върху противопоставянето на природата и родителските грижи, чуждестранната политика в Афганистан и почивката в Сен Бартелми. Ето затова искаше да е част от „Айви“… всички разговаряха с начетени, умни, зрели гласове на изискани теми. Майната му на Рифър и убежденията му.

Харпър отиде при Куин и Джеси. Момичетата погледнаха изненадано Спенсър, но после й се усмихнаха и я поздравиха сърдечно. После насядаха по кожените дивани и продължиха разговора си за някакво момиче на име Патриша; очевидно тя беше забременяла от приятеля си по време на ваканцията.

— Смята ли да задържи бебето? — попита Харпър, хапвайки от салатата с макарони.

Джеси сви рамене.

— Не знам. Страх я е да каже на родителите си. Знае, че направо ще откачат.

Куин поклати глава съчувствено.

— И моите биха откачили.

Спенсър се почувства смутена от темата, която й беше толкова близка. Поглеждайки обективно към ситуацията с Емили, тя не можеше да повярва, че приятелката й бе успяла да скрие бременността си от почти всички, които познаваше. А най-невероятното бе как Емили измъкна бебето от болницата и го остави на прага на някакви хора.

Лошото бе, че А. — Гейл — бе разбрала точно какво се беше случило.

Щеше ли Гейл да се раздрънка? Не точно за това, а за всичко останало, което бяха сътворили?

Спенсър погледна към празната си чиния; искаше й се да има нещо, с което да ангажира ръцете си.

— Спенсър, много са вкусни — каза Харпър, сочейки към парчето сладкиш, което си беше отрязала от кутията на Спенсър. — Опитай. — Тя поднесе една хапка към устата на Спенсър, но момичето се отдръпна.

— Не, благодаря.

— Защо? Невероятни са!

Куин присви очи.

— Освен ако и ти не се въздържаш от консумацията на захар?

Всички я гледаха въпросително и Спенсър се изпълни с неувереност. Зачуди се дали е задължително да се яде храната, като един вид изпитание за приемането в „Айви“. Може би нямаше избор.

— Благодаря — отвърна тя и лапна хапката. Харпър беше права — сладкишът беше превъзходен и Спенсър дори не усети вкуса на марихуаната. Стомахът й изкурка в отговор; не беше хапвала нищо от предишната вечер. Едно малко парче сладкиш няма да навреди, нали?

— Добре, убедихте ме — каза Спенсър, стана и отиде да си отреже парче.

Когато се върна, изяла почти цялото парче, момичетата разговаряха за това как искат да заснемат филм, с който да участват в студентския филмов конкурс на Принстън.

— Искам да заснема един за пумпали в стил Чарлс и Рей Еймс — каза Куин.

— Аз си мислех за филм за Бетани. Помните ли, разказвах ви за нея? Онова ужасно дебело момиче, което седи пред мен в часовете по Въведение в психоанализата. — Джеси завъртя очи. — Бих могла да го нарека Момичето, което яде понички.

Спенсър отхапа от сладкиша и си пожела да е достатъчно смела, за да каже на Джеси, че самата тя не е съвсем грациозна. Незнайно защо думата грациозна й се стори ужасно смешна. Грамадните лунички по бузите на Деси също бяха смешни. Джеси я изгледа странно.

— Какво?

— Ами, не знам — отвърна Спенсър, отхапвайки отново от сладкиша. В скута й паднаха няколко късчета, които й заприличаха на миши бробонки. Тя отново избухна в смях.

Харпър се изправи и погледна Спенсър така, сякаш казваше: „Ти си непоправимо странна.“

— Отивам да си взема още едно парче сладкиш. Вие искате ли, момичета?

— Донеси и на мен — отвърна Куин. Джеси също кимна.

Сладкишите. Ето защо всичко й се струваше смешно. Досега Спенсър бе пушила трева само два пъти, на купони в дома на Ноъл Кан, но веднага разпозна усещането. Пулсът й се забави. Страховете й като че ли се изпариха. Тя се облегна назад и се ухили на красивите хора около нея, възхищавайки се на ярките цветове на дрехите им и копринените вратовръзки. Клепачите й натежаха и тя отпусна натежали ръце на дивана.

