Потрес

21. Приятелска среща

В събота вечерта Емили бързаше по улицата в Стария Холис, търговският район до университета, в който изобилстваше от барове, ресторанти, магазинчета за дрехи и един медиум, който гледаше на карти таро. В далечината се появи неонова табела във формата на фунийка сладолед и стомахът й се сви. Отиваше на поредната си среща с Айзък и макар тайната да й тежеше, онова шепнещо, шеметно усещане от последната им среща не я напускаше.

Тя не можеше да спре да мисли за него. Начинът, по който я изслушваше, как я защити пред майка си — той изглеждаше някак си по-възрастен, по-зрял.

— Емили?

Тя погледна към другия тротоар на тъмната улица. Някаква фигура, облечена в синьо палто, й махаше с ръка пред университетското барче „Снукър“. Момчето носеше гривна на ръката си и имаше щръкнала тъмна коса. Когато отново я повика по име, тя разпозна гласа му. Беше Дерик, приятелят й от лятото.

— О, Господи — извика Емили, пресичайки улицата. Някакъв шофьор натисна гневно клаксона си, докато свиваше встрани, за да избегне сблъсъка с нея. — Какво правиш тук? — извика весело тя на Дерик.

— Посещавам курсове в Холис. — Дерик сграбчи Емили в прегръдките си и силно я притисна към себе си. После я огледа от главата до петите. — Леле, доста си се променила от последния път, когато се видяхме. Какво става с теб? Като че ли изчезна от лицето на земята. Нали трябваше да се видим през лятото, но ти така и не се появи. Нито пък се обади.

Емили погледна засрамено надолу към маратонките си. Беше зарязала Дерик в деня, когато чу Гейл да казва, че тя е бременната. Смяташе да му се обади по-късно с подробности, но не й остана време. Мислеше, че ще го види в ресторанта, но смените им така и не се засякоха. Мина една седмица, после втора и внезапно вече й се струваше някак нередно да му се обажда.

Бяха се случили много неща. Имаше много за обясняване.

Дерик се приближи към нея и я погледна загрижено.

— Какво стана с бебето?

— Ш-ш-шт. — Емили се огледа, ужасена, че някой може да го чуе. — Никой не знае за това. Особено родителите ми.

Дерик повдигна вежди.

— Още ли не си им казала?

Емили поклати глава.

— Няма защо да го правя.

— Значи не си го запазила. — Устните му се изкривиха. — Освен това знам, че не си го дала на Гейл. — Той изглеждаше наранен. — Знам, че трябва да съм ти ядосан. Забърка ме в големи неприятности с тази жена.

Емили потрепери при споменаването на името на Гейл.

— Какво имаш предвид?

— Две седмици, след като ме заряза, тя ме намери под навеса в градината и ми каза, че си се отметнала от думата си. Направо се беше смахнала. Решила, че имам нещо общо с това, че съм ти помогнал да избягаш или нещо такова. Започна да хвърля разни неща по мен — торба с храна за птиците, едно гребло, после лопата. Счупи един прозорец — луда работа. Опитах се да й обясня, че нямам представа за какво говори, но тя не ми повярва. — Той прехапа устни. — Никога не я бях виждал толкова… разярена.

Емили притисна длан към устата си. Спомни си за последното послание от А., в което се намекваше, че Гейл търси бебето. Какво смяташе да направи, след като го намери? Дали щеше да я отнеме от семейство Бейкър? И каква точно беше ролята на А. в цялата тази история?

Емили почувства нечие присъствие до себе си и вдигна глава. Срещу Дерик, със странно изражение на лицето, стоеше Айзък.

— З-здрасти — рече предпазливо той. Погледът му прескочи към Дерик, след което се върна на нея.

— О! — възкликна пресилено Емили. — Айзък! Здрасти! — Тя махна с ръка към Дерик. — Това е Дерик, мой приятел. Дерик, това е, ъ-ъ-ъ… Айзък.

Дерик се ококори.

— Айзък?

Емили си спомни за онази лятна нощ, в която бе споменала името на Айзък пред него.

— Т-трябва да тръгваме — каза Емили и се промъкна между двамата младежи. Знаеше, че Дерик няма да каже нищо, но ситуацията беше доста необичайна.

