Потрес

35. Клубът, който не иска Спенсър за член…

Същия следобед Спенсър седеше край кухненската маса с родителите си. Баща й гледаше телефона си, а майка й си сипваше чаша чай с лед. Всичко беше почти като в доброто старо време, когато родителите й бяха заедно. Но тук беше и господин Пенитисъл, който стоеше облегнат на плота със скръстени ръце.

— Не мога да ти благодаря достатъчно за онова, което направи, Питър — каза майката на Спенсър, като мачкаше нервно една салфетка. — Последното нещо, от което се нуждае това семейство, е нови скандали.

— Радвам се, че можах да помогна — каза господин Хейстингс. — Исках да защитя всички ни и мястото на Спенсър в Принстън. — Той я погледна укорително. — Но въпреки това не разбирам къде ти е бил умът. Там е имало човек с пистолет, Спенсър. Ами ако случайно те бяха улучили?

— Не преживя ли достатъчно? — намеси се и госпожа Хейстингс. — Какво трябва да направим, да те заключим в стаята ти, докато завършиш, за да не се забъркваш в нови неприятности?

— Казах, че съжалявам — промърмори Спенсър. За трети път й изнасяха тази лекция.

На вратата се позвъни и госпожа Хейстингс се стресна толкова силно, че едва не изпусна чашата си.

— Кой пък може да е? — изръмжа тя.

— Аз ще отворя. — Спенсър стана от мястото си, дръпна ципа на суичъра си и отиде до вратата, надявайки се, че няма да са ченгетата. През прозореца се виждаше руса коса. Спенсър внезапно спря. Това не беше ли…

Харпър?

Тя отвори вратата. В коридора нахлу студен въздух. Харпър бе закопчала палтото си догоре и носът й беше силно зачервен. Очите й също бяха зачервени, сякаш бе плакала продължително. Ъгълчетата на устните й висяха надолу и в продължение на няколко дълги секунди тя просто мълчеше и гледаше.

— Хм, защо не си в Принстън? — попита предпазливо Спенсър.

Очите на Харпър проблеснаха.

— Защото съм в изпитателен срок. Заради теб.

Спенсър хвърли един бърз поглед през рамо, за да се убеди, че майка й не чува.

— Какво искаш да кажеш?

Харпър сложи ръка на хълбока си.

— Не е ли очевидно? Дисциплинарната комисия ме обвини за организирането на парти с наркотици. — По лицето й премина злобна сянка. — Странна работа, обаче. Спомням си, че ти спомена, че си донесла сладки, в които е имало няколко специални подправки. Всъщност изглеждаше доста горда от себе си.

Спенсър разпери ръце в отбранителен жест.

— Не съм им слагала ЛСД! Някой друг го е направил!

Харпър изсумтя грозно.

— Да бе. Край с теб. Ще се погрижа догодина никой в Принстън да не те приеме.

Стомахът на Спенсър се сви на топка. Отиването в Принстън й се струваше като чудесно ново начало, бягство от Роузууд, и тя бе толкова развълнувана от новото си приятелство с Харпър и другите момичета. Но докато А. върлуваше в живота й, тя никога нямаше да може да продължи напред. Той щеше да я преследва навсякъде.

Есемесите, снимките и клиповете щяха да се появяват бързи и яростни, дори да отидеше в Китай. Дори да излетеше за Луната.

Клипове. Внезапно в главата й проблесна идея.

— Не си отивай още. Искам да ти покажа нещо.

Спенсър отиде до чантата си и извади от нея айфона. После се върна, марширувайки триумфално, при отворената врата. Харпър продължаваше да стои там с раздразнено изражение. Спенсър тикна телефона в лицето й и натисна бутона за пускане. Появи се клипът на Харпър, която потрошаваше „Айви хаус“. Първо свали завесите от стените, после ги наряза. След това изкорми възглавниците. Събори книгите от рафтовете, счупи една ваза и нарисува една картина със спирала за мигли.

Лицето на Харпър се изкриви.

— Това не съм аз.

Спенсър се намръщи.

— Добър опит. — Тя дръпна телефона си, преди Харпър да успее да изтрие клипа. — Не ми се иска да го правя, но ако ме издадеш и аз ще те издам. Едва ли „Айви“ ще погледнат с добро око на вандализма. А и ти нямаш никакво сериозно доказателство, че точно моят сладкиш е бил подправен с наркотици, само онова, което съм ти казала, докато сме били надрусани. Аз от друга страна, имам този клип. Можеш да загазиш още повече.

Самоувереността на Харпър се стопи. Тя отвори и затвори уста няколко пъти, лицето й пламна.

— Хубаво — изплю най-накрая тя. — Но да не си посмяла да кандидатстваш за „Айви“. Аз може и да съм в изпитателен срок, но все още дърпам конците. И ще се погрижа те да стоят колкото се може по-далеч от теб.

— Въобще не ме интересува — отвърна Спенсър, опитвайки се да прозвучи колкото се може по-равнодушно, макар думите на Харпър да я бяха наранили. — И без това никоя от вас не ми харесва.

После затръшна вратата пред лицето на Харпър и сълзи опариха очите й. Всичко й се струваше толкова погрешно и прецакано; идеалният план за живота й се разпадаше на парчета. Тя трябваше да влезе в „Айви“. Това трябваше да е трамплинът й към невероятното бъдеще. Момичетата и момчетата от „Айви“ трябваше веднага да се сприятелят с нея, да се превърнат в хората, които ще познава цял живот. Сега единственият човек в Принстън, който щеше да разтоваря с нея, беше Рифър.

Тя пристъпи от крак на крак. Може пък да не е чак толкова зле. Тя се сети как Рифър си беше паднал по нея на официалната вечеря. Как се развълнува, когато я накара да подуши домашната му марихуана. Когато беше с него, не се налагаше да се преструва. Не трябваше да прави компромиси, за да го спечели.

Рифър бе най-милият човек, когото бе срещнала в Принстън. Ако трябваше да е честна, момичетата в „Айви“ бяха големи… кучки. И прекадено префърцунени. Наистина ли искаше да се мотае с тях?

Спенсър избърса сълзите си и тръгна обратно към кухнята, изпълнена със странно задоволство. Сама щеше да си е съвсем добре.

Може би Рифър бе прав, че гурме клубовете са глупави и надути. Не, че беше прав за всичко. И това не означаваше, че си пада по него.

Докато подминаваше стария кабинет на баща си, тя се усмихна. Добре де, може би наистина го харесваше мъничко. Ако не друго, поне му дължеше извинение. И кой знае, може би щеше да го придружи на следващия протест „Окупирай Филаделфия“. Просто от любезност.