Внезапно се стресна. В другия край на стаята някаква двойка се натискаше, плъзгаха ръце по телата си, преплели езици. Друга двойка се целуваше до пианото. Толкова бяха погълнати от заниманието си, че бяха полегнали върху клавишите, които от време на време издаваха звуци. Група момичета се взираха в остъкления шкаф в ъгъла, възхищавайки се на подредения вътре китайски порцелан. Куин стоеше в рамката на вратата и разказваше история за това как домакинката й винаги казвала оттам вместо оттатък, с тон, който сякаш казваше „чистачите са по-долен клас хора“. Очите на Джеси бяха зачервени и оцъклени, и тя въртеше ръце пред лицето си, изпълнена с възхищение от тях.

Спенсър разтърка очи. Колко време беше спала?

— Стриптийз! — извика някой и някакъв тип с шапка на Принстън на главата, но без нищо друго по себе си, притича през гостната, стиснал парче сладкиш в ръката си. Други двама бързо съблякоха дрехите си и хукнаха след него по коридора.

Харпър цъфна до Спенсър и я издърпа от дивана.

— Хайде да се включим, сънчо!

Спенсър тромаво издърпа памучната рокля през главата си и остана само по бикини. Двете се затичаха след останалите към библиотеката, после през трапезарията и накрая в кухнята. По пода бяха пръснати тенджери и тигани, на масата имаше разпилени начос и незнайно защо от полилея над масата висяха ленти тоалетна хартия. Тавите със сладки бяха почти празни. Спенсър грабна последното парче и го лапна.

Когато се върнаха в гостната, натискащите се двойки бяха още повече, една групичка студенти беше насядала на големия килим в средата на стаята и играеше на стрип покер. Спенсър се тръшна на дивана.

— Само на мен ли ми се струва, че купонът подивя? — попита тя Харпър.

— Не е ли страхотно? — Очите на Харпър блестяха. — Всички са като надрусани, нали?

„Ами, не беше ли това целта?“, искаше да попита Спенсър, но Харпър вече й беше обърнала гръб и се взираше в прозорците.

— Хей, знаеш ли какво искам да направя? — попита въодушевено тя. — Да си направя рокля от пердетата точно както направи Скарлет О’Хара в „Отнесени от вихъра“!

Тя скочи на перваза и откъсна пердетата от корниза, преди някой да успее да я спре. След това грабна ножчето за отваряне на писма от близката масичка и наряза плата на дълги ивици.

Спенсър се разсмя, но същевременно потрепери. Пердетата сигурно бяха ценни антики.

Куин извади телефона си.

— Това е невероятно! Трябва да го заснемем на филм за фестивала!

— И искам всички да сме звезди! — рече завалено Харпър. Тя погледна към Спенсър. — Можеш ли да ни снимаш с телефона си?

— Добре — отвърна Спенсър. Тя натисна бутона за видеозаснемане на айфона си и започна да записва. С налудничав вид Харпър започна да сваля още пердета и да изтърбушва възглавничките на кожения диван.

— Да! — Дениъл, домакинът на петъчния купон, грабна парче плат и го уви като тога около голото си тяло — той също се беше включил в стриптийз парада. Последваха го още няколко момчета и всички замаршируваха наоколо, скандирайки „То-_га_! То-_га_! То-_га_!“ Когато минаваха покрай нея, Спенсър зърна някакво момче с дълга кестенява коса. Това Финиъс ли беше? Не го беше виждала след курсовете по право в Пен предишната година. Но докато примига няколко пъти, той бе изчезнал, сякаш изобщо не бе съществувал. Спенсър притисна длани към слепоочията си и бавно ги разтърка.

Толкова беше надрусана.

Обърна се към Харпър. Момичето очевидно се беше отегчило от съсипването на завесите и сега лежеше на килима, вдигнало краката си във въздуха.

