Потрес

16. Надпреварата

— Страхотни сте! — извика Хана към колоната от хора, които преминаха с трополене по главната улица на Роузууд. Провеждаше се ежегодният десеткилометров маратон, организиран от градската болница. Беше събота сутринта и валеше силно.

Косата на Хана изглеждаше ужасно, а гримът й беше размазан, но тя бе обещала на баща си, че ще раздава на участниците значки и сувенири с образа на Том Мерин.

— Вземете си бананче! — каза тя на един слаб възрастен мъж, който мина, пъхтейки покрай нея, и му подаде банан със стикер ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ТОМ МЕРИН, залепен на кората. — Гласувайте за Том Мерин! — Хана подаде водни чаши с надпис ТОМ МЕРИН на две закръглени жени на средна възраст, които, вместо да тичат, вървяха сгушени под един чадър.

— Напред, давайте!

Кейт, която стоеше до нея, захлупила здраво качулката на анорака си, се изкиска игриво.

— Едва ли ще успееш да накараш точно тях да се размърдат.

— Сигурно не — засмя се Хана, когато внушителните задни части на жените се скриха зад ъгъла.

— Ти защо не участваш в маратона? — Кейт тикна един полуобелен банан в ръцете на една слабичка жена, която тичаше със слушалки на айпод в ушите. — Помня, че миналата година мама ме накара да викам за теб.

Хана сви рамене. Миналата година беше бягала заедно с Майк — и го беше победила с преднина от няколко секунди. Двамата го бяха отпразнували с една голяма чиния спагети в „Раят на спагетите“ и бяха толкова въодушевени от постигнатите резултати, че се записаха в още няколко състезания през лятото. Но след раздялата им Хана се отказа да бяга.

Тя стрелна Кейт с поглед.

— Всъщност въпросът е ти защо не се състезаваш? — Кейт беше шампионка с отбора по крос в пресечена местност в предишното си училище в Анаполис. Изабел не спираше да се хвали с това.

Кейт зарови пръсти в кестенявата си коса.

— Защото Наоми и Райли се записаха първи. Състезанието не е достатъчно голямо и за трите ни.

Хана наля още вода в чашите, просто защото не знаеше къде да си пъхне ръцете.

— Значи все още сте скарани?

— Да. — Кейт запляска шумно на преминаващите бегачи. — Скарана съм само с Наоми. Не и с Райли.

Хана погледна Кейт с надеждата да научи още подробности. Заради нея ли се бяха скарали? Дали Кейт защитаваше Хана, или беше против нея? Но в този момент телефонът на доведената й сестра иззвъня и тя се скри под навеса на близкото кафене, за да приеме обаждането. Хана продължи да гледа преминаващите състезатели. Имаше студенти от Холис, мокрите им тениски бяха прилепнали към телата. Имаше бегачи-ентусиасти, облечени със състезателни потници и маратонки. Внезапно на завоя се появиха две познати фигури. Синьо-черната коса на Майк бе прилепнала към главата му. Той носеше бяла тениска с дълги ръкави, торбести черни шорти и неоновожълти маратонки Найк. Дясната му ръка стискаше здраво ръката на Колийн. Двамата бяха облечени с еднакви дрехи — но бялата тениска на Колийн бе станала прозрачна от дъжда. Заболя я като видя, че хобито на Хана и Майк сега беше станало хоби на Майк и Колийн.

Хана се опита да се скрие зад масата с вода, но Колийн я зърна и се ухили до уши. Мамка му. Двамата изтичаха до нея, дишайки тежко.

— Леле, Хана, колко мило, че раздаваш вода! — избъбри Колийн, взе чашата, пресуши я до дъно и посегна за друга. — Благодаря!

— Направо ще изпиеш цялата туба! — процеди през зъби Хана, едва сдържайки желанието си да й натика хартиената чаша в гърлото. След това се обърна към Майк и му предложи чаша. — Забавляваш ли се? — попита го тя с най-сладкия си гласец.

— Аха. — Майк изпи водата и си избра банан от подноса. — Състезанието е страхотно. Умирам от кеф да гледам толкова много момичешки задничета в мокри шорти.

— Майк! — Колийн се намръщи. Майк наведе извинително глава и Колийн завъртя очи. След това изтича до близкия контейнер за отпадъци и хвърли вътре празната си чаша. Хана повдигна вежди. Колийн не приемаше шегичките на Майк? Че как изобщо разговарят тия двамата?

Майк я погледна с любопитство.

— Изненадан съм, че ти не бягаш тази година.

Хана сви рамене.

