Саможертвата

23.

На следващия ден, докато бях на училище, Виолет ми пусна есемес, за да попита дали искам вечерта да отидем на кино.

Веднага отговорих.

Аз: Чакат ме много домашни. Извинявай, но не става.

Виолет: Тогава кафе.

Аз: Супер! След училище. „Сен Луси“.

Виолет: Направо там.

Усмихнах се и си помислих, че английският й става все по-добър. Дори използваше кратки изречения! За няколко седмици бе започнала да се държи и говори като нормална тийнейджърка, а не като овдовяла херцогиня. Когато я чувах да говори на френски с останалите… определено личеше, че беше понаучила повече „улични“ изрази.

Когато пристигнах, тя вече ме чакаше и стана, за да ме поздрави с широка усмивка. Целуна ме по бузите и възкликна.

— Кейт! Беше наистина невероятна в събота вечерта!

Седнахме и тя продължи да ме възхвалява, но вече по-тихо, така че хората наблизо да не могат да ни чуят.

— Все още не мога да повярвам как добре се биеш след нищо и никакви двумесечни тренировки. Разказахме на Гаспар и макар че той каза, че нямал пръст в тази работа, веднага пролича колко е горд.

— И ти беше страхотна! — рекох напълно сериозно. — Онзи тип беше толкова по-як от теб, но ти направо го закова.

Тя махна с ръка, сякаш това бе едно нищо.

— И така… какво мислиш за Венсан? Чакай… Monsieur? — Тя помаха на минаващ наблизо сервитьор, за да си поръчам горещ шоколад.

Наведох се към нея.

— Беше невероятен. Добре че срази моя нума, защото нямам представа още колко време щях да издържа.

Тя се поколеба. Наблюдаваше ме.

— Какво? — попитах.

— Той май не се биеше на сто процента — отвърна тихо тя. — Под очите му има кръгове. Струва ми се прежълтял. Личеше му, че е опитен боец, но май нямаше много физическа сила.

Сведох поглед към масата.

— Права си, Виолет. Виждала съм го единствено по време на тренировки, но сигурно можеше да срази онези типове сам, ако не беше… — Замълчах.

— В толкова лоша форма. — Тя довърши изречението вместо мен и докосна ръката ми. — И аз си помислих същото. Само че преди това исках да чуя какво ще кажеш ти, тъй като не знам как се представя обикновено. Нямах представа, че проектът му се отразява толкова зле, докато не го видях да се бие. Ти обаче не се притеснявай. Нещата ще се оправят — рече мило. — Ами ти? Някакъв напредък?

— Нищичко — отвърнах.

Тя стисна тъжно устни и въздъхна.

— Не се притеснявай, Кейт. Сигурна съм, че всичко ще се оправи. — По изражението й личеше, че не говори сериозно. Беше несигурна, може би дори разтревожена. Определено беше несигурна.

Тъкмо тогава донесоха поръчката. Отпих горещата пяна, докато вдъхвах наситения аромат на какао, и се запитах за стотен път защо не можеше Венсан да е нормално момче.

— Добро утро, mon ange! Къде ти е роклята? — провикна се Венсан. Беше се облегнал на портата на парка точно срещу нашата врата. Вместо с дънки и яке, както обикновено, беше с костюм и вратовръзка. А пък колко беше готин! Аз обаче бях в дрехи за тренировка и го изгледах изпитателно.

— Време е за тренировка. Кажи, господин Уолстрийт, защо си с костюм?

— Не получи ли есемеса ми?

Извадих телефона и видях есемеса от Венсан, получен в три след полунощ. „Утре да си в официално облекло. Ще те водя на официално събитие.“

— Официално събитие ли? — попитах. — Какво е това официално събитие в събота сутринта.

— На сватба — отвърна простичко Венсан.

— На сватба ли ще ме водиш? Защо не ми каза преди три сутринта?

— Защото не бях сигурен, че искам да те заведа.

Сигурно изражението ми бе достатъчно красноречиво, защото той побърза да обясни:

— Нямах това предвид. Просто не бях сигурен дали искам да видиш какво представлява ревенантска сватба. И без това си имаме предостатъчно проблеми. Реших, че ще изникнат прекалено много… въпроси.

