Потрес

20. Гърне със злато

Същия следобед Спенсър напусна занемарения Мотел 6 в покрайнините на университетския кампус, където бе отседнала след проваленото парти предишната вечер, и тръгна към гарата. Дъждът беше спрял и тротоарите блестяха под лъчите на появилото се слънце, а въздухът ухаеше на свежи цветя.

Хората прибираха чадърите и сваляха качулките на дъждобраните си.

Двама играчи на фризби-голф излязоха от общежитията и подновиха играта си. Всеки друг ден Спенсър щеше да се възползва от възможността да седне на някоя от пейките и просто да се наслади на великолепието на университета в Принстън. Но днес просто се чувстваше изтощена.

Почти веднага, след като полицията бе отвела Харпър от купона, Спенсър й беше изпратила няколко есемеса с разточителни извинения, но Харпър не й отговори. Не получи отговор и от Куин или Джеси, или което и да е от другите момичета, с които се бе запознала преди ареста. Спенсър знаеше, че оставането в „Айви хаус“ — или в което и да е друго място в кампуса — не е добра идея, затова прегледа в Гугъл местните мотели и почти в полунощ се озова в стаята в Мотел 6. Искаше само малко да поспи и да забрави за случилото се, но остана будна почти цялата нощ заради силната техно музика, която се носеше от сексмагазина до мотела. Косата й беше мазна от хотелския шампоан, кожата я сърбеше от евтините памучни чаршафи, а главата й пулсираше от мислите за това колко лошо е прецакала шансовете си да бъде приета в „Айви“.

Беше готова да се прибере у дома.

Край нея минаха група възрастни, облечени с бизнес костюми, които изглеждаха важни и уважавани. Хана беше казала, че Гейл е била в университета. Очевидно я беше проследила предишната нощ и беше предупредила ченгетата за Харпър. Спенсър разбираше, че жената е бясна на Емили, заради това, че не й беше дала детето си, но кой ненормалник ще стига до такива крайности в отношенията си с наполовина по-малки от него хлапачки?

Погледът й попадна на някаква блондинка и Спенсър изведнъж се спря. На една от пейките, с книга на Д. Х. Лорънс в ръка и голяма чаша кафе до себе си, седеше Харпър.

— О! — изтърси Спенсър. — З-здрасти!

Харпър я погледна и се намръщи. После продължи да чете, без да обели нито дума.

— Опитвах се да се свържа с теб. — Спенсър се приближи до пейката и пусна чантата си за земята. — Добре ли си?

Харпър прелисти книгата.

— Ако си искала да ме вкараш в неприятности, нямаш късмет. Ченгетата не намериха никаква трева у мен. Пуснаха ме само с предупреждение.

— Не съм искала да те вкарам в неприятности! — извика Спенсър. — Защо ми е да го правя?

— Ти беше единственият човек на купона, когото не познавах добре, а и като че ли не се чувстваше комфортно от това, че пушех трева. — Харпър продължаваше да не я поглежда.

Наблизо кацна ято гълъби, които започнаха да се карат за парче пица. На Спенсър й се искаше да може да разкаже на Харпър за А., но ако го направеше, той щеше да сътвори ужасна бъркотия.

— Имам някои предишни преживявания, затова ме е страх да не ме хванат отново — призна тя с тих глас. — Но никога не бих те издала.

Най-после Харпър вдигна глава и срещна погледа на Спенсър.

— Какво се случи?

Спенсър вдигна рамене.

— С една приятелка се бяхме пристрастили към стимуланти по време на подготовката за изпитите миналото лято. Хванаха ни в притежание.

Харпър се ококори.

— Загази ли?

— Пуснаха ме с предупреждение. — Спенсър заби поглед в чантата си. Нямаше нужда да влиза в подробности за историята с Келси. — Направо откачих. Но се заклевам, че не съм те издавала. Моля те, дай ми още един шанс.

Харпър си отбеляза с разделителя докъде е стигнала и затвори книгата. После дълго време гледа Спенсър, сякаш се опитваше да прочете мислите й.

— Знаеш ли, наистина искам да те харесам, Спенсър — рече тя. — Ако искаш да ми се реваншираш, утре има официален обяд на „Айви“, на който можеш да дойдеш. Но има една уловка: трябва да си донесеш ястие.

Спенсър примигна.

— Трябва да сготвя нещо? Къде да намеря кухня?

— Сама трябва да го измислиш. — Харпър пъхна книгата в чантата си и се изправи. — Всеки трябва да донесе ястие. Това е потлък4.

— Добре — кимна Спенсър. — Ще измисля нещо.

Устните на Харпър бавно се разтегнаха в усмивка.

