Саможертвата

22.

На следващата сутрин надникнах в стаята на Джорджия. Тя беше в леглото си и разглеждаше музикално списание. Косата й стърчеше, тенът й, обикновено с цвят на праскова и сметана, сега беше сивкав и приличаше повече на вкиснало мляко.

— Ето те и теб — рече тя, когато се настаних на крайчеца на леглото й. — Обикновено ставаш с пукването на зората.

— Боят с чудовища в тъмна алея посред нощ си каза думата — отвърнах и усетих как мускулите на раменете ми горят, когато се опитах да ги размърдам. — Ти как си?

— Като настъпено лайно — отвърна тя. — Нямам никаква енергия и много се надявах да дойдеш, за да измоля една закусчица в леглото.

— Сериозно! — възкликнах аз през смях. — Може и да те поглезя, след като снощи попадна на пет сантиметра от острието на гадното зомби.

— А после ме спаси доброто зомби — усмихна се тя.

— Подробности, но е така — ухилих се аз, след това станах и отидох до вратата. — Жул ме предупреди, че сигурно ще бъдеш в шок и трябва да си почиваш. На твое място щях да се отпусна във ваната. За мен лично това е страхотна посттравматична терапия. Преди това обаче ще приготвя нещо за хапване.

Пет минути по-късно се върнах с поднос, на който имаше закуска и за двете, седнах на пода с гръб към скрина на Джорджия, докато ядях корнфлейкс. Тя дъвчеше замислено препечената си филийка, след това помоли:

— Разкажи ми за този Артур.

Оставих купичката на пода.

— Недей, Джорджия. Моля те, не ми казвай, че си падаш по Артур само защото снощи те спаси.

— Не съм си паднала по него. Просто проявявам интерес. Това позволено ли е, госпожице Защитница на немъртвите?

Извих очи.

— Не знам много за него. Двамата с Виолет се познават открай време — тя уж била една от придворните дами на Ана Бретанска, а той един от съветниците на баща й… Така поне каза Шарлот. Това означава, че двамата са аристократи.

— Можеш да ми вярваш, че си личи — подсмихна се Джорджия.

— И двамата са загинали през 1500 година, така че той наистина е ужасно стар. Освен това много отдавна живеят в изолация в някакъв замък в долината на Лоара.

— А той какво представлява?

— Честна дума, Джорджия, не знам — натъртих аз. — След като каза, че никакви човеци не трябва да бъдат допускани на срещите на ревенантите — и то пред мен — не съм се и опитвала да го опозная. Още не съм преглътнала унижението.

Джорджия се усмихна.

— Двамата с Виолет… двойка ли са?

— Мислех, че са. Тя се държи много властно и свойски с него. Венсан обаче каза, че връзката им била чисто платонична. Платонична, но двамата зависят един от друг. Връзката им ми се струва много здрава.

— Снощи беше адски готин в тениска — призна Джорджия и отпи глътка кафе.

— Джорджия! — извиках. — Ти си имаш гадже. Да не говорим, че сама го каза преди — не се разправяш с мъртви гаджета. Дори ти е забранено да влизаш в къщата им!

— Нищо не съм направила — озъби се тя. — Не и днес. — Отпусна глава на таблата на леглото и ми се стори малко по-слаба.

— Не мога да повярвам, че водим този разговор — поклатих аз глава. — Той е на петстотин години, за бога! Да не говорим, че колкото обича хората, толкова ги мрази и презира. За нищо на света не би се замислил за връзка с теб.

„О, не — помислих си аз. — Оплесках нещата. Сега тя ще го приеме като предизвикателство.“ Побързах да променя темата:

— А и какво му е на сладура Себастиен?

— Всичко си му е наред — рече тя и погледна замечтано към тавана. Неочаквано на лицето й се изписа страх. — Нищо освен това, че… боже господи, Кейт! Снощи го зарязах и дори не му звъннах! Бързо, дай ми телефона! Трябва да е в чантата.

Вдигнах подноса, докато тя нареждаше някакво извинение на гласовата поща на Себастиен и обясняваше защо се била покрила. Добре поне, че все още се притесняваше за него и полагаше някакво усилие. Интересът й към Артур бе просто увлечение към герой. Като знаех какво представлява Джорджия, до обяд щеше да е напълно забравила за него.