— Дългът зове. — Тя му показа значката ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ТОМ МЕРИН, която бе забола на якето си. — Но си спомням миналата година. След края на състезанието се скрихме в храстите и се натискахме, без да сваляме медалите.

Устните на Майк потрепнаха.

— Ъ-ъ-ъ, да…

Хана погледна към Колийн. Тя разговаряше край контейнера с една от другите доброволки в кампанията.

— После участвахме в десетте километра по Марвин трейл през лятото — толкова беше горещо и някъде по средата на трасето отидохме да се изкъпем голи в онова езерце. Помниш ли как лелката едва не ни хвана?

Майк се изчерви.

— Хана, не съм сигурен…

— Трябваше да го направим тогава, не мислиш ли? — прекъсна го Хана.

Адамовата му ябълка подскочи. Той отвори уста, но от нея не излезе ни звук. Сигурно се чувстваше неудобно, но със сигурност не изглеждаше отвратен. Може би все пак искаше да прави секс с нея.

Хана избърса капчица вода от бузата му.

— Знаеш ли, баща ми организира предизборно парти утре вечер — промърмори тя в ухото му. — Трябва да дойдеш.

Майк отново отвори леко уста. В очите му проблесна интерес и Хана бе уверена, че се кани да се съгласи. В този миг една ръка хвана неговата.

— Хей, любимите ми хора! За какво разговаряме? — попита Колийн.

Майк примига учестено и се изпъна.

— За предизборното парти на господин Мерин — промърмори той.

Очите на Колийн грейнаха.

— Леле! Двамата с Майк го очакваме с такова нетърпение!

Хана погледна към Майк, но той умишлено избягваше очите й.

— Колийн си купи страхотна рокля — промърмори той.

— Да! — Колийн замря от възторг. — От магазина Биби в „Кинг Джеймс“. Знаеш ли го, Хана?

Хана изсумтя.

— Да. Само кучките пазаруват там.

Лицето на Колийн се сгърчи, Майк повдигна вежди, след което сграбчи ръката на приятелката си и я дръпна към колоната от бегачи.

— Това не беше много мило — промърмори той през рамо и миг след това вече го нямаше.

Какво беше това? Докато Хана обмисляше дали да не ги замери с банани, отнякъде се дочу тъничко кискане и косъмчетата на врата й настръхнаха.

Звън. Тя погледна към телефона си, който бе пъхнат в джоба на якето й. „Имате ново съобщение.“ За съжаление адресът на изпращача представляваше неразбираема смесица от цифри и букви.

Хана дълго време не откъсна поглед от есемеса. За какво говореше А., по дяволите?

— Хана! Ето те и теб!

Зад нея застана баща й, стиснал в ръка огромен раиран чадър за голф. До него стоеше висока слаба жена, облечена в блуза „Норт фейс“, тесни дънки и мъхести боти. През рамо бе преметнала небрежно чанта „Луи Вюитон“, в ръката си държеше мобилен телефон и я гледаше със самодоволна усмивка. Стомахът на Хана се сви в мига, когато я разпозна.

Гейл.

— О! — Това прозвуча като грак. — З-здрасти. — Хана погледна телефона в ръката на Гейл. Екранът светеше, сякаш телефонът бе използван наскоро. Тя ли беше изпратила есемеса?

— Хана, госпожа Ригс ще ни помогне в кампанията — рече господин Мерин. — Не е ли мило от нейна страна?

Гейл махна презрително с ръка.

— Моля те. Готова съм на всичко, за да подпомогна каузата на Том Мерин. — Тя пъхна телефона в джоба на палтото си. — Съжалявам, че закъснях толкова, Том. Снощи двамата със съпруга ми бяхме на вечеря в Принстън, за да отпразнуваме новата лаборатория, която той финансира, и току-що се прибрахме.

— Това въобще не е проблем. — Господин Мерин погледна към бегачите. — Но не ми се иска да те карам да стоиш тук в това време. Ако толкова настояваш да помогнеш, може би ще е по-добре да е в кафенето.

— Няма проблеми, наистина — отвърна весело Гейл. — Нямам нищо против лекия дъждец. Освен това така ще опозная прекрасната ти дъщеря. — Тя се обърна към Хана и се усмихна зловещо. — Много ми се искаше да поговорим на срещата, Хана, но ти изчезна — рече Гейл със сладък глас. — Сигурно си искала да бъдеш с приятелките си, нали?

— Да, няколко от тях присъстваха на срещата — рече господин Мерин. — Всички подкрепят кампанията.

— Колко мило — пропя Гейл. — Кое беше онова момиче с червеникавата коса, с което те видях?

Хана се вцепени.

