Саможертвата

1.

Отскочих и изтеглих крака максимално към себе си, когато двеста и тринайсет сантиметровата дебела тояга се стовари върху плочите, където бях стъпила допреди половин секунда. Приземих се, изпъшках от усилие и замахнах с оръжието си над главата. В очите ми се стичаха капки пот, за частица от секундата ме ослепиха, преди рефлексите ми да ме накарат да се задействам.

Езерце светлина от прозорец високо над нас освети дъбовата сопа, когато замахнах с нея към краката на врага. Той пък замахна странично и оръжието ми се отплесна и полетя във въздуха. Издрънча в каменната стена зад мен.

Напълно безпомощна, аз се втурнах към меча на няколко стъпки от мен. Преди да успея да го вдигна, мощни ръце ме прихванаха отзад и ме притиснаха към гърдите на нападателя. Той ме задържа на няколко сантиметра от земята, докато аз ритах и размахвах бясно ръце, а адреналинът пулсираше като жива сила в тялото ми.

— Трябва да умееш да губиш, Кейт — упрекна ме Венсан. Наведе се напред и ме целуна звучно по устните.

Беше без риза и усетих как се разсейвам, а бях положила огромно усилие да се съсредоточа. Топлината на голите му гърди и ръце превръщаха напрегнатите ми по време на боя мускули в мекичко желе. Опитах се да запазя решителност и изръмжах:

— Това е чиста проба лъжа и измама. — Успях да измъкна едната си ръка и го пернах. — Пусни ме веднага.

— Само ако обещаеш да не риташ и да не хапеш. — Той се разсмя и ме пусна на земята. Морскосините му очи заблестяха весело изпод вълнистата черна коса, която обрамчваше лицето му.

Той се ухили и докосна бузата ми с такова изражение, сякаш ме виждаше за пръв път и не можеше да повярва, че съм застанала пред него, истински човек в 3D. Това изражение издаваше, че е голям късметлия.

Наложих си да направя най-възмутената гримаса, на която бях способна.

— Нищо не обещавам — рекох и пернах настрани косата, измъкнала се от опашката ми. — Заслужаваш да те ухапя, задето ме би отново.

— Днес беше много по-добре, Кейт — прозвуча глас зад мен. Гаспар ми подаде падналата сопа. — Трябва ти обаче повече гъвкавост на захвата. Когато тоягата на Венсан удари твоята, движи се с неговото движение. — Той показа какво има предвид с оръжието на Венсан. — Ако си стегната и неподвижна, пръчката ти ще се отплесне на една страна. — Пробвахме стъпките бавно.

Когато прецени, че съм овладяла показаното, учителят ми изпъна гръб.

— За меч и тояга е добре. Искаш ли да минем на нещо, в което има по-малко напрежение? Какво ще кажеш за хвърляне на шурикени?

Вдигнах примирено ръце, все още задъхана от досегашното усилие.

— Тренировките по бойни изкуства за днес са ми предостатъчни. Благодаря, Гаспар.

— Както кажеш, мила. — Той дръпна ластика, с който беше вързана косата му, и тя се разпиля. — Определено имаш вроден талант — продължи той, докато връщаше оръжията на кукичките им по стената и подземната тренировъчна зала, използвана и за оръжейна, — след като се справяш толкова добре само след един-единствен урок. Трябва обаче да поработиш над издръжливостта.

— Да, лежането и четенето на книги не допринася за физическата издръжливост — отвърнах аз и се наведох напред, подпрях ръце на коленете и най-сетне си поех дъх.

— Вроден талант — похвали ме Венсан, привлече ме към себе си, макар да бях потна, и обиколи стаята гордо, сякаш бях трофей. — Разбира се, че гаджето ми има талант. При това страхотен талант! Как иначе щеше да посече злото зомби и да спаси съвсем сама немъртвото ми тяло?

Разсмях се, когато той ме пусна пред кабинката на душа и свързаната с него сауна.

— Нямам нищо против да обера овациите, но все си мисля, че духът ти по време на големия сън, който ме облада, също има пръст в спасяването ти.

— Заповядай. — Венсан ми подаде кърпа и ме целуна по косата. — Не че не те намирам за страхотно готина, когато си потна — прошепна той и ми намигна мръснишки. Усетих вече познатия трепет в гърдите си. Той се превръщаше в напълно естествено състояние.

— Междувременно ще довърша твоята работа и ще сразя този проклет специалист по оръжията, натрупал умения през деветнайсети век. En garde!2 — изрева той, дръпна меч от стената и се обърна.

Гаспар вече го очакваше, стиснал в ръка огромен ошипен боздуган.

— Май ти трябва нещо по-убедително от това мизерно стоманено острие, за да ме надупчиш — охлади той ентусиазма му и с два пръста покани Венсан да се приближи.

Затворих вратата на душкабината и завъртях кранчето, а след това си оставих малко време, докато наблюдавах как мощните струи избликват от душа и ме обгръща облак пара. Болките от натъртванията преминаха под горещата вода.

„Невероятно“ — помислих си аз за хиляден път, присетила се за паралелния свят, в който се движех. На няколко пресечки оттук, в самото сърце на Париж, водех съвършено нормален живот със сестра си, баба и дядо. А ето че се биех с мечове с мъртъвци… добре де, ревенанти, така че не бях права, като ги наричах мъртъвци. Откакто се преместих в Париж, тук бе единственото място, където се чувствах желана и добре приета.

Заслушах се в шума на двубоя, който долиташе в малката кабинка с ламперия от бор, и се замислих над причината да съм тук. Венсан.

Запознахме се миналото лято и аз яко хлътнах по него. След като открих какъв е, след като разбрах, че ревенант означава да умира отново и отново, аз му обърнах гръб. Откакто родителите ми загинаха преди година, да съм сама ми се струваше по-безопасно, отколкото нещо или някой непрекъснато да ми напомня за преживяната болка.

Само че Венсан ми направи предложение, на което не успях да устоя. Обеща ми да не умира. Поне не и нарочно. Това обаче е в пълно противоречие с всяка клетка на тялото му. Подтикът на ревенантите да загинат, докато спасяват безценните човешки „обекти“, е по-силен и неустоим отколкото при наркоманите. Венсан обаче е убеден, че ще се справи. Заради мен.

А пък аз се надявам да успее. Не искам да му причинявам болка, но добре познавам недостатъците си. Вместо да скърбя за загубата му многократно, предпочитам да го напусна. Да си отида. И двамата знаем, че е така. Той може и да е технически мъртъв, но смея да твърдя, че това е единственото разрешение, с което можем и двамата да живеем.