— Чувствам се толкова… жива — пропя тя. После погледна към Спенсър. — Хей. Трябва да ти кажа нещо. Нали познаваш онова момче Рейф — Рифър? Той си пада по теб.

Спенсър изстена.

— Какъв смотаняк. Как изобщо е влязъл в Принстън? Да не е някакво наследство?

Харпър се ококори.

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

Харпър притисна пръсти към устните си и се изкикоти.

— Спенсър, Рифър е абсолютен гений! Като Айнщайн.

Спенсър се подсмихна.

— Едва ли.

— Не, сериозно говоря. — Внезапно лицето на Харпър придоби напълно трезво изражение. — Получава пълна стипендия. Изобретил е някакъв химически процес, който изключително евтино превръща растенията във възобновяема енергия. Получил е Стипендията на Макартър.

Спенсър изсумтя.

— Ъ-ъ-ъ… за един и същ човек ли говорим?

Лицето на Харпър продължаваше да е сериозно. Спенсър се облегна на лакти и се замисли. Рифър беше… умен? Абсурдно умен? Спомни си какво й беше казал предишния ден в къщата си. „Не съди книгата по корицата.“ Тя започна да се смее. Смехът й бързо премина в кикот и по лицето й потекоха яростни сълзи, докато накрая почти не можеше да диша.

Харпър също се разсмя.

— Какво е толкова смешно?

Спенсър поклати глава, без самата тя да е съвсем сигурна.

— Мисля, че изядох твърде много сладкиш с трева. Главата ми се върти.

Харпър се намръщи.

— Сладкиш с трева? Къде са?

Челюстните мускули на Спенсър омекнаха. Тя внимателно изгледа Харпър, чудейки се дали това също не е халюцинация.

— В сладките, които донесох, забърках марихуана — каза тя с тон, който намекваше „не е ли очевидно“.

Устните на Харпър се окръглиха в едно О.

— Стига бе — прошепна тя и плесна Спенсър по ръката. — Това е най-страхотната идея! — Тя се разсмя искрено. — Нищо чудно, че ми е толкова замаяно! А аз си мислех, че някой е сипал абсент в пунша!

Спенсър се изсмя нервно.

— Е, не е задължително да са точно моите сладкиши, нали? — Все пак Харпър бе опитвала и останалите ястия. Кой знае какво са забъркали в тях.

Но щом забеляза обърканото изражение на лицето на Харпър, светът й се преобърна наопаки. Може би в никое от останалите ястия не бяха слагани незаконни субстанции. Ами ако точно нейните сладкиши бяха подлудили всички?

Тя огледа стаята. В ъгъла едно момиче слагаше нещо лепкаво и шоколадово в устата на друго. Две момчета до прозореца се тъпчеха със сладки с такава стръв, сякаш това беше последното им ядене. Сладкишите бяха навсякъде. В чиниите по малките масички, в ръцете на хората, които отпиваха от чашите с пунш, по бузите, под ноктите и по килима. На масичката за кафе лежеше полупразен поднос. Друг се поклащаше върху радиатора. Спенсър надникна в кухнята. Тавите от сладкишите все още бяха там, но изпразнени до шушка.

Дали някой друг беше донесъл сладкиши или тя бе донесла пет вместо три? Главата й беше толкова замаяна, че не можеше да мисли трезво.

Кожата й настръхна. Харпър изглеждаше впечатлена от номера с подправения с марихуана сладкиш. Но едно беше нейните сладкиши да са просто едно от многото незаконни ястия на партито, а съвсем друго да са единственото, което подлудява всички.

Спенсър имаше усещането, че стените се приближават към нея.

— Ей сега се връщам — промърмори тя на Харпър и се надигна от дивана. Заобиколи група студенти, които правеха снежни ангели на килима и двама младежи, които се дуелираха с антични мечове, свалени от поставките им на стената, и грабна палтото си от купчината дрехи до кухнята. Пред себе си видя тежката врата, която водеше към задния двор. Излезе през нея и се озова сред хапливия зимен въздух. За нейна голяма изненада между клоните на дърветата се процеждаше само една тънка ивица слънчева светлина. От пристигането й сигурно бяха минали часове.

