Потрес

6. Приемът на Спенсър

Същата вечер, малко след шест часа, Спенсър влезе в „Раираният костур“, ресторант на Уолнът стрийт във Филаделфия. Заведението имаше висок таван, излъскан до блясък паркет от бразилска череша и коринтски колони. От тавана висяха огромни полилеи с формата на бъчви, около покритите с бели покривки маси лавираха келнери и въздухът ухаеше на разтопено масло, печена риба меч и червено вино.

Над гишето на метр д’отела висеше малък плакат с надпис „Добре дошли, принстънски студенти“, под който се виждаше стрелка, сочеща към малката зала вдясно. В нея трийсетина нетърпеливи момичета и момчета на нейната възраст се бяха събрали около масите. Всички момчета носеха панталони в цвят каки, закопчани догоре ризи и вратовръзки, и имаха леко зубраческия, свръх самоуверен вид на типичния абитуриент-отличник. Момичетата носеха блузи с жилетки, поли до коленете и обувки със скромни токчета, които просто крещяха „Един ден ще работя в адвокатска кантора“. Някои от тях бяха адски слаби и приличаха на модели, други бяха по-закръглени или носеха очила с тъмни рамки, но всички изглеждаха така, сякаш имаха отлични дипломи и високи резултати на SAT.

Погледът на Спенсър беше привлечен от примигващия телевизионен екран, който висеше над бара. На него с големи жълти букви проблясваше реклама: „Този петък гледайте повторението на Малка сладка убийца!“ Появи се момичето, което играеше Алисън Дилорентис, което казваше на актрисите, които изпълняваха ролите на Спенсър, Ариа, Хана и Емили, че отново иска да е най-добрата им приятелка.

— Липсвахте ми — пропя тя. — Искам отново да съм с вас.

Спенсър се извърна, усещайки как лицето й пламна. Не беше ли време да спрат да излъчват тази документална драма? А и филмът не разказваше цялата история. В него липсваше онази част, в която всички си бяха помислили, че Истинската Али се е появила в Ямайка.

„Не мисли за Али или за Ямайка“, смъмри се наум Спенсър, изпъна рамене и влезе с решителна стъпка в залата. Последното нещо, от което имаше нужда, бе да изперка в стил лейди Макбет на празничната вечеря по случай приемането й в Принстън.

Щом мина през двукрилата врата, едно момиче с руса коса и големи виолетови очи й се усмихна широко.

— Здравей! За вечерята ли си дошла?

— Да — отвърна Спенсър и изправи рамене. — Спенсър Хейстингс. От Роузууд. — Тя се молеше никой да не разпознае името й — или да забележи нейната доста по-едра, двайсет и няколко годишна версия, която се вихреше на телевизионния екран в съседната зала.

— Добре дошла! Аз съм Харпър, една от студентските посланици. — Момичето се разрови в купчината табелки с имена и намери една, на която името на Спенсър бе изписано с големи печатни букви. — Хей, да не би да си получила това на Лидерската конференция във Вашингтон преди две години? — попита тя, поглеждайки към верижката със сребърен Вашингтонски монумент, която висеше от голямата кожена чанта на Спенсър.

— Да! — отвърна Спенсър, доволна, че в последния момент се сети да закачи фигурката на халката на ципа. Беше се надявала някой да я забележи.

Харпър се усмихна.

— И аз имам едно такова някъде. Мислех, че там канят само студенти.

— Обикновено е така — отвърна Спенсър с престорена стеснителност. — И ти ли беше там?

Харпър кимна енергично.

— Страхотно беше, не си ли съгласна? Срещата с всички онези сенатори, разиграването на сесиите в ООН, макар че вечерята по случай откриването беше малко… — Харпър замълча и направи измъчена физиономия.

— Странна? — предложи Спенсър и се изкиска. — За онзи мим говориш, нали? — Организаторите на събитието бяха наели един мим да ги развлича. Цялата вечер той се преструваше на заключен в невидима кутия или разхождаше въображаемото си куче.

— Да! — Харпър се изсмя. — Изглеждаше толкова зловещо!

— Помниш ли, че сенаторът от Айдахо направо се влюби в него? — изхихика се Спенсър.