— Ще се видим утре в „Айви хаус“ точно в дванайсет на обяд. Чао! — Тя тръгна по тротоара, полюлявайки хълбоците си, чантата й отскачаше от дупето й. Спенсър озадачено пристъпи от крак на крак. Потлък? Наистина ли? Това й звучеше като нещо, което би организирала баба Хейстингс за Женската лига, на която някога беше председател. Дори терминът потлък й звучеше като нещо от петдесетте, сбиращо в себе си образите на пъстроцветни дрехи, салати с макарони и купички с желе.

Думата отново прокънтя в главата й. Потлък. Харпър й беше намигнала така, сякаш бе имала и нещо друго предвид. В ума й нещо прищрака и Спенсър се изсмя на глас. Харпър го беше казала буквално. Тя очакваше от нея да забърка марихуана5 в ястието. Това бе шансът на Спенсър да докаже, че не е доносничка.

Часовникът в кулата удари кръгъл час и гълъбите на тротоара се разлетяха на всички страни. Спенсър седна на пейката и се замисли.

Макар мисълта отново да си купува наркотици да не й харесваше, тя отчаяно искаше да си върне благоразположението на Харпър — и шансовете да бъде приета в „Айви“. Само че как да се сдобие с трева? Не познаваше никого тук, освен хората от купона, а те сигурно нямаше да поискат да й помогнат.

Внезапно я осени гениална мисъл. Рифър. Той живееше в Принстън, нали? Спенсър порови в чантата си, търсейки късчето хартия, което й беше дал на официалната вечеря. За щастие го беше пъхнала в страничното джобче. „Какво странно, дълго пътешествие“, пишеше на него.

„Как позна“, помисли си тя. После затаи дъх, сякаш се канеше да влезе в неприятно миришеща стая, и набра номера му с надеждата, че не прави огромна грешка.

— Знаех си, че ще се обадиш — каза Рифър, отваряйки вратата на голямата къща в колониален стил, която се намираше в квартала на няколко мили от университетския кампус. Той беше облечен в провиснала тениска на Боб Марли, торбести дънки с кръпка на лист марихуана на коляното и същите конопени кецове, с които бе дошъл на официалната вечеря. На главата му имаше една от онези ужасни, боядисани в ярки цветове ямайски шапки, които всеки наркоман като че ли обичаше да носи, но поне си беше обръснал катинарчето. Без брада изглеждаше милион пъти по-добре — не че беше сладък или нещо такова.

— Благодаря ти, че се съгласи да се видим — рече твърдо Спенсър, подръпвайки жилетката си.

— Mi casa es su casa6. — Когато я въвеждаше вътре, лигите му буквално течаха.

Звукът от токчетата й отекна във фоайето. Всекидневната беше дълга и тясна, с бежов килим и кожени диван и столове. По рафтовете бяха подредени томовете на „Световна книжна енциклопедия“ от осемдесетте, а в ъгъла бе опряна позлатена арфа. До всекидневната се намираше кухнята, която имаше цветни, психеделични тапети и буркан със сладки във формата на ухилен бухал. Спенсър се зачуди дали Рифър се върти тук, когато е надрусан.

Тя подуши въздуха. За нейна изненада къщата не миришеше на трева, а на канелени свещи и ментова вода за уста. Ами ако Рифър не пушеше у дома? Или още по-зле, ако беше от онези, които само се преструваха на друсани, а всъщност се страхуваха от дрогата?

— И така, какво мога да направя за теб? — попита Рифър.

Внезапно изпълнена с неувереност, Спенсър подпря ръце на хълбоците си. Предишното лято си беше купувала наркотици, но това включваше тайни пароли и срещи в задните улички. Съмняваше се, че марихуаната се получава по същия начин, затова просто реши да е откровена и пряма:

— Чудех се дали мога да купя малко марихуана от теб.

Очите на Рифър грейнаха.

— Знаех си! Знаех си, че пушиш! Веднага получаваш! Дори можем да попушим заедно, ако искаш!

Е, това беше отговорът на всичките й въпроси.

— Благодаря — отвърна Спенсър, изпълнена е облекчение. — Но не е за мен, а за потлъка, който организира клуб „Айви“. С две думи, искат всеки да донесе ястие, в което е забъркана марихуана. Затова ми трябва малко трева… и рецепта. Много е важно за мен.

Рифър вдигна изненадано вежди.

— Това има ли нещо общо с мацката, която накисна на купона снощи?

Спенсър се напрегна.

— Не съм я накиснала! Но е заради това, да. Харпър има голямо влияние в „Айви“, а аз искам да ме приемат.

Рифър дръпна една струна на арфата.

— „Айви“ организира купони с трева? Не знаех, че са толкова готини.

„Ти пък какво ли знаеш?“, помисли си Спенсър раздразнено.

— Е, имаш ли трева за мен, или не?