— И какво се промени? — попитах аз, все още настръхнала.

— Прецених, че избягването на проблема няма да ни даде отговора. Обещах да не крия нищо от теб. Ти вече ме накара да наруша обещанието си… макар и временно. Сватбата може и да се окаже прекалена от гледна точка на информация, но… — сведе поглед и нагласи вратовръзката си — но поне ще научиш повече за света, в който попадна. Дължа ти го.

За момент останах озадачена, след това обаче се надигнах на пръсти и го целунах по бузата.

— Ще се справя, Венсан. Благодаря за… — Не знаех какво да кажа. — Просто ти благодаря.

— Колко време ти трябва, за да се приготвиш? — попита той и приглади косата ми назад. — Вече изглеждаш съвършено.

Изчервих се, тъй като не исках да призная, че след като на една пресечка от нас имаше къща, пълна с ревенанти, които изникваха където и да отидех, не излизах от нас, ако не изглеждах добре.

— Десет минути. Само да намеря рокля и обувки и веднага се връщам.

— Добре — примири се той и погледна часовника. — Имаме предостатъчно време.

Час по-късно влязохме в по-малкия параклис на „Сен Шапел“, осемстотингодишната кралска църква, на няколко пресечки от катедралата „Нотр Дам“ на острова на Сена, наречен Ил дьо ла Сите.

— Тук ли ще бъде сватбата? — ахнах аз, когато Венсан ме стисна за ръката и ме поведе по тясното каменно стълбище към нефа. Щом влязохме в помещението, почувствах познатото чувство на пренасищане на сетивата, познато ми от случаите, когато бях посещавала параклиса като туристка. Всичко тук бе невероятно и забележително.

Таванът беше по-висок от дължината на помещението, елементите за украса толкова далечни, че почти не се различаваха. Но не възхитителната височина ме порази, а стените. Петнайсетте витража, всеки по петнайсет метра висок, обхващаха цялата вертикална повърхност на параклиса. Помещението бе изцяло остъклено, поддържано от подпорни каменни колони. Светлината, която нахлуваше, беше толкова синя, че изглеждаше пурпурна, а дебелото стъкло приличаше на скъпоценен камък. Почувствах се като миниатюрна златна фигурка в яйце на фаберже, където целият ми свят бе обсипан със скъпоценни камъни.

Поех си дълбоко дъх, за да успокоя полудялото си сърце, и хванах ръката на Венсан.

— Как, за бога, са успели да резервират този параклис за сватбата? — прошепнах, докато се приближавахме към група хора, събрали се пред олтара.

— С връзки — прошепна в отговор той и ми се усмихна хитро.

Поклатих недоумяващо глава.

Тъй като нямаше столове, се беше събрала група от трийсет-четирийсет ревенанти, някои от които ми бяха познати от посрещането на Нова година. Отправихме се към Жул и Амброуз, които прекъснаха разговора си с Жан-Батист и Виолет, за да ми направят комплимент за външния ми вид.

— Леле, Кейти-Лу. Страхотно си се докарала. Не можах да те позная без дънките и гуменките — рече Амброуз и ме прегърна.

Жул само сви рамене:

— Не е зле. — Гласът му прозвуча насмешливо, след това той изви вежди и погали брадичката си.

— Къде е Гаспар? — попитах.

— Спи — отвърна Венсан. — Артур пък се събуди през нощта, затова е още в леглото.

Кимнах и погледнах свещеника, който се обърна към събралото се множество.

— Драги мои — започна той, — събрали сме се днес, за да отпразнуваме съюза на нашия брат Жорж и нашата сестра Шантал.

Погледнах към Венсан.

— А той…

Любимият ми кимна. Свещеникът бе един от тях.

Венсан ме притегли пред себе си, за да виждам по-добре, и отпусна ръце на талията на дългата ми до коленете рокля с цвят на узряла слива.

Булката беше забележително красива с булото и с класическата булчинска рокля с бухнала пола от много метри кремав сатен. Дрехите й бяха от двайсети век, докато младоженецът имаше вид на човек от отминали времена. Беше облечен като един от тримата мускетари, с жабо, кадифена жилетка и панталони до под коленете, точно над високите ботуши. Не изглеждаше смешен, напротив… беше страхотен. Запитах се дали е дошъл в този вид дотук.

