Потрес

27. Досието на шпионина

— Сигурен ли си, че не можем да помогнем с нещо? — попита Хана баща си, докато той връзваше вратовръзката си във фоайето на Гемоложкия музей на Холис, където щеше да се проведе балът. Той представляваше огромна, красива сграда с мраморни подове, облицовани с мозайка стени и безброй витрини, пълни с безценни диаманти, рубини, сапфири, смарагди, метеорити и кристали. Залата бе великолепна и безупречна, двайсетината маси, разположени в нея, бяха застлани с бели ленени покривки, навсякъде имаше вази с букети, а отделената за аукциона част включваше яйце на Фаберже, самурено палто на Луи Вюитон и тримесечна обиколка на света с яхта.

— Да, Том, моля те, позволи ни да направим нещо. — Кейт, облечена с рокля в патладжанен цвят и черни велурени обувки, също започна да се кипри пред огледалото.

Господин Мерин се усмихна на момичетата.

— Вие двете направихте достатъчно. — Той се замисли за миг и вдигна показалец. — Можете да осигурите малко развлечения на госпожа Ригс. Едно време непрекъснато идваше тук, нали, Хана? Можеш да й покажеш изложбите.

Хана потисна гримасата си. Вярно, че в шести клас обичаше да идва тук с Али, но да се прави на екскурзовод пред Гейл беше последното нещо, с което би поискала да се занимава. Но така щеше да й се разкрие възможност да открадне телефона на Гейл и да докаже, че тя е А. Особено сега, когато се бяха появили нови причини да го направи — Спенсър й се беше обадила по пътя за насам и беше казала на Хана, че е в болница — А. беше дрогирал нея и куп други хора в Принстън, и ако успееха да докажат, че Гейл е А. и че тя е натъпкала сладките с дрога, щяха да я премахнат за дълго време от пътя си.

— Значи тя ще дойде? — Хана се опита да прозвучи равнодушно.

— Разбира се. — Господин Мерин погледна ролекса си. — Всъщност съм изненадан, че все още я няма. Тя искаше да поговори с теб, Хана, преди да започне празненството.

— З-за какво? — изграчи Хана. Мисълта да остане насаме с Гейл я ужасяваше.

— И аз се изненадах. — Господин Мерин повдигна вежди. — Една от благотворителните й дейности включва ангажирането на тийнейджъри в обществените дейности. Тя спомена нещо за това колко е впечатлена от ангажираността ти с кампанията — особено организирането на онзи флашмоб. Мисля, че иска да те наеме.

Стомахът на Хана се сви. Тя беше сигурна, че Гейл няма никакво намерение да я наема. Тя се беше запознала с Лиъм на флашмоба и А. — Гейл — го знаеше много добре.

Хана изпъна рамене, пое си дълбоко дъх и отново погледна телефона си. Ариа беше изпратила на нея и Емили имейл с надслов „План за нападение“. „Хана, ти ще отвлечеш вниманието на Гейл с разговори за кампанията. Ако това не проработи, ти, Емили, ще отидеш при нея и ще я погледнеш право в очите. Когато се разсее, аз ще се промъкна и ще й отмъкна телефона. Среща при колата ми, проверка на съобщенията й и сваляне на всичко в нашите телефони.“

Хана можеше само да се надява, че всичко ще мине толкова лесно.

Вратите се отвориха и гостите започнаха да пристигат. Хана залепи на лицето си усмивка тип „аз съм дъщеря на политик“ и започна да посреща виповете. Рупърт Милингтън, който винаги намираше място в пресата, защото прапрадядо му някога притежавал половината Роузууд, се приближи и разтърси ръката на господин Мерин. Флетч Хъксли, кметът на Роузууд, целуна Хана по бузата. Група дами от местните благотворителни клубове си размениха въздушни целувки и фалшиви прегръдки. Хана се огледа за Гейл, но тя все още не беше пристигнала. Емили и Ариа също ги нямаше. В този миг през двукрилата врата с кралска грация преминаха познато чернокосо момче в прилепнал смокинг и момиче в дразнещо красива розова рокля, която изобщо не изглеждаше курвенски. Това бяха Майк и Колийн, потънали в разговор.

Сърцето на Хана се разтупка. Тази вечер трябваше да свърши още нещо. Тя се скри зад една колона и се заслуша.

— Не знам какво може да се е случило със снимките — казваше Колийн. — Фотографът рече, че някой ги взел от мое име, но това е невъзможно!