— Разбира се. Насам.

Той тръгна по стълбите към втория етаж. Двамата минаха покрай малка баня с морска тематика и спалня за гости, в която имаше няколко фитнес уреда, и накрая влязоха в спалнята на Рифър. Тя беше светла и просторна, с двойно легло, бели рафтове и бели диван и кресло „Чарлс Еймс“. Спенсър очакваше да види смрадлива бърлога със странни плакати по стените, но спалнята й приличаше повече на стая от бутиков хотел в Ню Йорк. Е, сигурно не я беше обзавеждал той.

— Значи искаш да те приемат в „Айви“, а? — Рифър отиде до шкафа в дъното на стаята.

Спенсър изсумтя.

— Ами, да. Нима не го искат всички?

Рифър сви рамене.

— Не. Малко е претенциозен за моя вкус.

— Клуб, който организира потлък с трева ти се струва претенциозен?

— Не си падам много по клубовете. — Рифър постави думата клубове във въздушни кавички. — Не обичам да ме поставят в категории, разбираш ли? Толкова е потискащо.

Спенсър избухна в смях.

— Това не е ли „Присмял се хърбел на щърбел“?

Рифър я погледна безизразно и се облегна на бюрото.

— Имам предвид, самият ти не се ли вписваш в определена категория? — Спенсър подчерта с жест стила на Рифър. — Какво ще кажеш за растафарианския си външен вид?

Устните на Рифър се разтегнаха в лека усмивка.

— Откъде знаеш, че не съм нещо повече от това? Не трябва да съдиш за книгата по корицата. — След тези думи той се обърна към шкафа. — А защо толкова напираш да влезеш в „Айви“? Не ми приличаш на момиче, което среща проблеми в намирането на приятели.

Спенсър настръхна.

— Ами, защото приемането в някой от гурме клубовете е голяма чест.

— Нима? Кой го казва?

Спенсър сбърчи нос. На коя планета живееше тоя тип?

— Виж какво, може ли просто да видя тревата?

— Разбира се. — Рифър отвори вратичките на шкафа и отстъпи встрани.

Вътре имаше голяма, прозрачна пластмасова кутия с поне трийсет чекмеджета. Всяко едно носеше етикет с надпис, като „Северно сияние“ или „Мощен скунк“. Вътре се виждаха малки, сивкаво зеленикави туфички, които приличаха на кръстоска между снопче мъх и расти.

— Леле — прошепна Спенсър. Тя си мислеше, че Рифър ще крие дрогата под леглото, напъхана в някой мръсен чорап или увита в снопче социалистически вестници. Кутията беше идеално чиста и във всяко чекмедже имаше еднакво количество марихуана, като че ли грижливо претеглено с електронна везна. В чекмеджетата отляво се намираха сортовете Американо и Буда. Най-вдясно, на дъното, беше чекмеджето е надпис „Юмболд“ — Спенсър предположи, че няма сорт марихуана, който да започва с Я. Всичко бе подредено в азбучен ред. Спенсър се усмихна вътрешно. Ако беше пристрастена към марихуаната, тя сигурно също щеше да си подреди дрогата така.

— Всичко ли е твое? — попита тя.

— Аха. — Рифър изглеждаше горд от себе си. — Повечето видове създадох чрез хибридизация и генетична технология. Освен това е абсолютно органична.

— Ти дилър ли си? — Внезапно я полазиха нервни тръпки. Безопасно ли беше да остава тук?

Рифър поклати глава.

— Не, по-скоро съм колекционер. Не продавам — освен на готини мацки като теб.

Спенсър наведе очи. Какво ли виждаше в нея Рифър? Негов тип по-скоро би било някое покрито с пиърсинг момиче, което си пада по готик фестивалите.

Рифър отвори едно от чекмеджетата и подбра зеленикава туфичка.

— Този стаф е адски мек и много ароматен. Помириши.

Спенсър отстъпи назад.

— Не е като да ми предлагаш вино.

Рифър я изгледа снизходително.

— В някои култури разпознаването на отделните, сортове марихуана се счита за много по-изтънчено от чувствителното небце за вино.

— Предполагам, че ти си експерт. — Спенсър поднесе туфичката към носа си и вдъхна. — Уф. — Тя извърна глава настрани, стресната от познатата силна миризма. — Мирише на угарка.

— Аматьорка — изкиска се Рифър. — Продължавай да душиш. Не е само това. Тайната се скрие отдолу.

Спенсър го изгледа предпазливо, но после сви рамене и подуши отново. След като преодоля застоялата миризма на трева, тя започна да усеща мириса под нея. Нещо почти… ароматно. Тя вдигна глава, изненадана.

— Портокалови кори?

