Потрес

28. Времето изтича

— Всички са се събрали тук, а? — каза Айзък, когато двамата с Емили влязоха в Гемоложкия музей на Холис.

— Така изглежда — прошепна Емили и се огледа. Досега никога не беше присъствала на бал за набиране на средства за политическа кампания, но този поне беше невероятен — много по-впечатляващ от училищния. От сводестия таван висяха тонове бели балони. Групата свиреше някаква джазирана мелодия, а няколко двойки, облечени в смокинги и бални рокли, танцуваха бавен танц. Емили никога не беше виждала толкова много диаманти — и не ставаше дума само за онези във витрините. Някой крадец на бижута сигурно щеше да има богат урожай само от пръстените на богатите дами.

Али често водеше тук Емили, Спенсър, Хана и Ариа.

Понякога прекарваха в музея цели следобеди, фантазираха си какво ли би било да носят огромните диаманти по разни партита.

— Когато порасна, ще имам годежен пръстен със също толкова грамаден камък — каза Али, сочейки десеткаратовия камък във витрината. — Никой няма да ми попречи.

Емили се зачуди дали беше имала предвид Истинската Али. Сигурно смяташе, че вълшебният живот на близначката й е неин завинаги.

— Това място е прекрасно — промърмори Емили.

— Но ти си най-прекрасното нещо тук — каза Айзък и стисна ръката й.

Емили му се усмихна накриво, опитвайки се да се възхити на чудесния му смокинг, сресаната назад коса и лъснати обувки. Но не се чувстваше комфортно тук. Черната дълга рокля с корсаж стягаше ребрата й, а краката й пулсираха във високите обувки, които бе намерила в дъното на килера си. Докато си слагаше червило, направо се омаза, толкова силно трепереха ръцете й.

Мисълта да се изправи лице в лице с Гейл я ужасяваше. Тя щеше да разкаже на всички за бременността й… и тогава Айзък щеше да разбере. Щеше да я намрази и да каже на майка си, на нейните родители, на всички.

Емили знаеше, че идването на бала е част от плана да отмъкнат телефона на Гейл, за да разберат дали тя е А., но в мига, когато Айзък застана на прага на къщата им, тя почувства, че прави голяма грешка. Само че ако се отметнеше, Айзък щеше да започне да задава въпроси, на които тя не знаеше как да отговори.

Емили огледа тълпата, търсейки приятелките си — важното беше Ариа и Хана да са тук, защото иначе планът нямаше да проработи. Група момчета се смееха на нещо, което гледаха на телефоните си. Мейсън Байърс и Лейни Айлър се кискаха, седнали над плато със спагети. Шон Ейкърд разговаряше оживено с Нанет Ълстър от квакерското училище. От тоалетната излезе висока блондинка, облечена в скъпо изглеждаща червена рокля. Емили се вцепени и застана нащрек. Гейл?

Тя сграбчи Айзък за ръкава и го поведе обратно към фоайето. Двамата се спряха под гигантското парче розов кварц, което висеше от тавана, и Емили затаи дъх. Колкото и да се беше подготвяла за този момент, приближаването му я ужасяваше.

— Какво има? — попита объркано Айзък.

— Ами просто исках да… — Емили отново погледна към жената в червено — тя си взе коктейл от един преминаващ сервитьор и се обърна към тях. Лицето й бе изсечено, носът тънък и остър, а не малък и топчест като на Гейл. Опа.

Това, разбира се, не означаваше, че Гейл няма всеки момент да се появи на входа — и щеше да види първо тях.

— Реших друго. Да танцуваме. — Емили повлече Айзък обратно към залата, като едва не прегази група префърцунени дами, които носеха значки „ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ТОМ“.

Айзък се засмя нервно, препъвайки се зад нея.

— Добре ли си?

— Разбира се! — Емили знаеше, че сигурно изглежда налудничаво. Тя обви ръцете си около него и започна да танцува бавен валс под звуците на песен на Синатра. От дансинга се виждаха добре всяка маса, бара и празната аукционна маса. Наоколо се бяха събрали и разговаряха хора, които тя разпозна от предишните партита на Мерин. Няколко фотографи обикаляха из залата и правеха снимки.

Айзък завъртя Емили.

— Забавно е да съм гост, а не келнер.

— Как успя да убедиш майка си да те пусне да излезеш с мен? — попита го Емили.

— Всъщност й казах истината. Ако щеш вярвай, но тя започва да свиква с мисълта, че пак сме двамата.

Емили не можеше да повярва, но нямаше време да спори. Погледът й непрекъснато прескачаше от входа към аварийния изход и скришното ъгълче до тоалетната. Майката на Ноъл Кан се появи в полезрението й с тиара на главата. Бащата на Хана разговаряше в ъгъла с група богато изглеждащи бизнесмени.

— Наистина ми липсваше — продължаваше Айзък.

