Потрес

33. Довереницата на Ариа

На следващата сутрин Ариа седеше с кръстосани крака в дневната на бащината си къща и се опитваше да медитира. „Освободете се от стреса — произнесе успокояващ глас в слушалките й. — Вдишайте и издишайте, като си представите как всичко излиза навън…“

По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи, тъй като образът на пепелявото, обезкървено лице на Гейл не излизаше от главата на Ариа. В новините сутринта не говореха за нищо друго, освен за убийството й, и всички бяха изпаднали в истерия да не би нов убиец да броди из Роузууд. Като по чудо Ариа и приятелките й не бяха споменати в новините. Предишната вечер, когато бащата на Спенсър научи, че са били отведени в участъка на разпит за убийството на Гейл, той веднага напусна апартамента си във Филаделфия, пристигна в Роузууд и разговаря надълго и нашироко с лейтенант Лаури, който се оказа син на най-добрите му приятели. Тъй като нямаше никакви доказателства, че момичетата са направили каквото и да било, заради това, че предишната година медиите ги бяха разнищили и защото господин Кларк не повдигна обвинения за влизане в частна собственост, ченгетата се съгласиха да не дават имената им на пресата.

В медиите се появиха всякакви спекулации кой би могъл да е убиецът на Гейл — някой, който е искал парите й или враг на съпруга й, или пък партньор в някоя объркана сделка. Никой не допусна, че Малките сладки лъжкини са замесени в тази история.

Мисълта, че Гейл не е А. и че А. им е устроил капан в къщата й, ужасяваше Ариа — с когото и да си имаха работа, той беше адски умен и жесток. А те все още не знаеха какво се е случило с бебето на Емили. Повече никой от тях не получи есемес от А., така че може би всичко — включително бебешкият плач — беше блъф. Но поне едно хубаво нещо се беше случило: рано сутринта Ариа получи съобщение от Хана, в което пишеше, че тя най-после е успяла да открие адреса на семейството, което бе осиновило Вайълет. „Те живеят в Чеснът хил — се казваше в съобщението. — Емили иска да отиде до къщата, иска да сме с нея.“ Разбраха се да пътуват до там късно вечерта. Хана добавяше, че е взела на заем колата на Кейт — щеше да е по-добре да отидат с нещо, което не може да бъде свързано с никоя от тях. Ариа нямаше нужда от обяснения: чуждата кола означаваше по-малка вероятност А. да ги проследи. Ако той беше на свобода и нямаше проблеми с убиването на хора, те не биваше да рискуват да го отведат при Вайълет.

„Сега легнете по лице на земята в кучешка поза“, произнесе гласът в слушалките.

Ариа положи длани на килима и вирна задника си във въздуха. Разнесоха се стъпки и тя погледна нагоре. Мередит се беше облегнала на рамката на вратата и усукваше престилката около пръста си.

— Нали каза, че не си падаш по йога?

Ариа бързо се надигна и седна, хваната на местопрестъплението.

— Ами… — Тя се умълча, защото не се сещаше за подходящо оправдание.

Мередит седна на ръба на дивана и побутна пискюлите на едната от възглавниците.

— Онзи ден ми беше много приятно да поговорим за случилото се между мен и баща ти.

Устните на Ариа потрепнаха.

— Ами, да — промърмори тя, без да е сигурна, че го казва искрено.

— Никога не съм можела да разговарям с някого за това — продължи Мередит. — Давам си сметка, че ти не си правилният човек, с когото да обсъждам това, и разбирам, че сигурно не те интересува колко ми е било трудно. Но аз наистина знам, че те нараних. И искам да знаеш, че не съм го направила нарочно. Нямах намерение да разбивам семейството ти. Всеки ден се измъчвам заради това.

— Помисли си аз как съм се чувствала — отвърна ядосано Ариа. — Мислех си, че ако издам тайната, ще съсипя семейството си. Но освен това смятах, че предавам майка си, като не й казвам.

— Знам — отвърна искрено Мередит. — Съжалявам и заради това. Но сега, след като си поговорихме откровено, не се ли чувстваш по-добре?

Ариа изви гръб и погледна нагоре към дървения медальон, който висеше от тавана.

— Беше ужасно. Очакването да бъдеш разкрита е по-лошо от това всички да знаят истината. Като че ли накрая наистина се почувствах по-добре.

Мередит завъртя халката около пръста си.

— Мога ли да те попитам нещо? Защо ме разпитваше за всичко това? Защото ти беше любопитно, или защото имаш свои тайни? Нещо, което не искаш да кажеш на никого?

