Потрес

30. Момичето от снимката

След двайсет и пет минути и три погрешни завоя момичетата свиха по Мокингбърд драйв, криволичеща улица от другата страна на планината Кейл.

— Леле — промърмори Хана, взирайки се в гъстата мъгла, която ги обгръщаше отвсякъде. Всяко имение притежаваше огромна площ земя. Криволичещи алеи водеха до големи замъци, френски имения, къщи в стил Тюдор и сгради, които приличаха на кръстоска между Капитолия и шедьовър на Франк Гери. Пред тях бяха паркирани ферарита, в задните дворове проблясваха светлините на тенис кортове. Хана беше свикнала с луксозните къщи на Ноъл и Спенсър, и дори с новата придобивка на баща си, но хората, които живееха в този квартал имаха много повече пари, отколкото можеха да похарчат, и нямаха нищо против да се перчат с това.

На следващата пощенска кутия с готически шрифт беше написано числото „56“ и Ариа бавно навлезе в алеята. Високите, впечатляващи дървета създаваха нещо като балдахин над пътя, превръщайки го в зловещ тунел. Колата подмина огромен шестместен гараж и конюшня, след което приближиха къщата. Тя представляваше внушително имение с колони и огромни сводести прозорци. Беше построена малко встрани от пътя, може би за да улавя по-добре лъчите на сутрешното слънце. Нито един от прозорците не светеше.

— Хм, а сега какво? — прошепна Хана, когато Ариа угаси двигателя.

— Да вървим. — Емили отвори вратата си и изскочи на пътеката. Хана и Ариа се измъкнаха след нея. Когато Хана дочу някакъв шепнещ звук, сърцето й се разтупка силно. Ами ако А. ги водеше право в капана?

— Къде ли е Спенсър? — попита през рамо Емили. — Не отговаря на есемесите ми.

Бяха й изпратили съобщения, в които разказаха какво се случва, и й казаха да ги посрещне пред къщата.

— Може би ще мине време, преди да я изпишат от болницата — прошепна Хана.

— А може и да се е изгубила, също като нас. — Ариа се качи на верандата и погледна към звънеца. — Сега какво да правим, да позвъним ли? „Хей, А. тук сме!“ — Тя погледна към Хана. — Ти го направи.

Хана се ококори.

— Няма начин!

— Аз ще го направя. — Емили докосна вратата и тя се отвори със скърцане, което напомняше на звука, издаван от вратите на обитаваните от духове къщи. Хана потрепери. Що за човек би оставил входната си врата отворена посред нощ?

Емили влезе вътре и се озова в преддверието.

— Ехо? — извика тя.

Хана я последна. Преддверието миришеше странно на лакочистител. На масичката светеше самотна лампа и разкриваше широко стълбище, впечатляващ кристален полилей и стена, покрита с черно-бели графики на хълмисти пясъчни дюни, животински черепи и лешояди. Прозорците на стаята вдясно бяха закрити от тежки завеси; подовете бяха застлани с дебели вълнени килими. Тапицираната врата на килера зееше отворена, а на закачалките висяха няколко палта. Цялото място излъчваше музейна атмосфера, сякаш се намираха на снимачна площадка, а не в истинска къща.

— Ехо? — повтори Емили.

Отново никакъв отговор. Емили погледна нагоре по стълбището. Ариа тръгна към кухнята. Хана вдигна каменния заек, поставен на масата до вратата, после отново го върна на мястото му. Беше толкова тихо, че тя започна да чува шумове, които може би не съществуваха. Нервно преглъщане. Леко шумолене. Пропукване на става.

— Нещо не е наред — прошепна внезапно Емили, прибирайки кичур коса зад ухото си. — Къде е Вайълет?

— Казах ти, че това не е добра идея — прошепна Хана.

— Мацки. — Гласът на Ариа беше изтънял като конец. Тя стоеше до масата в дневната и държеше плик в ръката си. — Погледнете тук.

Хана присви очи към надписа. В горния ляв ъгъл се виждаше логото на Пенсилванската електрическа компания. В центъра бе написан адресът — Мокингбърд лейн, № 56. После погледът й попадна на името на получателя.

— О, Боже! — прошепна Хана. Гейл Ригс.

Ариа остави писмото на масата.

— Момичета, това е къщата на Гейл. Нали ви казах!

Емили замига учестено.

— Какво означава това?

— Означава, че трябва да се махаме веднага — сопна им се Хана. — Гейл не е намерила бебето ти. Просто го е използвала, за да ни накара да дойдем тук, защото иска да ни нарани.

Тя тръгна обратно към изхода, отскачайки от всяка сянка, от всяка тъмна пукнатина. Скулптурата на върба изглеждаше опасна и жива. Закачалката й напомняше на прегърбен луд старец. Поредицата фотографии, наредени над камината, приличаха на криви зъби в огромна уста. На слабата светлина успя да различи сватбената фотография на Гейл и съпруга й. Следваше тяхна снимка по време на почивка, а после семеен портрет на Гейл, нейния съпруг и усмихнато русо момиче. Може би това беше дъщерята, за която тя бе споменала на Емили, същата, която била изгубила. Хана потръпна, опитвайки се да види как точно изглежда, но снимката беше твърде малка и чертите се различаваха трудно.

Докато не стигна до голямата снимка в дървена рамка. Това бе училищна фотография на красива русокоса тийнейджърка. Щом Хана зърна лукавите сини очи и дяволитата усмивка, устата й се изпълни с метален вкус. Би разпознала тази усмивка навсякъде.

Хана рязко се спря.

— О, Господи. — Тя посочи с треперещ пръст фотографията. Емили се приближи и погледна, след което залитна назад; краката й внезапно омекнаха.

— Това не е ли…? — прошепна Емили.

