Потрес

18. Домът на нейните мечти

— Добре дошли на огледа! — каза жизнерадостната посредничка, докато придружаваше Емили и Ариа през отворената врата на № 204 на „Шип лейн“. Тя тикна по една визитна картичка в ръцете им. — Казвам се Сандра. Заповядайте, огледайте навсякъде!

Емили погледна картичката от другата страна. „Позволете ми да намеря дома на вашите мечти“, гласеше мотото на Сандра.

— Всъщност се чудех… — започна тя, но Сандра вече се беше залепила за новата двойка, която бе пристигнала след тях.

Емили изтръска чадъра си и свали качулката на дъждобрана. После влезе във фоайето на къщата, която бе завладяла мислите й през последните седем месеца. Тя беше празна и само няколко неща напомняха за семейство Бейкър. Въздухът ухаеше на свещи и препарат за почистване. Стените бяха боядисани в приятно синьо, а в отворения гардероб се виждаше синята найлонова обвивка на „Филаделфия сентинъл“. По златистия дървен под личаха драскотини от кучешки нокти, а някой бе оставил едно плетено Божие око да виси над вратата.

Емили погледна към медната ивица, която разделяше покрития с теракотени плочки под на фоайето от паркета на дневната; боеше се да влезе по-навътре. Наистина ли беше готова да види това място?

Ариа се обърна към Емили; сякаш усещаше колебанието й.

— Добре ли си?

— Аха — рече замаяно Емили. — Благодаря ти, че дойде с мен.

— Няма проблем. — Безпокойство изкриви чертите на Ариа, но когато забеляза погледа на Емили, тя бързо й се усмихна.

— А ти добре ли си? — попита Емили.

Устните на Ариа потрепнаха.

— Не искам да те натоварвам допълнително. И без това ти се струпа много на главата.

Емили завъртя очи.

— Стига де. Какво има?

След миг колебание Ариа се наведе към нея и перата на обиците й погалиха бузата на Емили.

— Добре тогава. Преди около час получих съобщение от А.

Емили зяпна.

— Какво ти пише?

Ариа сви начервените си устни.

— Няма значение. Разни глупости. Но аз бях в дома на Ноъл, а А. направи снимка на нещо в двора им. Беше толкова близо до мен, а не можах да видя кой е.

Емили усети тръпки по гърба си.

— Помниш ли съобщението, което получих в колата до покрития мост? Към което беше прикрепена снимка на мен и Табита? Тогава А. също беше наблизо.

Ариа направи път на други двама души, които влизаха през входната врата.

— Как така винаги го изпускаме? И как така той винаги знае къде се намираме?

— Али винаги щеше да знае къде сме — отвърна тихо Емили.

Раменете на Ариа увиснаха.

— Ем, А. не е Али. Няма начин.

Емили затвори очи. Беше й омръзнало да води този спор. Но не можеше да обясни защо е убедена, че Али не е мъртва — това означаваше да си признае, че е оставила отворена задната врата на къщата в Поконос.

Ариа влезе в дневната. По синия килим се виждаха вдлъбнатини от местата, където бяха стояли мебелите.

— Ем, А. определено е Гейл. Помниш ли колко странно се държа онзи ден в кафенето? Напълно е способна да ни проследи.

— Но в това няма никакъв смисъл. — Емили погледна през рамо, за да се убеди, че възрастната двойка, облечена в еднакви шотландски пуловери, не ги слуша. — Гейл няма никаква връзка с Ямайка. Как би могла да знае какво направихме?

— Сигурна ли си, че не си разказвала на никого за това? — попита Ариа. — Ами на онзи твой приятел Дерик? Той работеше за Гейл, нали? Сигурна ли си, че не си се изпуснала да споменеш за Табита?

Емили се извърна рязко и впери поглед в Ариа.

— Разбира се, че не съм! Как изобщо можа да си го помислиш?

Ариа вдигна примирено ръце.

— Съжалявам. Просто проверявам всички вероятности.

От съседната стая се разнесе гласът на Сандра, която обясняваше на потенциалните купувачи за кухненските подобрения и общата квадратура на жилищната площ. Емили се опита да потисне раздразнението си, защото знаеше, че Ариа не се опитва да я обвини в нищо. Тя излезе от дневната и се изкачи по стълбите на втория етаж. Голямата спалня се намираше в първата стая вдясно.