— А, сигурно имаш предвид Емили Фийлдс — намеси се господин Мерин, преди тя да успее да отговори. — Двете с Хана отдавна са приятелки.

— Емили Фийлдс. — Гейл се престори, че размишлява, Господин Мерин се обърна настрани, за да се обади по телефона, а Гейл се наведе към Хана. — Странно, тя ми каза, че се казва Хедър — процеди през зъби тя.

Хана прехапа устни, усещайки горещия, нетърпелив поглед на Гейл.

— Не знам за какво говорите — промърмори тя.

— О, мисля, че знаеш. — Гейл изгледа преминаващата групичка бегачи. — Според мен знаеш точно какво имам предвид. Не си мисли, че не знам какво става тук. Не си мисли, че не съм наясно с всичко.

Хана се опита да запази равнодушно изражение, но имаше усещането, че в стомаха й подскачат топки за пинг-понг. Да не би Гейл да признаваше, че е А.?

Хана си спомни края на лятото. Точно преди Емили да роди със секцио, тя събра Хана и останалите в болницата и им обясни, че има нужда от помощта им да измъкне бебето от болницата, преди Гейл да се появи и да го отнесе. Тя тикна един плик в ръцете на Хана.

— Искам да отнесеш това в Ню Джърси и да го пуснеш в пощата на Гейл — обясни тя. — Това са парите от чека, който ми даде тя, заедно с едно извинително писмо. Просто го пусни в пощенската кутия и се махни. Гледай да не те види. Ако разбере, че съм й върнала парите, може да дойде в болницата по-рано и да провали плана ни.

Хана не можеше да откаже. Същия следобед, след като бебето се роди, тя мина с колата си през моста Бен Франклин и след петнайсет минути се озова пред огромната къща на Гейл. Когато зави по алеята, ръцете й трепереха. Не искаше да застава лице в лице с тази луда жена. Не и след случилото се с Истинската Али.

Бързо свали прозореца на колата и дръпна ръчката, за да отвори пощенската кутия. Ръцете й трепереха, когато пусна писмото вътре. В този миг долови шумолене. В храстите зад къщата нещо се размърда. Хана бързо натисна педала за газта и дори не забави ход, за да си сложи колана, докато не напусна квартала. Дали не беше провалила прикритието на Емили? Беше ли я видял някой? Дали къщата нямаше инсталирани охранителни камери?

Наблизо се разнесоха весели викове, които върнаха Хана към настоящето. Баща й продължаваше да говори по телефона, а Гейл стоеше толкова близо до Хана, че хълбоците им се докосваха. Тя положи леденостудената си ръка върху Ханината.

— Слушай внимателно — процеди жената през зъби. — Искам само онова, което е мое. Не мисля, че е чак толкова много. И ако не ми го дадат, мога да стигна до крайност, за да го получа; и ще го направя. Способна съм на много мръсни номера. Предай посланието на приятелката си. Разбра ли? — Устните й се изкривиха в жестока усмивка и ноктите й се впиха в кожата на Хана. Брадичката на момичето трепереше.

— Гейл? — Господин Мерин приключи разговора си и се върна при тях.

Гейл веднага пусна ръката на Хана. Обърна се и се усмихна ведро на баща й.

— Мениджърът на кампанията ми е тук — каза господин Мерин. — Бих искал да се срещнеш с него.

— Чудесно! — възкликна Гейл. И миг по-късно вече я нямаше.

Хана се довлече до най-близката пейка, отпусна се върху нея и покри лицето си с ръце. Пулсът й препускаше толкова ускорено, че го усещаше на дланите си. Думите на Гейл отекнаха в ушите й. „Искам само онова, което е мое. Способна съм на много мръсни номера.“ Гейл разполагаше с хиляди възможности. Да ги издаде. Да ги съсипе. Да ги прати в затвора. Да разруши живота им. И живота на баща й.

Тя бръкна в джоба си, извади телефона и натисна бутона за бързо набиране на Емили.

— Вдигни, вдигни — шепнеше тя, но телефонът продължаваше да звъни. Хана затвори, без да изчака включването на гласовата поща, и вместо това написа есемес на Емили да й се обади колкото се може по-скоро.

Едва тогава забеляза малката иконка в ъгъла на екрана, която показваше, че има съобщение. Беше пристигнало, докато пишеше есемеса на Емили.

Хана се огледа неспокойно. Баща й, Гейл и мениджърът на кампанията му стояха до кафенето и разговаряха. Гейл се преструваше, че слуша, но не сваляше очи от телефона си. След това погледна към Хана и се ухили зловещо.

Треперейки, Хана натисна бутона за четене.