Хана прехапа устни. Не искаше да си признава, че е откраднала снимките на Колийн. Може би просто трябваше да ги изпрати анонимно обратно и да приеме парите, които бе похарчила за тях, като цена, която трябваше да заплати за Майк.

На всичкото отгоре Майк извърна глава и забеляза Хана зад колоната. Тя извърна поглед, но Колийн също я видя и радостно изписка.

— Цунк-цунк! — рече възторжено тя, изтича до нея и я разцелува по двете бузи, преди Хана да успее да я спре. — Това е наистина невероятно. Благодаря ти много, че ме покани!

Хана изсумтя.

— Не съм те канила — отвърна тя и думите опариха гърлото й като жлъчка.

Лицето на Колийн повехна. Майк изгледа изпепеляващо Хана, после сви рамене и се оттегли при група момчета от футболния отбор, които несъмнено бяха долели в джинджифиловата си бира водка от нечия манерка.

Колийн изпрати Майк с поглед, после се обърна към Хана. Очите й леко се разшириха.

— Ъ-ъ-ъ… Хана? — Тя се наведе напред. — Имаш нещо залепено за обувката.

Хана рязко наведе глава. Към токчето й се беше залепила лента тоалетна хартия. Тялото й пламна. Откога ли беше там? В този вид ли беше поздравила кмета на Роузууд? Майк беше ли я видял?

Хана се наведе и махна противно мократа хартия от обувката си. Когато отново се изправи, Колийн беше отишла при Майк и приятелите му. Това я вбеси още повече.

Докато залата се пълнеше с народ и шумът се увеличаваше, Хана се шмугна в един страничен коридор и извади телефона си. После отново изгледа рекламата, подсмивайки се при вида на спеченото лице на Колийн. „Безценно.“ След това копира връзката, прикрепи я към ново съобщение, избра адресите на всички от „Роузууд дей“ като получатели. След това пръстът й застина в очакване върху бутона за изпращане. Тя погледна към залата, в която групата вече гласеше инструментите си. Колийн и Майк седяха до масата заедно с приятелите му от отбора по лакрос. Той беше потънал в разговор с вратаря, когото Хана винаги наричаше Франкенщайн заради квадратната му глава. Колийн седеше до него, отпиваше от газираната си вода и изглеждаше леко объркана. „Идеалната малка актриса не знае как да общува — помисли си със задоволство Хана. — Очевидно внезапната популярност се е оказала малко по-трудна от очакваното, а?“

Внезапно смутеното изражение на Колийн извика един стар спомен. Хана видя себе си и Мона да седят на най-добрата маса в кафенето. Към тях се приближи Колийн и попита дали може да седне при тях.

— Не сядаме с момичета, които носят хобитски обувки — отвърна Мона, сочейки обувките с квадратни носове на краката на Колийн. А Хана добави:

— Това е кръговратът на живота — защото до осми клас Колийн си носеше обяд в кутия с картинка на „Цар лъв“.

За части от секундата обидата си пролича на лицето й, но след това тя сви рамене и пропя:

— Ами добре. Приятен обяд, мацки!

Когато се отдалечи, Мона и Хана избухнаха в смях.

Работата бе там, че не много отдавна, докато беше в кликата на Али, Хана се беше присмивала и на Мона. А преди това Истинската Али се беше присмивала на Хана за това как от рулцата й капела мазнина по дънките. За това как не можела да прави акробатично колело по физическо. Хана си спомни колко унизена и засрамена се беше чувствала тогава. И въпреки това, когато дойде нейният ред да носи короната на Кралицата, тя започна да се подиграва на хората с такава лекота, сякаш никога не е била от другата страна.

Популярността бе превърнала Али, Мона и Хана в безмилостни кучки. Но по никакъв начин не беше променила Колийн — макар да ходеше с Майк, тя си оставаше същото момиче като преди. А Хана беше измъчвана от най-ужасната популярна кучка от всички — А.

Наистина ли искаше да причини нещо такова на някой друг?

Телефонът й внезапно изпиука пронизително в тихия коридор. На екрана се появи иконката за нов есемес. Хана се намръщи, затвори приложението за съобщение, което се канеше да пише, и отвори другото. Подателят представляваше объркана поредица от букви и цифри.