Стаята бе боядисана в пепеляво сиво и имаше дървени щори на прозорците. Емили с лекота си представи леглото до едната стена, а гардероба до другата. Но не можа да си представи живота на семейство Бейкър. Рано ли обичаха да стават, или бяха поспаливи? Дали обичаха да похапват сладки или чипс в леглото и да пълнят чаршафите с трохи? Колко ли сълзи са пролели заради това, че не могат да имат дете? Това бе едно от първите неща, които Бейкърови бяха казали на Емили, когато се срещнаха с нея — че повече от четири години са се опитвали, но без успех.

— И двамата работим с деца по цял ден и толкова много искаме да имаме свое — рече искрено господин Бейкър. — Винаги сме искали да бъдем родители. — Пръстите му се свиха силно около ръката на съпругата му.

Емили бавно обиколи стаята, докосна ключа на лампата, прокара пръст по мъничката пукнатина в стената и надникна в празния гардероб. Можеше само да си представи колко са били щастливи Бейкърови при вестта, че тя ги е избрала за осиновители на детето й. Сигурно цяла нощ са лежали в леглото, мечтаели са за детето си, фантазирали са за тренировките му по плуване и за първия му ден в училище. След това си представи шока им, когато са разбрали, че Емили е променила намеренията си.

Тя беше помолила Ребека, координаторката по осиновяването, да им предаде съобщението — страх я беше да им го каже лично.

Ребека беше объркана.

— Значи… ще задържиш детето? — попита тя.

— Ами, взех друго решение — отвърна уклончиво Емили, като не искаше да признае, че е намерила друг осиновител — или че Гейл й бе предложила купища пари.

Координаторката се обади малко по-късно и каза на Емили, че Бейкърови са приели благосклонно решението й.

— Те искат бебето ти да намери най-добрия дом и щом си решила, че той е някъде другаде, те проявяват разбиране — каза Ребека. Емили остана разочарована донякъде — предпочиташе да й се бяха ядосали. Тя го заслужаваше.

След като реши да даде бебето на Гейл, Емили мислеше често за Бейкърови, особено след като Гейл започна непрекъснато да й се обажда. Всеки път, когато телефонът й звънеше, това беше Гейл, която я проверяваше. В началото Емили й угаждаше, оправдаваше бързата й реч, треперливия й смях, нервните въпроси. Жената просто се вълнуваше, нали? Опитваше да оправдае отказа й да я срещне със съпруга си и бъдещ потенциален баща на бебето — Гейл твърдеше, че той е много зает, но я подкрепя стопроцентово. Когато телефонът започна да звъни на всеки час, Емили започна да прехвърля обажданията на гласова поща и в нея започна да се заражда безпокойство. Нещо не беше наред. Тя започна да търси начин да развали сделката.

Страхуваше се от деня, когато щеше да даде бебето си.

Чашата преля две седмици преди назначеното секцио на Емили. Една събота Дерик я помоли да го вземе от дома на Гейл след работа; щяха да ходят в аквариума Камдън. Емили не каза на Гейл, че ще ходи у тях; беше й омръзнало да се разправя с нея. След като паркира колата на алеята пред къщата, тя отиде до входната врата и погледна през прозореца.

Гейл стоеше във фоайето с гръб към Емили и говореше по телефона.

— Да, истина е — казваше тя. — Ще имам бебе. Знам, знам, почти не съм наддала, но сигурно съм от малцината късметлийки.

Емили едва не се спъна. Що за луда жена би се престорила, че е бременна, когато не е? Дали не смяташе да представи бебето на Емили за свое? Тя усети неприятен вкус в устата си. Семейство Бейкър бяха казали на Емили, че детето ще узнае, че е било осиновено. Дори щяха да му разкажат за Емили. За какво ли още щеше да излъже Гейл?

Тя изтича до колата си, даде газ и бързо излетя от алеята. Беше твърде разстроена и дори не остави съобщение на Дерик. В онзи момент всичко й беше кристално ясно. Гейл в никакъв случай нямаше да получи бебето й. Парите нямаха никакво значение. Привилегированият живот, който щеше да води под грижите на Гейл, нямаше никакво значение. Така че на следващия ден тя й се обади и й каза, че лекарят е преместил с два дни по-късно датата за секциото. После звънна на Ариа, Хана и Спенсър и ги помоли за помощ.

— Емили? — повика я Ариа. — Ем, ела да видиш това!

Емили я намери в малка спалня малко по-нататък по коридора.

— Погледни! — каза Ариа, разпервайки ръце.

Емили се завъртя. Стените бяха нашарени със зелена и жълта боя. На стената в дъното имаше стенопис на цирков влак, а от прозорчетата на вагоните надничаха лъв, тигър, слон и маймуна. Над стенописа имаше ваденка с надпис Вайълет, а над буквата Т бе разцъфнало цветенце.