Ариа рязко завъртя глава, уплашена, че А. може да е изпратил есемес на Мередит, в който да й е разказал всичко. Но тя я гледаше невинно — дори загрижено. Сякаш наистина я интересуваше какво става с Ариа. За миг момичето я почувства като… е, не точно като майка, но като част от семейството.

— Нещо такова — промърмори тихо тя.

— Добре ли си?

Ариа сви рамене, без да отговаря.

Мередит въздъхна и я докосна по коляното.

— Наистина съжалявам. Тайните могат жива да те изядат. Те съсипват душата. Винаги е по-добре да се споделят.

Ариа кимна. Искаше й се Мередит да й беше казала това преди няколко дни, вместо да философства, че пазенето на тайни понякога е най-доброто решение. „Никакви тайни повече“, беше казал Ноъл на Ариа предишната седмица. Той, разбира се, имаше пълното право да й е ядосан… тя беше скрила нещо важно от него, което той имаше правото да знае. Как очакваше да има истинска връзка с него, когато не споделяше най-интимните си чувства, онези неща, които създаваха или разделяха една двойка? Ноъл искаше точно това. Същото искаше и Ариа — с него.

Внезапно в съзнанието й се отвори врата. Тя погледна часовника си. Ноъл сигурно още не беше тръгнал за училище. С малко повече късмет щеше да успее да го хване… да се опита да оправи нещата.

Стъпките на Ноъл се разнесоха от другата страна на вратата.

— Какво правиш тук? — попита мрачно той, когато отвори и видя Ариа.

Тя завъртя около пръста си пискюлите на мохерния шал, който бе увила около врата си.

— Дойдох да се извиня и да обясня.

Ноъл се обърна.

— Спести си думите.

Той се накани да затвори вратата, но Ариа я улови.

— Ще ме изслушаш ли? Съжалявам, че не ти казах какво става с баща ти. Страхувах се от онова, което бих могла да причиня на семейството ти. Въобще не ми харесваше мисълта, че крия тази тайна от теб, затова реших, че е по-добре да се разделим.

В къщата иззвъня телефон.

— Ноъл, ще вдигнеш ли? — извика госпожа Кан. Но Ноъл не отместваше поглед от Ариа. Не каза нищо, просто я гледаше.

— Опитах се да те защитя — продължи Ариа, запълвайки мълчанието. — Вече бях наранила своето семейство заради една тайна. Не исках да го причиня и на твоето. Повече ме е грижа за теб, отколкото за нас, ако това ти говори нещо. Освен това знам, че семейството означава всичко за теб. Затова го направих.

Тя млъкна с разтуптяно сърце. Макар това да не беше цялата истина, беше максималното от онова, което можеше да му разкрие, без да спомене за А. Защото в никакъв случай нямаше да му разкаже за него, не и докато А. бе по петите им, не и докато бе готов да убива хора. Ариа обичаше Ноъл твърде много, за да го постави в опасност.

Настъпи продължително мълчание. Ноъл беше забил поглед в краката си и като че ли претегляше чувствата си. Стомахът на Ариа нервно се сви.

Ами ако просто затръшнеше вратата под носа й? Ами ако просто не му пукаше?

Но Ноъл внезапно разпери ръце.

— Проблемът, Ариа, е там, че мен ме е грижа повече за нас, отколкото за мен. Независимо какво трябва да ми казваш, просто ми го кажи, става ли?

Ариа се хвърли в прегръдките му и двамата останаха дълго време притиснати един към друг. От начина, по който я прегръщаше, сякаш не искаше никога да я пусне, й стана ясно, че й е простил.

— Съжалявам — прошепна тя в ухото му.

— Знам — отвърна Ноъл. — И аз съжалявам. Трябваше да ти кажа за баща ми, вместо да те оставям сама да го откриеш. Аз също криех нещо от теб. — Той се отдръпна и леко докосна върха на носа й. — Можеш ли да ми простиш?

— Разбира се — отвърна Ариа и го прегърна още по-силно. През целия си живот не бе чувствала по-силна връзка с някого. Но когато зарови лице на гърдите му, чу нещо отвъд двора и надигна глава. Сякаш някой се прокашля. Ариа потърси сред дърветата признаци на живот. Прозорците на къщата за гости бяха затворени. На оградата беше кацнала птичка и переше опашката си.

„Тук няма никой“, помисли си тя и се опита да потисне страха. Но той беше заседнал в гърлото й, оставяйки в устата й горчив вкус.

Все пак А. продължаваше да е някъде навън. Напълно възможно бе да е наблизо и да подслушва. Но той вече й беше отнел твърде много неща. Тя нямаше да допусне да й отнеме и Ноъл.