— Защо Д’Артанян се е докарал така? — прошепнах на Венсан.

— Обикновено обличат дрехи от тяхната си епоха, когато се женят. Традиция на ревенантите.

Усмихнах се и се озърнах за останалите мускетари, готови да нахлуят през прозорците, увиснали на въжета, нахлупили шапки с пера, стиснали саби.

Свещеникът продължи с обичайната брачна церемония, прекъсвана на места от струнен квартет. Музиката се понасяше из църквата като симфонична мъгла и придаваше неземно звучене на необичайното събитие. Когато стигнаха до клетвите, булката и младоженецът застанаха един срещу друг и си обещаха да се обичат и да си бъдат верни, „докато и двамата съществуваме“. „Звучи интересно“ — помислих си аз.

Опитвах се да запомня всичко, което се случваше. Когато се женеха хора, те си обещаваха много неща за десетилетията съвместен живот. Тази двойка заявяваше пред гостите от братството, че имат желание да останат заедно… завинаги. Или поне за много дълго време.

Когато церемонията приключи, двамата се целунаха, след това се хванаха за ръцете и поведоха останалите по стълбите и навън от параклиса. Щом излязоха на улицата, процесията вървя десет минути по островчето, слязохме по други стълби и пристигнахме пред Плас Дофин, павиран парк с избуяли дървета, който се врязваше в Сена. Беше издигната просторна бяла тента с газови отоплителни тела, които създаваха уют.

Двамата с Венсан си взехме чинии с храна и излязохме от тентата, за да седнем на самия край на кея, покрит с топли одеяла за събитието. Спуснахме крака над водата и ядохме филе и огретен от картофи.

— Нищо ли няма да питаш? Нещо да кажеш? Някакви екзистенциални мисли? — попита най-сетне Венсан.

— В момента толкова много неща ми минават през главата, че дори не знам откъде да започна — признах аз.

— Започни с основното и спести екзистенциалното за по-късно. — Той остави празната чиния на одеялото и ме погледна очаквателно.

— Добре. Кои са булката и младоженецът?

— Жорж и Шантал. Той е от осемнайсети век, я тя от 1950. Той е французин, тя — белгийка.

— Как са се запознали? Не съм забелязала да пътувате много.

— Запознали са се на съвет — среща на консорциума ни, която се провежда на всеки няколко години. На големите идват от цял свят. Ние обикновено ходим на европейските.

— Международна среща на ревенантите. Това да не би да е нещо като Обединени нации на мъртвите? — прихнах аз, но се овладях, когато забелязах сериозното му изражение.

— Това е древна традиция. Тези срещи са строго секретни, разбира се — поради обичайните мерки за сигурност. В противен случай би било все едно да се предложим на тепсия на нума.

— Значи така са се запознали младоженците. На политическа среща.

— Да. Освен че тези срещи са информационни, те предлагат много възможности за запознанства. Трудно е да срещнеш партньор, когато социалният ти кръг е ограничен.

Шарлот ми беше казала същото. Бях решила, че тъкмо затова тя нямаше гадже. Сега вече знаех, че е влюбена в Амброуз от години. Запитах се как ли се справя без Шарл. Често си пишехме имейли, но не се бяхме чували, откакто близнакът й избяга.

Венсан започна да си играе разсеяно с пръстите ми и отново привлече мислите ми към настоящето.

— Повечето ревенанти имат ли партньори? — попитах аз. — Питам, защото Амброуз и Жул ми се струват щастливи и доволни, че са сами.

— Двамата са все още „нови“. Да пожелаят да се обвържат би било все едно съвременен тийнейджър да реши да се ожени. Защо да си вързан с един човек, след като животът ти едва започва? По-точно казано, животът след смъртта — поправи се той.

— Ти обаче нямаш нищо против да си само с едно момиче — пошегувах се аз, след това се почувствах неловко.

Венсан се усмихна.