Емили се обърна към него, изпълнена със съжаление. Той заслужаваше цялото й внимание. Чувстваше се добре в ръцете му, но се страхуваше, че всеки момент деликатната къщичка от карти, която представляваше животът й, ще се срути отгоре й.

Не се сдържа и отново огледа тълпата. Господин Мерин прекоси с решителна крачка стаята, приближавайки се до някой, който току-що бе влязъл през страничния вход. Емили изкриви шия, за да го види, но хората й пречеха.

— И какво ще кажеш? — попита Айзък.

Емили примига глупаво. Той беше говорил през цялото време, а тя не бе чула нито една дума.

— За кое?

Айзък облиза устните си.

— Исках да знам дали отново ходим.

Емили отвори устата си, но оттам не излезе нито звук. Въпреки разсеяността си, въпреки факта, че криеше ужасна тайна от него, думите му я накараха да се почувства прекрасно.

— Само едно нещо ме притеснява — прекъсна я Айзък, преди да успее да му отговори. — Нещо те гризе. Нещо, за което не искаш да говориш. Но всъщност можеш, Емили. Каквото и да е то, съм готов да го изслушам. Ако е нещо за онзи тип, когото видяхме в Холис, не се страхувай да ми го кажеш.

Емили затвори очи.

— Няма нищо общо с Дерик.

— Значи все пак има нещо?

От силната музика започна да я боли глава.

— Не е нещо сериозно.

— Но ти си ужасно притеснена. — Гласът на Айзък звучеше умоляващо. — Просто искам да ти помогна.

Емили се съсредоточи върху танцовите стъпки, забавяйки отговора си.

Айзък я обичаше и искаше всичко да бъде добре, което я караше да се чувства по-спокойна и същевременно ужасена. Искаше й се той да я харесва. Искаше й се да желае да бъде отново с нея. Но какво тя искаше за себе си?

— Скъсването ни беше голяма грешка, Емили — каза Айзък, впил поглед в очите й. — Искам да започнем отначало. Какво мислиш?

— Аз… — започна Емили, но след това забеляза друга руса фигура на дансинга. Тя имаше подходящата височина и физика, а господин Мерин разговаряше с нея щастливо и любезно. Емили се наведе и сърцето й отново заблъска в гърдите.

— О, Господи — прошепна тя. После отново хвана Айзък за ръката, издърпа го от дансинга и го повлече зад ъгъла към малка ниша, в която зад стъклена преграда бяха подредени най-различни метеорити. Айзък скръсти ръце на гърдите си с раздразнено изражение на лицето.

— Ще ми кажеш ли най-после какво ти става тази вечер?

Жената, която разговаряше с господин Мерин леко се извърна. Трябваше й още малко, за да види Емили и Айзък. Обмисляйки трескаво какво да направи, Емили хвана лицето му и притисна устните си към неговите. Очите му се разшириха за миг, но после отпусна клепачи и страстно отвърна на целувката й. Емили усещаше ускорения му пулс в устните и върховете на пръстите му. Целувката беше прекрасна, но тя знаеше, че това е само прелюдия към края. Чувстваше се като най-ужасния човек на света.

Айзък се отдръпна леко назад и се усмихна накриво.

— Да приема ли това за „да“?

Емили преглътна тежко. Имаше усещането, че е направила нещо, което не трябваше. Това не беше типична за нея постъпка. Тя се обърна и огледа залата. Жената, която разговаряше с господин Мерин, беше изчезнала.

Пинг!

Екранът на телефона й просветна през тънката материя на дамската й чантичка. Емили го погледна ужасено.

— Като че ли получи есемес — каза Айзък със спокоен и щастлив глас.

В гърлото й заседна буца. Емили извади телефона и погледна екрана му. Кръвта й се смрази.

— Айзък, трябва да вървя — прошепна тя.

— Да вървиш? — Лицето на Айзък се изпразни от съдържание. — За какво говориш?

Емили отстъпи няколко крачки назад към залата. Господин Мерин продължаваше да разговаря с жената и макар Емили да беше почти сигурна, че това е Гейл, лицето й все още бе извърнато настрани. Момичето се огледа. Залата бе още по-претъпкана от преди. Къде, по дяволите, беше Хана? Защо Ариа не се виждаше никъде? Нямаше време за губене.

— Емили? — Тя усети ръка на ръкава си. Айзък я гледаше със свити устни. — От кого е есемесът?

Групата завърши песента си и всички на дансинга заръкопляскаха. Емили погледна откритото, изпълнено със загриженост лице на Айзък. Знаеше много добре как щеше да изглежда внезапното й оттегляне без обяснение. Но не знаеше какво друго да направи.

— Съжалявам — прошепна тя, обърна се и притича през дансинга.

— Емили! — извика Айзък след нея, но тя продължи да се провира през тълпата, докато не стигна до фоайето. Бръкна в чантата си, извади телефонна и отново прочете ужасяващия есемес. Дори самият вид на думите караше стомаха й да се свива. Това не можеше да е истина.