— Някой път трябва да се видим — каза Дерик, потупвайки я по рамото. — Липсваш ми.

— Аха — отвърна бързо Емили, хвана Айзък за ръката и забърза надолу по улицата. — Радвам се, че се видяхме, Дерик. Чао! — Чувстваше се кофти, че отново го беше зарязала, но не посмя да се обърне назад.

Двамата с Айзък минаха покрай един магазин за ретро играчки и празен склад, преди Айзък да се прокашля.

— Та кой беше това?

— Дерик ли? — изчурулика невинно Емили, влизайки с магазина за сладолед. Камбанките на вратата пропяха весело. — О, просто приятел, с когото се запознах миналото лято във Филаделфия.

Тя заби поглед в закаченото над щанда меню и продължи да бърбори:

— Какво ще вземеш? Чух, че черешовата ванилия е наистина страхотна. Или пък… виж! Органичен „Роки роуд“! — Осъзнаваше, че ако продължи така, Айзък няма да може да вмъкне нито дума.

— Емили.

Тя го погледна виновно. Под ярката светлина в залата очите на Айзък изглеждаха по-сини отвсякога. Той завъртя плетената гривна на китката си.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? Изглеждаш ми много притеснена.

— Разбира се, че е наред! — отвърна Емили, давайки си сметка, че гласът й е писклив и странен.

— Не ме разбирай погрешно — каза Айзък, — но този тип Дерик да не ти е направил нещо? Стори ми се, че бързаш да се махнеш от него.

Емили го погледна.

— О, боже, не! — Тази мисъл й се стори толкова забавна, че тя избухна в смях. Защо не беше толкова просто!

Опашката се придвижи напред и Емили и Айзък се приближиха до касата.

— Просто ме е грижа за теб. Не искам да те наранят.

Емили не отмести поглед от хромираните кутии със сладолед на витрината, а сърцето й се разтопи от милите му думи. Тя искаше да го е грижа за нея.

— Той е просто стар приятел, пред когото споделих историята с Али — сигурно това си доловил — рече колебливо тя. — Няма нищо страшно, кълна се.

— Сигурна ли си? — Айзък я хвана за ръката.

— Абсолютно. — Тя погледна към сплетените им пръсти. Те изглеждаха чудесно. Дали ръчичките на бебето щяха да представляват комбинация от техните? Дали Вайълет щеше да има усмивката на Айзък и луничките на Емили? Буца заседна на гърлото й.

— Добре, в такъв случай има нещо, за което бих искал да те попитам — рече Айзък със сериозен тон.

Емили преглътна тежко, внезапно обезпокоена, че той може да прочете мислите й.

— Да?

Айзък я погледна в очите.

— Искаш ли да дойдеш с мен на благотворителния бал на Том Мерин утре? Звучи забавно и този път компанията на баща ми не е включена.

— О! — възкликна Емили, неспособна да прикрие изненадата си. Тя възнамеряваше да отиде на бала сама, особено след като отиваше само за да помогне на момичетата да откраднат телефона на Гейл. Отиването с Айзък можеше да е опасно. Ами ако Гейл кажеше нещо? Ами ако погледнеше Айзък и по някакъв начин разбереше, че той е бащата?

Но младежът я гледаше нервно, сякаш се страхуваше да не му откаже. И преди да успее да се спре, тя изтърси:

— Да!

— Страхотно! — На лицето на Айзък се изписа облекчение. — Значи имаме среща.

Емили се усмихна насила. Никога не беше изпитвала толкова различни усещания наведнъж. Уплашена, със сигурност. Но и доволна — определено искаше отново да види Айзък. Но освен това се ненавиждаше заради тайните, които криеше от него. Тя играеше доста опасна игра.

Дойте редът им да поръчват и двамата застанаха до щанда. Навън изрева двигател на мотор и Емили погледна през прозореца. От другата страна на улицата, озарена от неоновата реклама на магазин за алкохол, стоеше фигура с тъмна качулка и гледаше в нея. В първия момент Емили реши, че това е Дерик, но човекът беше по-дребен, по-слаб. Тя се отдръпна от Айзък, изтича между масите, за да погледне отблизо, но когато стигна до прозореца, фигурата беше изчезнала.