Спенсър пристъпи по верандата, поемайки си дълбоко въздух.

На хоризонта се очертаваха университетските сгради. Един грамаден билборд прорязваше небето; на него имаше картина с новородено и надпис: ИЗБЕРЕТЕ БОЛНИЦА ПРИНСТЪН ЗА СВОИТЕ НАЙ-ЦЕННИ МИГОВЕ.

Това накара Спенсър да се сети за деня, в който се беше срещнала с Емили в болницата за нейното секцио. Когато пристигна там, все още объркана от новината, Ариа и Хана стояха от двете й страни.

Спенсър зяпна изненадано издутия корем на Емили. Пулсът й се ускори, когато видя очертанията на бебето на монитора до леглото на Емили. Всичко това се случваше наистина.

— Емили? — Една сестра надникна през вратата. — Готови са за теб. Време е да родиш бебето си.

Никой не ги попита дали искат да присъстват на раждането. Те облякоха сини престилки и последваха носилката до операционната. Емили беше ужасно изплашена, но трите непрекъснато я държаха за ръцете, като не спираха да повтарят колко е силна и смела. Спенсър не се осмели да надникне зад завесата и да наблюдава самата операция, но само след минути хирургът подсвирна доволно.

— Здраво момиченце!

Лекарят повдигна мъничкото, идеално оформено създание над завесата. Тя имаше червена, набръчкана кожа, мънички, затворени очички и голяма крещяща уста. От очите им потекоха сълзи. Беше едновременно невероятно и тъжно. Те стиснаха силно ръцете на Емили, изпълнени с благодарност, че им е дадена възможността да споделят това с нея.

За щастие, нямаше нужда бебето да остава в болницата, което означаваше, че момичетата могат да изпълнят плановете си да измъкнат майката и детето оттам още същата нощ. В полунощ, когато се сменяха сестрите, те помогнаха на Емили да стане от леглото и да се преоблече. После облякоха и бебето колкото се може по-тихо, и излязоха на пръсти от стаята й. В родилното отделение беше тихо и не се виждаше никой. Сестрите се грижеха за новородените в яслата.

Когато в коридора се появи една от лекарките, Спенсър отвлече вниманието й с въпрос къде се намира кафенето. Останалите бързо вкараха Емили и бебето в асансьора. Щом се озоваха на първия етаж, повече никой не им обърна внимание.

Промъкнаха се до паркинга под ярката светлина на уличните лампи на Филаделфия. Но докато се качваха в колата на Ариа, Спенсър долови някакво движение около един от стълбовете. Стомахът й нервно я присви. Дали изнасянето на бебето от болницата се смяташе за незаконно? За миг тя остана неподвижно на място, очаквайки човека да излезе на светло, но никой не се появи. Реши, че просто й се сторило, макар да не беше съвсем сигурна. Може би там се криеше А. Може би той беше видял всичко.

Щрак.

Спенсър се сепна. Заобикаляха я мрачни дървета. Клоните им дращеха кожата й. Кората им оформяше психеделични спирали; звездите бяха огромни и ярки, като в картина на Ван Гог. Каква беше тая трева, по дяволите?

Разнесе се шумолене, сякаш някой се промъкваше между дърветата. Спенсър разтърка очите си.

— Ехо? Кой е там?

Никакъв отговор. Шумоленето и пукането ставаха все по-силни.

Спенсър примигна и се огледа за пътеката към „Айви хаус“, но зрението й бе замъглено.

— Ехо? — извика отново тя.

Нечия ръка се отпусна на рамото й и тя изпищя. Размаха ръце, опитвайки се да види човека, но сетивата й бяха объркани, а нощта беше твърде тъмна. Краката й омекнаха и тя почувства как пада, пада, пада. Последното нещо, което запомни, бе тъмна сянка, която стои до нея и я гледа. Може би искаше да я нарани. Може би искаше да се отърве завинаги от нея.

После всичко потъна в мрак.