Саможертвата

13.

През следващата седмица Венсан беше твърде зает с идеята си и почти не му оставаше време, което да прекарва с мен. Преди, в редките случаи, когато не прекарвахме деня заедно, си звъняхме вечер и той ми разказваше всички подробности за деня. Напоследък обаче гледаше да пропуска тази част.

След като поговорихме, вече не се чувствах толкова зле. След като знаех, че е поискал благословията ми — по доста заобиколен начин — бях готова да го подкрепя. Въпреки това се тревожех. За каквото и да ставаше въпрос, заниманието му си казваше думата. Маслиновата му кожа ми се струваше отпусната, вяла, под очите му се появиха огромни кръгове. Беше толкова уморен и угрижен, че дори когато бяхме заедно, мислите му се рееха някъде другаде.

Същевременно не можех да се оплаквам, че е по-малко любвеобилен отколкото преди. Напротив, имах чувството, че ме обича дори повече. Сякаш се опитваше да компенсира нещо.

— Венсан, изглеждаш ужасно — не се сдържах и отбелязах една сутрин.

— Първо трябва да се обърка, преди да се оправи — бе единственото, което каза той.

След като седмица и половина го наблюдавах как гасне пред очите ми, най-сетне не издържах. Не исках да го принуждавам да ми даде повече информация… за да не засилвам напрежението. А Жул и Гаспар очевидно нямаха никакво намерение да кажат какво става. Това обаче не означаваше, че няма да попитам Виолет.

Откакто я запознах с изкуството на Хичкок в киното, двете с нея ходихме няколко пъти на кино, всеки път по нейно настояване. Два дни след първия път получих букет от сини и розови цветя и брой на „Парископ“ с бележка, която ме молеше да погледна на страница трийсет и седма. Там имаше списък на филмите. Извадих речника на цветята от раницата.

Синьото цвете беше самакитка и означаваше „опасност“, а малкото цикламено цветенце беше индийско орехче: „Очаквам среща“. Опасност… среща ли? Прегледах отново списъка с филми и по средата забелязах „Опасни връзки“. Сигурно за пръв път в историята „Езикът на цветята“ се използваше за шифровано заглавие на филм, помислих си аз и се разсмях, докато набирах телефонния й номер.

Виолет се киска през целия филм, настояваше, че и костюмите, и държанието на героите са сбъркани, и привличаше гневните погледи на зрителите до нас. След като я убедих, че в киното не се говори на висок глас („Но това е най-обикновено място за забавления, не е като в операта“, беше първият й аргумент), тя продължи, като се заливаше от смях и клатеше глава на възмутително неправдоподобните сцени. Когато след това споменах нещо за лошотията на героите, Виолет се разсмя:

— Съвършен пример за политиката в кралския двор!

Няколко дни по-късно букет чемерика (рицар), люцерна (живот) и бял бърдун (съжалението ми ще те следва до самата смърт) ми отне цял половин час ровене в речника и списъка на филмите. Най-сетне разбрах, че Виолет е използвала „рицар“ като игра на думи и останах с отворена уста, когато се сетих, че старата дама-ревенант е избрала „Нощта на живите мъртви“, най-известния филм за зомбита в историята на киното.

Свикнахме след филма да пием кафе. Вместо да си бъбрим безсмислици, обменяхме информация. Виолет не знаеше как да се отпусне. Нейното възстановяване на настройките беше програмирано на максимум и тя слушаше всичко, което кажех, толкова съсредоточено, че отначало се плашех. С течение на времето свикнах, докато най-сетне я накарах да се отпусне дотолкова, че можеше дори да се самоиронизира.

Виолет не можеше да се наслуша за нас с Венсан и след първоначалното ми колебание разбрах, че не пита от извратена ревност. Очевидно увлечението й бе преминало много отдавна. Обясни, че любовта между хора и ревенанти е толкова рядко срещано явление, че силно я е заинтригувала, и се извини, че се натрапва в личния ни живот. Когато й казах, че нямам нищо против, тя ентусиазирано започна да ме разпитва за какви ли не подробности.

