Потрес

29. Никой не позволява на приятелите си да отиват никъде сами

Ариа спря на паркинга на Гемоложкия музей, оправи косата си и провери грима си в огледалото за обратно виждане. Беше се справила добре с премахването на следите от плача след караницата с Ноъл, но въпреки това изглеждаше напрегната и изморена. Но нали не се налагаше да впечатлява никого на бала.

След като паркира, тя извади телефона си и състави съобщение до Ноъл. „Моля те, нека ти обясня — написа тя. — Всичко, което се случи… някак излезе от контрола ми. Някой ме принуди да скъсам с теб. Някой ме заплашва и контролира живота ми.“

Но после побърза да го изтрие. Съобщението издаваше прекалено много неща. Тя не можеше да каже на Ноъл за А.

Преглъщайки едно ридание, тя затръшна вратата и тръгна към входа на музея, който бе осветен от японски фенери. Подухна вятър, който подгони една празна кутийка от кола по тротоара. Ариа долови шепот и се обърна рязко, като огледа редицата паркирани коли.

След като няколко секунди се взира в нищото и не долови никакво движение, тя продължи да върви. Пред живия плет се бяха събрали групички и гледаха нещо на телефоните си.

— Колко е отчаяна — изкиска се Райли.

— Голяма смотанячка да? — Клаудия потрепери, облечена в оскъдна рокля с презрамки.

Ариа надникна през рамото на Райли към екрана на телефона й.

Там се виждаше Хана, облечена е камуфлажно облекло, криеше се зад изкуствените храсти на първия етаж в мола. Ариа нямаше представа за какво става въпрос, но преди да успее да попита, Емили излетя през входната врата, сграбчи я за ръката и я повлече по тротоара.

— Слава Богу, че успях да те намеря — каза Емили. Гласът й беше изпълнен със страх. — Имам нужда от колата ти.

— Какво се е случило? — попита Ариа. — Успя ли да вземеш телефона на Гейл?

— Не, но стана нещо много по-важно.

Емили поднесе телефона си пред лицето на Ариа. „Бебето ти е у мен“, пишеше на екрана. Ариа притисна длан към устата си.

— Дали е вярно?

— Възнамерявам да разбера. — Емили погледна към паркинга, после забеляза Хана, която се изнизваше през вратата със засрамено изражение на лицето. Тя й махна с ръка. — Ела да видиш нещо.

Хана изглеждаше отчаяна, сякаш нямаше желание да се занимава с каквото и да било, но се приближи до тях и прочете есемеса. Кръвта се отдръпна от лицето й.

— По дяволите. Как е възможно?

— Не знам. Но трябва да я спася. — Емили стрелкаше поглед на всички страни. — Ако Али я е намерила, кой знае какво може да й причини!

— Ем, Вайълет не е взета от Али — прошепна Ариа. — Не разбираш ли? А от Гейл. Снощи я видях в детския магазин, беше се ухилила до уши. Подготвяше се за мига, когато ще намери бебето ти.

Емили се намръщи, после се обърна към музея зад гърба й.

— Но Гейл не е ли тук? Мисля, че я видях да разговаря с баща ти, Хана.

Хана прехапа устни.

— Всъщност не съм я виждала цяла вечер.

— Разбира се, че не е тук — рече Ариа. — Тя е в къщата на Мокингбърд драйв! — Момичето погледна към Хана. — Съгласна си е мен, нали? И ти смяташ, че е Гейл?

По лицето на Хана се смениха различни чувства.

— Така мисля. Но защо й е на Гейл да ни казва, че Вайълет е у нея, щом иска да я запази за себе си? Това ми прилича на постановка.

— Не ме интересува! — Емили грабна ключовете на Ариа от ръцете й. — Става въпрос за живота на дъщеря ми! Съжалявам, Ариа, но ще отида в онази къща, дори ако трябва да го направя сама!

Ариа стисна зъби.

— Няма да те пуснем сама.

— Няма ли? — изписка Хана.

Ариа я погледна.

— Разбира се, че няма. — Тя взе ключовете си от Емили, прекоси паркинга и седна в колата си. — Хайде, Ем, да тръгваме. Ти също, Хана.

Момичета се настаниха в колата и затвориха вратите. Ариа изрита обувките на токчета от краката си, запали двигателя и даде газ.

Докато излизаше от паркинга, погледна назад и видя идеално кръглата, зловещо жълта луна, която се отразяваше в прозорците на музея. А точно до нея се забелязваше нечий силует. Той ги наблюдаваше и може би се присмиваше на това какви глупачки са.

Ариа рязко си пое дъх и косъмчетата на тила й настръхнаха. Но когато отново погледна към прозореца, там се виждаше само луната, кръгла и блестяща, запълваща стъклото изцяло.