— Това е била стаята й — прошепна Ариа.

Очите на Емили се напълниха със сълзи. Тя си спомни как семейство Бейкър разказваха, че са боядисали спалнята на бебето в неутрални цветове, оставяйки място за името — момичешко или момчешко. Не бяха казали обаче какви имена са избрали, и казаха, че искат първо да видят бебето, преди да вземат окончателното си решение.

Според нея Вайълет бе просто перфектното име.

— Толкова е красиво — прошепна Емили, приближи се до мъничкия перваз за сядане до прозореца и се отпусна на възглавничката. Все още се забелязваха отпечатъците от детското кошче. Когато семейство Бейкър бяха намерили бебето на прага дали го бяха донесли направо тук?

Не, реши Емили. Едва ли още в първата нощ. Сигурно бяха задържали момиченцето при тях до сутринта, смаяни, че тя вече е тяхна. И уплашени. Сигурно още същата нощ са започнали да правят планове за преместване, за да избегнат любопитни въпроси и да са сигурни, че никой няма да им отнеме бебето.

Внезапно Емили почувства увереност: семейство Бейкър бяха направили всичко възможно за детето. Бяха променили живота си само за да се убедят, че ще остане с тях. Щастието й означаваше повече от приятелите, от дома им. Това струваше повече от всички пари на света. Тя беше постъпила правилно, когато беше оставила дъщеря си — Вайълет — при тях.

— Хей — рече Ариа с успокояващ глас, забелязвайки мокрото от сълзи лице на Емили. Тя обгърна раменете й с ръце и здраво я притисна към себе си. Емили също я прегърна и двете останаха така няколко минути. Изпълваха я едновременно щастие и тъга. Радваше се, че бебето е намерило толкова любящ дом, но я дразнеше това, че все пак не знаеше къде се бяха преместили Бейкърови.

Емили се отдръпна от Ариа и заслиза по стъпалата към посредничката, внезапно намерила своята мисия. Сандра беше в кухнята и подреждаше някакви документи в една папка.

— Извинете — повика я Емили. Сандра се обърна с изкуствена усмивка на лицето. — Семейството, което живееше преди тук… Знаете ли какво се е случило с тях?

— Доколкото си спомням, напуснаха къщата в началото на септември. — Сандра прегледа документите в папката, която съдържаше информация за къщата. — Казват се Чарлз и Лили Бейкър.

— Знаете ли новия им адрес? — попита Емили.

Сандра поклати глава.

— Вие ли ми пращахте имейли за това?

— Имейли ли? — Емили повдигна изненадано вежди. — Не…

Сандра извади блекбърито си и порови в него.

— Странно. Получих имейл, в който ми задаваха същия въпрос. Някой друг също желае да научи къде са се преместили семейство Бейкър.

Ариа, която също пристигна в кухнята, се закашля.

— Помните ли кой ви е изпратил имейла?

Сандра погледна към екрана на блекбърито.

— Кълна се, че беше тук, но може би съм го изтрила. Със сигурност беше женско име. Дали пък не започваше с Г.?

— Гейл Ригс? — изтърси Ариа.

Лицето на Сандра грейна.

— Да, мисля, че беше точно това. Познавате ли я?

Емили и Ариа се спогледаха уплашено. Емили никога не беше казвала на Гейл на кого е смятала да даде бебето. Агенцията по осиновяванията никога нямаше да издаде тази информация. Ами ако по някакъв начин беше успяла да научи имената на осиновителите? Ами ако А. й беше казал?

Ами ако… — сърцето на Емили заби ускорено — Гейл се опитваше да намери бебето?

Внезапно от чантата на Ариа се разнесе едно пинг. Тя я отвори и погледна към телефона си.

— Хана пише, че се опитва да се свърже с теб, Ем.

Емили бръкна в джоба си за телефона и погледна към тъмния му екран.

— Батерията се е изтощила.

Ариа продължаваше да гледа екрана. После натисна един бутон и ахна.

— Погледни. — Тя подаде телефона си на Емили. „Кажи на Ем, че е спешно — пишеше Хана. — Мисля, че Гейл търси бебето. Обади се веднага.“

— О, Господи — прошепна Емили.

Отново се разнесе пинг и в телефона на Ариа се получи ново съобщение. Изпращачът представляваше набор от букви и цифри. Ариа притисна длан към устата си. Сърцето на Емили блъскаше силно в гърдите й, докато тя четеше думите.