Двамата с Венсан седяхме един до друг и се взирахме в купа човешки тела на известната картина на Жерико „Салът на Медуза“. Той ме убеди да го заведа в Лувъра, въпреки че беше уикенд и беше пълно с народ.

— Искам да ме научиш на изкуство, за да разбера защо те пленява толкова много — помоли той. Това ми се стори толкова романтично, че преди още да довърши мисълта си, аз го поведох към музея.

Седнахме в една от любимите ми зали, в която имаше мелодраматични исторически платна с размерите на огромни легла. Великолепната сцена пред нас ми се стори необичайно подходяща за фон на разговора за немъртвите суперсили.

— Каква е тази работа с трансфера на енергия? — попитах.

— Трансфер на енергия ли? — повтори объркано Венсан, очите му бяха приковани на сцената пред нас. Той изглежда мислеше над въпроса, сякаш бе загадка. Разлагащите се тела явно никак не го притесняваха — забелязах, че преценява разположението на живите хора, за да си изработи стратегия колко може да спаси наведнъж.

— Да. Жул спомена за тази работа снощи. Предупреди ме, че Джорджия щяла да бъде слаба, защото Артур щял да поеме енергията й. Какво означава това?

Венсан откъсна поглед от платното.

— Нали знаеш защо умираме за хората?

— Освен защото притежавате изпълнени с хуманност нетуптящи немъртви сърца ли? — пошегувах се аз. Венсан пое ръката ми и я притисна към гърдите си. — Добре де, биещи немъртви сърца — поправих се аз и с нежелание отдръпнах ръка. — Ако умреш, докато спасяваш някого, ги възкръсваш на възрастта, на която си изгубил живота си като човек. Това е вътрешен подтик, който запазва безсмъртието ти, нали правилно съм разбрала?

— Напълно — потвърди Венсан. — Знаеш обаче, че ние умираме от време на време — в мирно време по веднъж в годината. Повечето от нашите „спасителни мисии“ не включват смърт. Не си ли се замисляла защо ни е да прекарваме безсмъртния си живот, като бдим над вас, ако нямаше нещо сериозно, което да ни привлича? Каквото и да си чувала за супергероите, нито един от тях не е хукнал да спасява човешката раса единствено от добро сърце.

Веднага се замислих за Виолет. Двамата с Артур бяха издържали до шейсет и едва тогава бяха загинали заради някого, и то единствено защото Жан-Батист имаше нужда от тях. Меко казано, двамата не бяха във възторг от работата си.

Венсан се обърна към мен и преплете пръсти с моите.

— Представи си, че всички притежават подобна жизнена енергия.

Кимнах и си представих всички туристи в стаята с блестящ облак вътре в тях.

— Знаеш, че когато някой преживее случка, в която се докосне до смъртта, понякога страда от посттравматичен стрес. Опитай се да си представиш това като енергия, като жизнена сила, която временно е изсмукана от тях.

Спомних си собственото си докосване до смъртта миналата година.

— След като едва не бях смачкана в кафенето, бях доста слаба и разтреперана през следващите дни.

— Именно — рече Венсан. — Ако някой ревенант е отговорен за спасяването ти, енергията или силата, която е образно казано „изсмукана“ от бъдещата жертва, буквално се влива в ревенанта в продължение на часовете и дните, които са необходими на човека да се възстанови.

Замислих се за момент, след това го зяпнах изненадано.

— Значи, когато двамата с Шарлот ме спасихте, сте поели енергията ми. Същото важи за Артур и Джорджия.

Венсан кимна.

— Ами онова момиче, което едва не беше прегазено от камиона? Видях го след това, седеше край пътя, беше изпаднало в шок.

— Затова имах достатъчно сили да се изправя на крака след катастрофата — потвърди той. — Енергийният трансфер ни прави по-силни физически. Мускулите ни, косата, ноктите, всичко получава тласък. Това за нас е нещо като инжекция от допълнителни сили. — Той ме наблюдаваше в очакване на реакцията ми.

— Значи искаш да кажеш, че излизам с дрогирано зомби, което си е намислило предсмъртното желание и ме използва, защото съм източник на енергия. Ами… — погледнах го сериозно, доколкото това беше възможно — можеше да е и по-зле.

Смехът на Венсан накара няколко човека да се обърнат към нас и двамата станахме, готови да си тръгваме, преди да сме привлекли повече внимание.