— Нали не си забравила, че аз съм различен? Щях да се женя, когато бях човек. Може би просто съм от мъжете, които търсят обвързаност — обясни той. — Та да се върнем на темата — продължи и ми се усмихна срамежливо, — след неколкостотин години ергенски живот хората като Жорж често искат да се обвържат. Сигурно това е част от човешката ни същност, която се запазва и след смъртта. Имаме нужда да обичаме и да бъдем обичани.

— Ами Жан-Батист? Той е все още сам.

Венсан погледна към водата и се ухили.

— Той е много дискретен в това отношение.

— Какво? — възкликнах аз. — Искаш да кажеш, че Жан-Батист си има гадже ли?

Той изви вежда и ми се усмихна, поклати глава.

— Тогава любовница. Момче ли? — ахнах, когато ме осени истината. — Гаспар ли?

Венсан се усмихна широко.

— Не ми казвай, че досега не ти е минавало през ума.

Поклатих глава. След като вече знаех, всичко си идваше на мястото. Двамата бяха съвършени един за друг.

Венсан скочи и отнесе чиниите в тентата. Върна се и седна до мен.

— Донесъл съм ти нещо, Кейт. — Бръкна в джоба на сакото и извади малка кесийка от червено кадифе.

Разхлаби връзките, извади медальон и внимателно го постави в дланта ми.

Беше златен диск колкото монета от един долар, обточен с два кръга от ситни, златни, плътно застъпени топченца. В средата на диска се виждаше тъмносин триъгълен камък с гладка, леко заоблена повърхност. Между камъка и редиците топчета се виждаха фини златни нишки във формата на пламъци. Изглеждаше старинно, много подобно на гръцките бижута в галерията на деди.

— Господи, Венсан, великолепно е — едва намерих сили да изрека, защото гърлото ми се сви от обзелите ме чувства.

— Това е signum bardia, знакът, който ще показва на ревенантите, че си свързана с нас, че знаеш какво представляваме и може да ти се има доверие. Жан има такъв и никога не го сваля.

Очите ми се напълниха със сълзи. Стиснах медальона в ръка и прегърнах Венсан през врата. После го пуснах, за да избърша сълзите си.

Усмивката му ми се стори колеблива.

— Значи ти харесва.

— Венсан, „харесва“ изобщо не е точната дума. Той е неземно красив. Откъде го взе? — попитах, тъй като не можех да откъсна очи от изящния накит.

— От съкровищницата ни.

Стрелнах го с поглед.

— Значи е на Жан-Батист?

Той се усмихна уверено.

— Не. Въпреки че е в неговата къща, съкровищницата принадлежи на френските ревенанти. Тези накити се предават от хилядолетия. Това бижу е записано като последното използвано от един от пратениците ни в Константинопол през девети век.

Ококорих се.

— Сигурен ли си, че е за мен? Да не би някой да има нещо против?

— Показах го на Жан-Батист и Гаспар и те ме поздравиха за избора, бяха единодушни, че е много подходящ за теб. Сега е твое. Не трябва да го връщаш. Поне така се надявам. — Усмивката му беше искрена, също и очите.

Леле! Погледнах висулката и проследих пламъците с пръсти. Венсан се наведе над накита с мен.

— Интерпретациите на символите са най-различни. Написани са книги за signa bardia — но пирамидата би трябвало да означава живот след смъртта, а трите ъгълчета символизират трите ни дни сън. Пламъците представляват аурата и единствения начин, по който можем да бъдем унищожени. Кръгът е безсмъртието.

Не откъсвах очи от него, неспособна да повярвам, че това древно бижу, символ на вида на Венсан, е мое. Той го взе от ръката ми и нежно ми го сложи на врата. Изражението му, когато ме погледна след това, бе прекрасно като самото бижу.

— Благодаря.

— Бих казал „за мен беше удоволствие“, но истината е, че удоволствието не беше само мое. Този подарък не е единствено от мен. Той е от всички нас. Знам колко много се разстрои, когато Артур те накара да се почувстваш като аутсайдер. Искам да си сигурна, че това не е така. Не си ревенант, въпреки това си една от нас. Този signum означава, че си част от братството.

Отпуснах се в прегръдката му, затворих очи и ми се прииска никога нищо да не се променя. Най-съкровеното ми желание бе времето да спре и да остане така завинаги.