Най-много я интересуваше начинът, по който двамата с Венсан общувахме, докато той спеше. Призна, че не била чувала за контакт между хора и ревенанти в латентно състояние, освен основната интуиция, която развиваха женени двойки като Женвиев и Филип след десетилетия съвместен живот.

— Да знаеш — рече привидно убедително тя, — че това е едно от качествата на героя.

— Кое? — попитах и усетих как сърцето ми започва да бие по-бързо. Бях забравила, че Виолет е експерт по история на ревенантите. Разбира се, че беше чувала за героя.

Тя замълча и ме погледна внимателно.

— Не се притеснявай, знам за героя — признах аз и забелязах как се успокои. — Венсан ми каза за пророчеството. Не че знаеше много за него. Какво общо имат разговорите с мен по време на големия сън?

— „Той ще притежава свръхестествени сили на издръжливост, упорство, уменията да убеждава и да поддържа връзка с други“ — цитира тя. — Това е част от пророчеството.

— Чакай малко… издръжливост ли каза? Сигурно затова Жан-Батист мисли, че Венсан е героят. Той успя да устои по-дълго от останалите ревенанти на неговата възраст да не умира. Какво друго каза?

— Умение да убеждава — отвърна тя, — което и Венсан притежава в излишък. Жан-Батист винаги го изпраща да го представлява, когато възникнат проблеми в братството.

Това не го знаех. Въпреки че Венсан беше споделил с Жан-Батист намеренията си, аз все си мислех, че става въпрос за някакви правни проблеми.

— Да не забравим силата. Венсан силен ли е?

— Не съм го виждала да се бие, освен по време на тренировка, така че не знам — признах аз.

— А, да, умението да поддържа връзка наистина впечатли Жан-Батист. Фактът, че ревенант притежава достатъчно силен глас по време на големия сън, който човек може да чуе. Когато Венсан му разказа, Жан-Батист веднага ме уведоми. Трябваше да намеря допълнителна информация за пророчеството, която да ми помогне да докажа, че Венсан е героят.

— Ти какво му каза? — попитах аз, потресена от целия разговор. Истината бе, че не исках Венсан да се окаже героят. Каквото и да означаваше това, ми се струваше много опасно.

— Казах му, че има невероятен късмет, че живее под един покрив с такъв талантлив млад ревенант и че много се съмнявам дали, ако изобщо има герой, то това е Венсан.

— Защо не?

— Причините са много — отвърна тя и в очите й заблестяха весели искрици. — В пророчеството има няколко условия. Става въпрос за време и място. Можеш да ми вярваш, че няма да е нито тук, нито сега. Честно да ти кажа, пророчеството за героя е само едно от многото. Повечето от тях не са се изпълнили и сигурно са създадени на базата на твърденията на разни оракули или спорни суеверия. Старците като Жан-Батист точат лиги по тях, все едно са медовина.

Погледнах я учудено.

— Добре, като отлежало вино. Това е по-добро сравнение, когато става въпрос за Жан-Батист. — След това с крива усмивка тя ми разказа как Жан-Батист изпратил Гаспар да гони вятъра заради някакъв древен свитък, който никога не бил съществувал. Разсмя ме толкова силно, че се задавих с капучиното си. Половината хилядолетие, прекарано на земята, бе превърнало Виолет в истинска златна мина на великолепни истории и пикантна информация.

Една вечер, след като гледахме любимия ми „Харолд и Мод“, се отправихме към кафене „Сан Луси“. След като си поръчахме плато с великолепни сирена и кошничка хрупкава франзела, нарязана на парченца, Виолет ми разказа за старите времена, когато враждата между нума и бардиа не била чак толкова ожесточена. Стори ми се странно, че използва древния термин за ревенантите, сякаш е нещо напълно естествено.

По онова време изглежда и двете страни смятали, че работят за едно и също — живота. Едните пазели живота, другите го отнемали… и в двата случая се стигало до един резултат.

— Целта е постигането на баланс — обясни тя. — По наше време съществуваше открита връзка между нума и бардиа.

— Знаеш ли — продължи тя и се наведе самоуверено напред. — Артур поддържа връзка с някои от древните ни контакти в света на нума и се радвам, че е така. В противен случай проучванията ни щяха да са осакатени! — Щом видя шокираното ми изражение, тя обясни: — Кейт, не можеш да отрежеш цял един клон или подвид единствено защото са се променили през последните векове.

