Потрес

31. Истината се разкрива

Емили гледаше неподвижното лице на Гейл, бледата й кожа и кръвта, която се стичаше от главата й. В ушите й проехтя пронизителен звук и едва след няколко секунди тя осъзна, че това са собствените й писъци.

Обърна се, приведе се напред и повърна на тревата.

Звукът от сирените се приближаваше и нечия кола избръмча в алеята. Това беше Спенсър. Тя затръшна вратата зад гърба си и направи няколко крачки към тях. Тогава забеляза тялото на Гейл на земята и рязко спря. По лицето й за части от секундата премина поредица от емоции — изненада, ужас, страх.

— О, Боже — извика тя. — Това да не е…?

— Гейл — изграчи Емили с треперещ глас.

Спенсър изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне.

— Какво се случи?

— Нямаме представа. — По лицето на Ариа се стичаха сълзи. — Излязохме в задния двор, защото чухме бебешки плач, всичко бе обгърнато от мъглата, разнесоха се стъпки, после прозвуча нещо като пистолетен изстрел и тогава…

По улицата профучаха полицейски коли и момичетата замръзнаха. Колите навлязоха в алеята и със скърцане на спирачките спряха до автомобила на Спенсър. Хана зяпна изненадано. Спенсър инстинктивно вдигна ръце. Емили отстъпи встрани от тялото на Гейл.

Вратите се отвориха и навън изскочиха четирима полицаи. Двама от тях изтичаха до падналото тяло и започнаха да викат подкрепление по радиостанциите си, а останалите двама се приближиха до Емили и приятелките й.

— Какво става тук, по дяволите?

Емили погледна към говорещия полицай. Той имаше щръкнала руса коса, белези от акне по лицето и лъскава лейтенантска значка, на която пишеше ЛАУРИ.

— Не сме го направили ние!

— Можем да обясним! — извика едновременно с нея Ариа.

Лаури се обърна назад и погледна към тъмнината зад полицейските коли.

— Къде е човекът, който ни повика?

— Тук съм — разнесе се нечий глас.

От мъглата се появи друга фигура. Емили предположи, че това сигурно е някой съсед, но тогава съзря черния смокинг на младежа, лъскавите му обувки и дългата до раменете коса. Сърцето й падна в петите. Беше Айзък.

— К-какво правиш тук? — избъбри тя.

Айзък я погледна.

— Последвах те — притесних се за теб. После чух изстрела и извиках ченгетата.

Емили рязко извърна глава.

— Нямаш никакво право да ме следиш! Това е лична работа!

— Нямаше да го направя, ако ми беше казала какво става. — Гласът му прозвуча дрезгаво. — Притесних се да не попаднеш в беда. — Погледът му се отмести към Гейл и той изкриви устни.

Лаури измъкна уоки-токито от колана си и поиска подкрепление и линейка. После погледна към момичетата.

— Знаете ли коя е тази жена?

— Казва се Гейл Ригс — отвърна Ариа с тънък глас.

Лаури я гледаше, дъвчейки усилено дъвката си.

— Опитвахте се да я оберете ли?

— Не, разбира се! — проплака Емили. — Ние просто… Някой друг го направи! — Тя погледна към Айзък. — Кажи му, че никога не бих направила нещо такова!

Айзък премлясна.

— Ами, аз всъщност не видях какво точно стана — мъглата е твърде гъста. Но Емили никога не би направила нещо такова, полицай. Тя не е убийца.

Мъжът, който държеше Спенсър, изсумтя.

— Хората могат да те изненадат.

Лаури изплю дъвката си и погледна Емили.

— Ще ми обясните ли какво всъщност правите тук?

Емили погледна виновно към Айзък. Въртящата се лампа върху полицейската кола хвърляше синьо-червени отблясъци върху лицето му. Той продължаваше да я гледа с любяща загриженост.

— Въпросът е личен.

Лаури изглеждаше раздразнен.

— Ако не можете да ми обясните какво правите тук, ще трябва да ви отведем в участъка като заподозрени.

Приятелките й зяпнаха изненадано. Стомахът на Емили се сви. Наистина ли щеше да позволи да ги обвинят в престъпление, което не бяха извършили, само за да запази тайната си?

Тя се прокашля.

— Тук съм, защото мислех, че бебето ми е в опасност. Помислих, че са я отвлекли. Не знаехме, че тук живее Гейл Ригс — просто ни казаха, че бебето е на този адрес.

Айзък се ококори.

— Какво бебе?

Емили наведе очи и си пое дълбоко дъх.

— През лятото родих дете. — Тя изрече думите много бързо.

Айзък изглеждаше зашеметен.

— Така ли?

Тя кимна.

— Тя е твоя, Айзък.

За миг целият свят застина. Лицето на Айзък се сгърчи.