Стомахът на Хана се сви като опарен. Искаше ли го наистина? Майк й липсваше болезнено. Искаше тя да е с него тук, а не Колийн, да ходят заедно на кино и да играят часове наред на „Гран Туризмо“, както преди. Но как щеше да се примири със себе си, ако единственият начин да го постигне, бе да разпрати на всички клипа? Това й напомни за начина, по който се чувстваше, когато носеше обувки или гривна, задигнати от някой магазин; усещането да носи „Тифани“ на китката си бе страхотно, но дълбоко в себе си тя се чувстваше омърсена. Колийн може и да я дразнеше, но не бе направила нищо, за да заслужи свой собствен А.

Хана се върна на съобщението с връзката към клипа, пое си дълбоко дъх и натисна „Изтрий“. Почувства се пречистена. Почти… добра. Сякаш беше победила А. в собствената му игра.

От единия ъгъл на залата се разнесе писклив кикот и тя рязко се обърна. Зад нея отекнаха стъпки. Наоми Циглър и Райли Улфи се приближиха спокойно до нея с телефоните си в ръце.

— Този път надмина себе си, Хана — изкиска се Наоми.

— Много добре — додаде Райли, прибирайки кичур червена коса зад ухото си.

— За какво говорите? — сопна им се Хана.

— Този клип. — Наоми размаха телефона си напред-назад. — Безценен е.

Хана изтръпна. Клип? Дали Наоми имаше предвид онова, за което си мислеше? Но Хана беше изтрила съобщението! Нима А. го беше изпратил и беше казал, че е от нея?

— Не съм аз — избъбри тя.

Райли я погледна особено.

— Ами, това тук определено прилича на теб.

Тя тикна телефона си в лицето й. Хана погледна, очаквайки да види Колийн в латвийската реклама на йогурт, но вместо това зърна собствения си образ. Първата част на клипа беше от курса по танци на пилон. Тясната й блуза се вдигна нагоре, шортите й се плъзнаха надолу, разкривайки част от дантеленото й бельо. Бедрата й изглеждаха огромни, докато правеше кръгове и въртеливи движения, а когато се опита да се изкатери по пилона, наподобяваше на побъркана маймуна. Камерата беше успяла да снима чатала й, докато се свличаше към земята.

— Какво? — прошепна Хана.

Клипът продължаваше. Следващата част показваше как Хана се промъква през храстите в мола „Кинг Джеймс“ и гледа през бинокъл към „Викториас сикрет“. Камуфлажното облекло правеше кожата й да изглежда зачервена и на петна, а талията й поне два пъти по-голяма от реалното. А когато се измъкна от храстите, на задника й се бяха залепили две листа. Камерата се фокусира върху тях, докато Хана следваше Майк и Колийн през фоайето.

Хана вдигна поглед към момичетата и сърцето й ускори ритъма си.

— Не разбирам.

— Май шпионираш някого, а, Хана? — изкиска се Наоми.

Клипът продължаваше. Колийн вървеше към студиото на фотографа, а Хана се промъкваше след нея с отчаян и абсурден вид. Последва запис отпреди няколко часа, който показваше как Хана взема снимките на Колийн, разглежда ги гневно и ги хвърля в жабката. Последният кадър представляваше надпис с плътни червени букви. Хана Мерин, отчаяна преследвачка!

— О, Господи! — Стомахът на Хана се сви.

Наоми се изхили.

— Винаги съм те смятала за смотанячка, защото излизаш с по-малко от теб момче, но да го шпионираш, след като те е зарязал? Паднала си твърде ниско, Хана. А сега всички знаят за това.

— Всички? — изграчи Хана.

Тя се обърна към балната зала и разбра отговора. Група гимназисти от „Роузууд дей“ зяпаха в телефоните си, после едновременно вдигнаха глави и впериха погледи в Хана.

— Изглеждаш много секси в камуфлаж, Хана! — рече Сет Кардиф.

— Хей, Майк, имаш си тайна обожателка! — изсмя се Мейсън Байърс.

Майк. Хана го видя да стои заедно с Колийн до прозореца и да гледат в телефона му. Тя успя да разпознае с точност до секундата момента, в който Колийн стигна до кражбата на снимките й. Тя покри устата си с длан и се обърна към Хана с обиден израз на лицето. Майк рязко вдигна глава и впери в нея пламтящия си поглед. Колийн се обърна и излезе от залата.

Той я последва.

Хана отстъпи, олюлявайки се, като една не се спъна в дългата завеса, която отделяше залата от малкия коридор. Как можа да се случи това? Кой я беше преследвал? Кой беше изпратил клипа на всички?

А., разбира се. Точно затова А. я беше окуражавал да шпионира Колийн — за да може да я унижи публично и да се погрижи тя да изгуби Майк завинаги.