— Абсолютно! — Усмивката на Харпър беше топла и искрена. Тя погледна към табелката на Спенсър. — В „Роузууд дей“ ли учиш? Една от най-добрите ми приятелки се премести там. Познаваш ли Тенси Гейтс?

— Тя беше в отбора ми по хокей на трева! — извика Спенсър, доволна, че двете имат още нещо общо. Тенси беше едно от момичетата, което бе подписало петицията „Роузууд дей“ да започне да допуска седмокласнички в отбора по хокей на трева, с надеждата Спенсър да бъде избрана. Вместо това приеха Али, а Спенсър бе изпратена в скапания отбор на шестокласничките, където допускаха всякакви.

Тогава Спенсър погледна към табелката с името на Харпър. На нея бяха изписани клубовете, в които беше записана тя. Хокей на трева. „Дейли Принстониън“. И в дъното, с малки букви, бяха изписани думите Ръководител на дебатите, Айви клуб.

Едва се сдържа да не ахне. След като беше хваната неподготвена по време на дегустацията на торти, Спенсър бе извършила тонове проучвания за гурме клубовете на Принстън. Смесеният „Айви“, от чиито възпитаници бяха излезли държавни глави, изпълнителни директори на големи компании и литературни гиганти, беше на първо място в списъка й. Щом Харпър ръководеше „дебатите“, това означаваше, че отговаря за приемането на нови членове. Момичето определено бе от хората, които трябваше да познава.

Внезапно някой пред стаята започна да пляска с ръце.

— Добре дошли, първокурсници! — извика някакъв младеж с червеникаворуса коса. — Аз съм Стивън, един от посланиците. Вечерята ще започне всеки момент, така че моля, заемете местата си!

Спенсър погледна към Харпър.

— Искаш ли да седнем една до друга?

Лицето на Харпър помръкна.

— С удоволствие, но местата са надписани. — Тя посочи табелката с името на Спенсър. — Това номерче тук е на масата, на която ще седиш. Но пък съм убедена, че ще се запознаеш с някой от новоприетите.

— Да — отвърна Спенсър, опитвайки се да скрие разочарованието си. И преди да успее да каже още нещо, Харпър се отдалечи.

Спенсър намери масата си и седна срещу едно азиатче с щръкнала коса и правоъгълни очила, чийто поглед беше залепен за екрана на айфона му. Две момчета е еднакви сака от гимназия „Причърд“ разговаряха за някакъв турнир по голф, в който бяха участвали миналото лято. Дребничко момиче, облечено в костюм стил Хилъри Клинтън, крещеше по телефона си нещо за продаване на акции. Спенсър повдигна вежди, чудейки се дали то вече не си е намерило работа. Тези принстънски хлапета хич не си поплюваха.

— Ола.

От съседния на Спенсър стол я погледна момче с подстригана на катинарче брадичка, рошава кестенява коса и сънливи очи. Сивите му панталони имаха протъркани подгъви, обувките му, определено ушити от коноп, бяха кални и той миришеше на огромния бонг, който Мейсън Байърс си беше донесъл от Амстердам.

Наркоманчето протегна ръка.

— Аз съм Рейф Фредрикс, но повечето хора ми викат Рифър. От Принстън съм, затова имам чувството, че отивам в градския университет. Нашите ме умоляваха да не кандидатствам там, но аз им се опънах: „Как ли пък не! Имам нужда от свобода! Искам да бия тимпани в четири сутринта! Искам да участвам в протести по време на вечеря!“

Спенсър го гледаше и примигваше. Той беше изрекъл всичко това с такава скорост, че тя не беше сигурна дали е успяла да разбере всичко.

— Чакай малко, ти ще учиш в Принстън?

Рифър — боже, какъв глупав прякор, — се ухили.

— Ами нали затова сме тук? — Ръката му продължаваше да виси във въздуха пред Спенсър. — Ъ-ъ-ъ… обикновено сега идва моментът, когато хората се ръкуват. И ти казваш: „Здрасти, Рифър, аз се казвам…“

— Спенсър — отвърна замаяно тя, сграбчвайки огромната длан на Рифър. Главата й се замая. Мястото на този тип беше на тревистия хълм в Холис, при останалите гимназисти, които се бяха дипломирали със среден успех. Въобще нямаше вид на човек, който се е тормозил с приемните изпити и със сигурност беше прекарал доста часове в обществено полезен труд.