Ариа просто ахна ужасено.

Хана взе фотографията от рафта. Това обясняваше всичко — информацията, която притежаваше Гейл и защо тя не искаше просто да страдат… а да умрат.

— Табита е нейна дъщеря? — Гласът на Емили трепереше неудържимо.

— Как така не си разбрала? — попита настоятелно Хана. — Не си ли срещала съпруга й? Не я ли попита за името на дъщеря й? Не разпита ли какво се е случило с нея?

Емили поклати замаяно глава.

— Така и не се запознах със съпруга й — не че щеше да има значение, защото ние разбрахме как изглежда той едва след като намериха тялото на Табита. Освен това фамилията на Гейл е Ригс, не Кларк. Тя никога не ми разкри подробности за случилото се с дъщеря й, просто каза, че е изчезнала. А нищо от това не се появи, когато я проучвах в Гугъл!

Хана разтърка лицето си с ръце.

— И защо не ни е издала на полицията? — Тя едва успя да произнесе думите, защото дишаше тежко.

Емили прехапа устни.

— Може би не е знаела със сигурност. Може би това е бил начинът й да ни накара да се издадем и да признаем. Опитваше се да ни подлуди, да ни накара да кажем истината.

— Все още ли смяташ, че Али е А.? — сопна й се Ариа.

Емили изглеждаше потресена.

— Май не.

Всички се обърнаха и отново погледнаха снимката. За части от секундата им се стори, че Табита им намига. Паднахте ли ми! Същото изражение се появяваше на лицето на Али, когато ги принуждаваше да направят нещо, което не искаха.

В този миг се разнесе остър, отчаян писък. Момичетата се обърнаха рязко. Хана сграбчи Ариа за ръката, а Ариа хвана Емили. Писъкът продължи, като ставаше все по-силен и по-настоятелен.

— Бебе — прошепна Хана.

— Вайълет! — изпищя Емили. Тя хукна по коридора, тичаше на сляпо по посока към звука. Ариа хукна след нея, а Хана ги последва с разтуптяно сърце. Профучаха покрай кабинет, перално помещение и огромна, безупречно чиста мраморна кухня, която миришеше на пресни лимони. Звукът като че ли идваше иззад двукрилата врата от другата страна на плота. Емили завъртя ключа и блъсна вратата.

Озоваха се на голяма тухлена веранда. Откакто бяха влезли в къщата, мъглата се беше сгъстила още повече. Писъкът отекваше във въздуха, но никъде не се виждаше бебе.

— Вайълет? — Емили започна да се върти с насълзени очи.

Внезапно звуците секнаха. Тишината беше оглушителна. Хана погледна приятелките си, чиито лица се размиваха в мъглата. През главата й мина ужасна мисъл: Беше ли мъртво бебето?

Пук.

Хана се изправи и погледна през мъглата към гаража и дърветата. Макар да не виждаше нищо, тя усети нечие присъствие. В този миг чу стъпките.

— Мацки. — Гласът й трепереше.

— Може да е Спенсър — рече смело Емили. Телефонът й просветна в тъмнината. — Току-що получих есемес, че е тук.

— Тогава къде е колата й? — Ариа посочи алеята. Освен нейното субару, там нямаше друга кола.

Емили прехапа устните си.

— Може да е паркирала в подножието на хълма и да е стигнала до тук пеша.

Хана се запъти към алеята.

— Тук има някой и това не е Спенсър. Трябва да я предупредим.

Почти беше стигнала до гаража, когато чу как нещо метално — ключове за кола, може би — пада върху асфалта. Тя замръзна на мястото си и се огледа, но не можеше да види нищо в мъглата. Разнесоха се стъпки, напрегнат шепот, размяна на реплики, които не можа да чуе. Накрая се чу толкова силен гръм, че чак я заболяха зъбите.

Тя се обърна рязко и впери поглед в приятелките си. Те стояха като вцепенени на верандата. Хана се извърна и отново погледна към алеята. Тогава забеляза неясна фигура, която лежеше просната върху една от цветните лехи, и изпищя. Фигурата беше облечена в дебело палто и качулка, която скриваше лицето; единственото нещо, което Хана можеше да види ясно, бе малката, тясна длан.

— Това Спенсър ли е? — изпищя Ариа.

Хана се затича към тялото. По лицето й се стичаха неконтролируеми сълзи. Нямаше ли Спенсър същото палто? Нямаше ли същите заострени ботуши?

Тя се спря изведнъж. Дали не беше убийство? Не бяха ли те следващите?

— Спенсър? — Емили се появи до Хана. — Спенсър? — Момичето я погледна ужасено. — Смяташ ли, че е…?

Хана се наведе, за да докосне качулката, но бързо отдръпна ръката си. Ужасяваше я мисълта какво ще види под нея.

Лицето на Спенсър, замръзнало в писък? Половината й мозък размазан по качулката?

По пътя мина кола и фаровете й за миг ги осветиха. Когато светлината премина през проснатото на земята тяло, Хана забеляза, че нещо не е наред. Изпод качулката стърчаха няколко кичура, които бяха по-светли от тези на Спенсър.

Ръката изглеждаше жилеста и по-възрастна. На безименния пръст имаше диамантен пръстен.

— Кой е това? — прошепна Ариа.

Хана си пое дълбоко дъх и дръпна качулката. Ариа изпищя. Емили покри очите си длан. И точно когато въздухът бе прорязан от вой на сирени, Хана погледна надолу. Очите бяха затворени, устните леко отворени. Жената би изглеждала така, сякаш спи, ако не беше ужасната рана на дясното й слепоочие. Хана огледа лицето и едва тогава разбра. Отпусна се на колене, изпълнена с облекчение, ужасена и объркана едновременно.

Тялото на земята не беше на Спенсър. А на Гейл.