— Ъ-ъ-ъ… какво?

— Вярно е. — Гласът на Емили трепереше. — Разбрах го няколко месеца, след като скъсахме. Цяло лято се крих във Филаделфия и търсех осиновители на бебето. Запознах се с Гейл и тя поиска да го време, но после реших да го дам на някой друг. След това Гейл започна да сипе заплахи, от които стигнах до извода, че може да се опита да го открадне от новото му семейство. Затова, когато научих, че бебето е тук, пристигнах с приятелките ми, за да проверя дали е истина. — Емили реши, че това е достатъчно близо до истината. — И наистина мислехме, че е тук — чухме бебешки плач. Но после плачът… спря. Но не сме наранявали Гейл — додаде тя. — И недейте да наказвате приятелките ми. Те са тук заради мен.

Когато спря да говори, гърлото й дращеше и тя се чувстваше така, сякаш току-що бе преплувала Ламанша. За части от секундата недоверието на Айзък премина в объркване и гняв.

— Бебе? — повтори той с писклив глас. — Момиченце?

— Да. — Гласът на Емили беше натежал от сълзи.

Айзък прокара пръсти през косата си.

— Не мога да повярвам. — Той пристъпи вдясно, олюля се и се върна вляво. После внезапно се обърна и тръгна със скована фигура към полицаите. Емили понечи да го последна, но Хана я възпря.

— Остави го — прошепна тя.

След секунди се появиха още полицейски коли, линейка и пожарна. От колите се изсипаха полицаи и оградиха периметъра около местопрестъплението. Един детектив със сиво яке извади фотоапарат и направи снимки на безжизненото тяло на Гейл. Някакъв мъж с шлифер, на чийто гръб пишеше СЪДЕБЕН МЕДИК, го огледа, проверявайки дали наистина е мъртва. Полицейските кучета опъваха каишките си, от устата им се стичаха лиги. Сирените виеха неуморно, от което Емили я заболя главата.

Ченгето, което стоеше до Ариа, едър мъж с плешива глава, се обърна към Емили.

— Наистина ли очакваш да повярваме на историята ти? — попита той.

— Казах ви истината. — Емили беше като пребита. — Можете да прегледате медицинския ми картон в болницата „Джеферсън“.

— Защо не се обадихте в полицията, когато госпожа Ригс отправяше заплахите?

Емили погледна приятелките си. Спенсър прочисти гърлото си.

— Не искаше родителите й да разберат, че е забременяла — рече тя. — Реши, че сама ще успее да се справи с това.

— А кой ви подсказа, че бебето е тук? Кой е изпратил съобщението?

Стомахът на Емили се сви. Последното нещо, което искаше, бе да разкаже на полицията за А.

— Предполагам, че е било лъжа. Някой ни е измамил.

— Защо тогава госпожа Ригс е мъртва? — сопна й се Лаури.

— Нямам представа — прошепна Емили.

— Значи не знаете откъде е дошло това? — Лаури сочеше към нещо на земята.

Емили погледна натам. Точно до Гейл на земята лежеше черен пистолет. Той се сливаше с тъмния асфалт. Момичето отскочи от него, сякаш бе видяло гърмяща змия.

— О, Господи!

— Чухме изстрела — рече Ариа.

— Видяхте ли кой стреля? — попита Лаури.

Момичетата се спогледаха безпомощно.

— Мъглата беше прекалено гъста — обади се Емили. — Чухме само стъпки.

— Някой притича пред колата ми — рече Спенсър, — но не можах да видя лицето му.

Лаури вдигна пистолета с облечените си в латексови ръкавици ръце, пусна го в найлонова торбичка и го подаде на един от детективите. Мъжът записа нещо в лаптопа си. Емили се приближи, треперейки до приятелките си, опитваше се да им предаде мислите си, без да говори. „Как се случи това? Кой уби Гейл? Може би няма нищо общо с нас и бебето?“

Или пък е свързано точно с това? Възможно ли беше Гейл да не е А.? Възможно ли беше А. да е убил Гейл?

Но защо?

След няколко мъчителни минути детективът се обърна към момичетата.

— Добре. Оръжието е регистрирано на името на Гейл Ригс. Според архива пистолетът не е бил откраднат… Който и да е стрелял, трябва да го е взел от къщата й.

Ченгето, което държеше Ариа, посочи с палец към тъмнината.

— Айзък ви е видял да влизате в къщата. Съвпадение ли е било?

— Да — отвърна Ариа със слаб глас. — Бил е някой друг.

Лаури погледна към лежащото на земята тяло на Гейл, което вече бе покрито с чаршаф.

— Ще проверим оръжието за отпечатъци. Резултатът може да отнеме няколко часа. — Той погледна момичетата. — А дотогава вие четирите оставате с нас.