— Значи Артур ще се оправи — попитах аз, докато минавахме покрай огромното платно с коронацията на Наполеон.

— Да, освен всичко друго благодарение на Джорджия, която му е дала силата си. — След тези думи Венсан откъсна очи от моите и погледна подозрително настрани. — Всъщност него изобщо не го боли, да не говорим, че е зареден с енергия.

„Това пък какво трябва да означава?“ — помислих си аз и усетих как любопитството ми се засили. След това отново насочих вниманието си към онова, което казваше:

— Раната му обаче няма да се излекува напълно, преди да заспи. И тъй като е тежка, сигурно ще остане на легло цял ден, след като се събуди.

— Защо?

— Колкото по-тежка рана ти бъде нанесена преди големия сън, толкова повече време ти е необходимо, за да се възстановиш — заяви той и сви рамене, сякаш казаното от него е напълно логично. — Ако откъснат крайник трябва да се скачи по време на съня, може да се окаже, че ни трябва още ден, дори два след събуждането. За регенерирането на различни части на тялото понякога са необходими дори седмици.

Гадост! Исках да науча всичко за ревенантите, но понякога подробностите, които Венсан ми казваше, попадаха в категорията „Прекалено много информация“. Както сега. Опитах се да не си представям казаното от него преди малко и се замислих над последствията. Докато излизахме от музея и се насочвахме към моста, който пресичаше Сена в нашия квартал, се замислих над наученото.

Връзката между ревенанти и хора беше, меко казано, симбиотична. Хората разчитаха на ревенантите (макар и несъзнателно) по същия начин, както ние разчитахме на лекарите да спасят живота ни. Ревенантите имаха нужда от хора не само за да съществуват, но и за да облекчат емоционалната и физическата болка, свързана с начина им на живот. „Или начина на смърт“ — помислих си мрачно.

Без ревенантите хората щяха да продължат да съществуват… мнозина обаче щяха да умрат много по-бързо. Без хората съществуването на ревенантите беше обречено. Да не говорим, че те бяха започнали живота си като човешки същества.

Системата работеше от много отдавна. Проблемите възникваха единствено когато се случеше нещо необикновено, като например, когато човек и ревенант се влюбеха. Мислите ми отново се върнаха към нашето положение. След като бях решила да се срещна с guerisseur — ако успеех да я намеря, когато е в магазина — трябваше да знам какви въпроси да задам. Тъй като Венсан беше в настроение за обяснения, реших да се задълбоча.

— И как точно става? Може ли ревенант да умре от… естествена смърт — и просто… ами просто да престане да съществува?

— Възможно е — рече той. — Никой обаче не може да устои на изкушението да се жертва.

— Чакай, мислех, че колкото повече остаряваш, толкова по-малко страдаш — отбелязах объркано.

— До определен момент, а след това, когато наближи времето за естествената човешка смърт, все едно махалото забързва и страданието става по-силно от когато и да било.

Потръпнах, Венсан забеляза и ме прегърна, привлече ме към себе си и продължихме разходката.

— Гаспар ми разказа за свой познат, италиански ревенант — някой си Лоренцо. Той бил на няколко века и почти не изпитвал желание да умира. По едно време всички смърти и спасявания, които бил преживял, му дотежали и той решил да се уедини. Изолирал се в убежището си на върха на една планина и заживял като отшелник. Дошли и го отвели — по онова време бил над осемдесет — и му помогнали да открие човек, когото да спаси. Той признал, че физическото и умственото му страдание го връхлетяло като приливна вълна, и то за броени дни. Копнежът да се жертва за някого бил толкова силен, че не му позволил да легне и да умре, което било единственото му желание.

Мълчахме дълго, докато осмислим историята.

Независимо дали двамата с Венсан щяхме да открием начин да го спасим от страданието, не можехме да предотвратим и един от няколкото трагични изхода. Ако той успееше да живее дълго като мен, някой ден щеше да стигне до момента, който нито един ревенант не е в състояние да премине — независимо дали е на осемдесет или повече. Той щеше да се жертва заради друг и да се събуди три дни по-късно, отново на осемнайсет. Аз щях да умра, а той щеше да остане безсмъртен. Изход нямаше.

Когато усети отчаянието ми, Венсан ме привлече до парапета на моста. Останахме хванати за ръце, докато наблюдавахме как водата се завихря. Това бе съвършената метафора за безспирния поток на времето.