— Подвид ли? Но вие сте различни създания! — рекох и почувствах отвращение при сравнението.

— Грешиш. Ние сме съвършено еднакви. Какво ти е разказал Венсан за раждането на ревенанта? Или пък на нума.

— Че човек се превръща в ревенант, след като е умрял, за да спаси живота на някой друг. Човек пък се превръща в нума, когато умре, след като е предал някой друг и е предизвикал смъртта му.

— Така е — рече тя. — Ако обаче се върнеш една крачка назад, бардиа и нума са едно и също — ревенанти. Много, включително и аз, вярваме в съществуването на „гена на ревенанта“. Убедена съм, че представляваме някаква мутация.

Независимо какъв е произходът ни, всички сме на мнение, че ревенантите са родени еднакви: човек, който е в латентно състояние и му предстои да се превърне в ревенант. Дали ще станат бардиа или нума зависи от действията им като хора. Ако така и не попаднат в положение да спасят или да предадат някого, те просто изживяват живота си, без да имат представа, че са различни.

— Значи хората не се раждат нума или бардиа.

— Не, освен ако не вярваш в калвинистката доктрина за предопределението. — „Отново говори като някой четири пъти по-стар“ — помислих си аз. — Само че сега не говорим за теология, а за човешката природа. В този случай отговорът е „Кой знае?“. Знам със сигурност, че нума и бардиа не са били врагове като днес.

— Да, Жан-Батист каза, че имало много повече и от едните, и от другите в Париж.

Виолет кимна и повика сервитьора да ни донесе кафе.

— Както и при повечето войни, по време на Втората световна са се родили много ревенанти и от двата вида. Тъй като много са имали лични разногласия по време на човешкия си живот, започнала война на отмъщение между нума и бардиа. Тази работа приключила десетина години по-късно. Оттогава има нещо като примирие.

— Защо? — попитах аз, заинтригувана от тази нова информация.

Тя сви рамене.

— Нямам представа. Както казах, двамата с Артур се бяхме скрили в замъка на Лоара. Бях твърде далече от парижката политика.

— Доколкото разбрах, ти си знаещата, към която всички се обръщат по въпросите за ревенанти и нума — напомних й аз. — Ако някой знае, то това си ти.

— Touche18 — отвърна тя през смях. — Гордея се, че разполагам с вътрешна информация по почти всички въпроси. Освен това се гордея, че умея да пазя тайна. Така че да знаеш, ако не ти кажа нещо, значи имам основателна причина.

— Значи, ако те попитам какво е замислил Венсан… — започнах аз с хитра усмивка.

— Ще те попитам какво искаш да кажеш — отвърна тя с не по-малко хитра усмивка.

Надявах се новата ми приятелка да бъде по-открита с мен. Макар да знаех, че ако ми беше разкрила нещо, щях да се почувствам гузна, че се крия от Венсан, за да получа информация. Малката й бяла ръка се протегна напред и докосна моята.

— Не се тревожи за Венсан, Кейт. Той умее да се грижи за себе си.

„Значи се е заел с нещо опасно“, помислих си аз. Макар да не искаше, тя ми каза нещо, което не знаех. Сега повече от всякога бях решена да открия друго разрешение.

Преди седмица и половина, докато бяхме на балет, Венсан каза, че имал нужда от шест седмици, за да разбере дали експериментът му е успешен. Ако се беше получил, сигурно щеше да продължи. Това означаваше, че разполагам с малко повече от месец, за да открия отговор на невъзможното положение. Надявах се нищо да не се случи на Венсан преди това.

Скочих от мястото си, когато вратата се отвори, и застанах пред кутията на бюрото на деди.

— Аз съм — рече Джорджия, когато влезе в стаята и затвори тихо след себе си.

Въздъхнах, облекчена, че не ми се налага да лъжа деди защо ровя в библиотеката му. Той щеше остане очарован, че използвам негови материали. Като знаех колко обича книгите, сигурно щеше да се поинтересува с какво точно се занимавам.