— Точно така. — Рифър се усмихна. — Това е хибрид от два различни сорта, който има изключителни плодови характеристики. Сам го създадох. — Той се обърна и измъкна друга туфичка, която размаха под носа на Спенсър. — Ами този?

Спенсър затвори очи и вдъхна.

— Шоколад? — рече тя след миг.

Рифър кимна.

— Нарича се „Шоколадов чукан“. Имаш наистина добро обоняние.

— Ех, ако имаше кариера в душенето на трева — пошегува се Спенсър, но дълбоко в себе си не можеше да не се почувства поласкана. Харесваше й да й казват, че е добра в нещо.

Тя се усмихна на Рифър и той й се усмихна в отговор. За миг й се стори много сладък. Очите му имаха такъв обезоръжаващ златист цвят. Ако само се отървеше от тези глупави дрехи, щеше да е страхотен.

Стресната от мислите си, Спенсър побърза да възстанови сериозното си изражение. Очевидно бе започнала да се омайва от изпаренията на тревата.

— Можеш ли да опечеш това в сладкиши? — излая тя.

Рифър се прокашля и също отстъпи назад.

— Да. Имам страхотна рецепта, която мога да ти дам. — Той издърпа една папка от подредения рафт, измъкна номерирано картонче от нея и й го подаде. Надписът отгоре гласеше Магически загадъчен сладкиш.

Спенсър пъхна картончето в джоба си.

— Какво ти дължа?

Рифър махна с ръка.

— Нищо. Нали ти казах, че не съм дилър.

— Искам да ти дам нещо.

Рифър се замисли за миг.

— Можеш да ми отговориш на един въпрос. Защо искаш да те приемат в „Айви“?

Спенсър настръхна.

— Какво ти пука?

Рифър сви рамене.

— Просто не разбирам гурме клубовете. Като че ли повечето хора ги използват, за да се почувстват по-важни, но наистина ли имаш нужда някакъв си глупав клуб да ти казва, че си готина?

Лицето на Спенсър пламна.

— Разбира се, че не! И ако попиташ някой техен член, сигурна съм, че ще ти каже, че не е това причината да членува там.

Рифър изсумтя.

— Моля те. Чувал съм ги момичетата от „Айви“ на купоните. Непрекъснато парадират с разни известни имена. Уверявам те, че единствената причина да са част от този клуб, е да впечатлят родителите си или защото това автоматично ги вкарва в някаква клика. Просто е… сигурно.

Главата на Спенсър се замая.

— Убедена съм, че те не мислят така. И аз не мисля така.

— Добре. — Рифър скръсти ръце на гърдите си. — Кажи ми тогава какво мислиш.

Спенсър отвори уста, за да отговори, но от нея не излезе нито звук. Не можеше да се сети за нито една причина, която Рифър би могъл да разбере. Най-лошото бе, че той може би беше прав — може би тя наистина искаше автоматично да влезе в някоя клика. Може би искаше да впечатли родителите си, господин Пенитисъл, Амилия, Мелиса и всички в „Роузууд дей“, които не вярваха в нея. Но Рифър бе направил така, че всичко това изглеждаше пошло и повърхностно.

Той я беше описал като едно нетърпеливо, несигурно малко момиче, което просто иска да направи мама и татко щастливи, без да мисли за себе си.

— Как се осмеляваш? — изтърси тя, поглеждайки го в очите. — Кой те направи толкова велик и могъщ? Ами самият Принстън? Те приемат малцина, а отхвърлят толкова други. Очевидно не ти е проблем да бъдеш част от това!

— Кой казва, че не ми е проблем? — отвърна тихо Рифър. — Наистина не трябва…

— Да съдя за книгата по корицата, разбрах — сопна му се ядосано Спенсър. — Може би трябва да послушаш собствения си съвет. — Тя измъкна портмонето си и подаде две двайсетачки на Рифър. Той ги погледна така, сякаш бяха посипани с антракс. После Спенсър излезе от къщата, затръшвайки вратата зад гърба си.

Студеният въздух подейства добре на пламналата й кожа. Челюстта я болеше от силното стискане.

Защо толкова много я интересуваше какво мисли за нея Рифър? Нали не бяха приятели. Въпреки това тя погледна към прозореца на спалнята му. Щорите не бяха вдигнати и Рифър не гледаше самотно навън, умолявайки я за прошка. Глупак.

Спенсър изправи рамене, слезе гордо по стъпалата и извади телефона си, за да си повика такси до мотела. Очите й се насълзиха, тя отстъпи назад и подуши коженото калъфче на телефона. Миришеше на тревата, която й беше дал Рифър.

Тя сбърчи нос, проклинайки миризмата. Тя вече не ухаеше на сладките, ароматни портокалови кори. И може би този аромат бе съществувал само във въображението й.