— И така, Спенсър. — Рифър се облегна назад и я огледа от глава до пети. — Мисля, че съдбата ни събра. Имаш вид на човек, който разбира нещата много добре. Не си пленник на системата. — Той я смушка отстрани. — Освен това си много сладка.

Пфу, помисли си Спенсър, обърна се нарочно на другата страна и се престори, че се възхищава на салатите от цикория, които сервитьорите поднасяха на масите. Проклетият й късмет отново се прояви, като я настани до този загубеняк.

Но Рифър не схвана намека. Той се наведе към нея и я потупа по рамото.

— Няма нищо лошо да си срамежлива. Виж какво, след вечерята мислех да отскоча до „Индипендънс хол“, а след това да се включа в демонстрацията „Окупирай Филаделфия“. Ще дойдеш ли? Очаквам да е много яко.

— Ами, не съм в настроение — отвърна Спенсър, раздразнена от това колко гръмогласно говори младежът. Ами ако всички си помислят, че са приятели?

Рифър пъхна едно парче цикория в устата си.

— Ти губиш. Вземи, в случай, че размислиш. — Той откъсна лист хартия от едно оръфано тефтерче, надраска нещо върху него и го подаде на Спенсър. Тя погледна с присвити очи думите. „Какво странно, дълго пътешествие.“ А? — Джери2 е моят гуру — рече Рифър. После посочи няколкото цифри, надраскани под цитата. — Можеш да се обаждаш по всяко време, денонощно. Винаги съм буден.

— Ъ-ъ-ъ… благодаря. — Спенсър пъхна листчето в чантата си. Тя забеляза, че Харпър я наблюдава от другия край на залата, срещна погледа й и завъртя очи, казвайки й: „Господи, толкова е досаден!“

Слава Богу, Стивън, другият посланик, започна да говори и продължителната му, ласкателна реч за това как всички в залата са чудесни и невероятни, и със сигурност някой ден ще променят света, защото са учили в Принстън, продължи доста дълго. Веднага, щом келнерите отнесоха чиниите от десертите, Спенсър скочи от мястото си и се отдалечи с цялата бързина, която можеха да й осигурят тренираните й от хокея на трева крака. Тя откри Харпър до машината за кафе и й се усмихна широко.

— Виждам, че си се запознала с Рифър — намигна й момичето.

Спенсър сбърчи лице.

— Да, каква съм късметлийка.

Харпър я погледна с непроницаемо лице, след което се приближи към нея.

— Виж, знам, че го казвам в последната минута, но имаш ли някакви планове за уикенда?

— Не мисля. — Освен да помага на майка си в дегустацията на още сладкиши за сватбата. Дали втората сватба наистина се нуждае отделно от торта и сватбена торта?

Очите на Харпър блеснаха.

— Страхотно. Защото ще има един купон, на който много ми се иска да те заведа. Мисля, че страшно добре ще се разбираш с приятелите ми. Можеш да останеш при мен в голямата къща в кампуса, където живея. Да усетиш атмосферата.

— Звучи ми прекрасно — отвърна бързо Спенсър, сякаш ако се бе забавила дори за части от секундата, Харпър щеше да отклони предложението си. Голямата къща в кампуса беше Домът на клуб „Айви“ — като ръководител на дебатите Харпър трябваше да живее в нея.

— Страхотно. — Харпър набра някакъв текст на телефона си. — Дай ми имейла си. Ще ти изпратя номера на телефона си и упътване как да ме намериш. Да си там към шест.

Спенсър даде на Харпър имейл адреса и телефонния си номер, и съвсем скоро в пощата й се появи мейл от Харпър. Когато го прочете, тя едва не се развика от радост. Харпър наистина й беше изпратила упътване как да стигне до Дома на клуб „Айви“ на Проспект авеню.

Тя излезе от залата, чувстваше се така, сякаш лети. Когато бутна въртящата се врата към улицата, прибраният в чантата й телефон издаде лек звън. Когато го извади и погледна към екрана, сърцето й изстина. „Имате ново съобщение от неизвестен подател.“