— Кое от съкровищата на деди заслужава да го пазиш с тялото си? — попита тя и очите й се плъзнаха към книгите, когато се отдръпнах, за да види.

— На немски ли четеш? — попита тя изненадано, докато разлистваше страниците.

— Дори не съм сигурна, че е на немски — отвърнах аз и посочих немския речник. — Освен ако не е старонемски. Може да е баварски диалект, откъде да знам?

Джорджия ме погледна объркано.

— Навън е слънчево — направо невероятно — а ти си се затворила вътре и четеш старинна баварска книга, защото… — Тя обърна страницата и попадна на ръчно рисувана илюстрация на дяволско създание с червена кожа, рога и нокти. — Аха… чудовища. Има ли интересът ти нещо общо с един готин тип, с когото се натискаш и мляскаш редовно?

Облегнах се уморено на бюрото и кимнах.

— Това е последната книга. Прегледах абсолютно всичко в библиотеката на деди, за което предположих, че може да има нещо общо с ревенантите, и открих само една, в която се споменават. А там нямаше нещо ценно.

— Какво точно търсиш? — попита Джорджия и аз внимателно върнах книгата в кутията, и я прибрах на празното място в библиотеката.

— Честно ли? Ако е възможно, ми се иска да намеря начин да превърна Венсан отново в човек. Само че тъй като това е невъзможно, ще се задоволя с информация, която да ми подскаже как да ни бъде по-лесно.

— Хм — рече замислено Джорджия. — Във всеки друг случай бих ти се присмяла, че говориш за магия, само че в случая става въпрос за съживяването на мъртвец, така че — слушай — май всичко е възможно. Кажи, сериозно, какво точно се опитваш да откриеш?

— Венсан ми каза, че докато се въздържал да умира в продължение на няколко години — докато учел право — практикувал йога и медитация, за да ограничи симптомите. Гаспар прочел в някакъв тибетски ръкопис, посветен на ревенантите, че това помагало. Само че при него изобщо не помогнало. Затова се опитвам да намеря нещо, за което Гаспар не знае. Нещо като билка или отвара, нещо такова.

— Хм — рече Джорджия и зарея замечтано поглед. — Може би, ако се изкъпе гол по пълнолуние в Сена — тя вдигна бързо поглед, — но трябва да ми кажеш кога и къде ще правите вуду магията.

Разсмях се.

— Я стига, ти си имаш Себастиен! Убеди него да се топне гол в Сена.

— Като нищо — отвърна тя с престорена самоувереност.

— Само че не ми трябва гадже с гъбички.

Джорджия отново упражняваше чара си на голяма сестра. Когато бяхме по-малки, ако имах нужда от нещо, което не й беше по силите, тя се опитваше да ме разсее.

— Като говорим за гаджета, трябва някоя вечер да излезем заедно. Венсан не познава Себастиен. А пък ти прекарваш всичкото си свободно време със зомбито Мария-Антоанета. — Сестра ми направи физиономия. Щом намразеше някого, нищо не бе в състояние да промени мнението й.

— Всъщност тя е много приятна — отвърнах в защита на Виолет.

— Тя ме нарече неблагодарно човешко създание — сопна се Джорджия. — Това ми беше предостатъчно.

— Тя е от старата школа — обясних, след като си спомних какво ми беше казала Жан. — Не е свикнала ревенантите да общуват с нас.

— Расистка — заяви сестра ми и скръсти ръце.

— Къде ще заведем гаджетата? — попитах аз, за да сменя темата.

— Себ има концерт след седмица и половина. След две съботи.

— Супер. Венсан сигурно ще може да дойде. Този уикенд спи, така че дотогава ще бъде в достатъчно добра форма.

— Не мога да повярвам какво каза — поклати глава Джорджия. — Откачена работа. — Прегърна ме и понечи да излезе от стаята, но на прага спря. — Няма ли да провериш в галерията на деди? Там държи цял тон книги.

— Боже, дори не се бях сетила! — възкликнах аз и разочарованието ми бързо бе изместено от надеждата.

— Кажи кой се грижи за теб, кукличке? — подвикна като някой гангстер сестра ми. След това ми намигна и затвори вратата.