Саможертвата

37.

Венсан беше мъртъв, а тялото му беше отнесено от нума. Щом осъзнах какво означава това, ме изпълни парализиращ страх.

При нормални обстоятелства той щеше да се съживи след три дни. Само че нума нямаше да позволят подобно нещо да се случи.

Ако унищожаха тялото незабавно, той щеше да престане да съществува. Завинаги. Виолет обаче можеше да стори нещо много по-лошо. Можеше да изчака един ден и да го унищожи, докато духът му съзнава какво става. Вечността във формата на скитащ се дух, който няма как да приеме физическа форма, бе ужасна съдба, поне според мен. Трябваше да направя нещо, преди нума и новият им лидер да се задействат.

Обадих се на Амброуз.

— Кейти-Лу? Още ли си в Монмартър? Венс пристигна ли? — попита той, без да ми даде възможност да заговоря.

— Ти откъде знаеш… — започнах.

— Жул спи и е бил в къщата, когато вие двете сте решили да проследите Артур, затова той е проследил вас. Щом разбрал къде отивате, съобщи на Венсан, след това каза и на мен. Наред ли е всичко? Дай да чуя Венс.

— Амброуз, Венсан го няма. Виолет и нума го убиха и отнесоха тялото му. Той е при тях, Амброуз! — Гласът ми звучеше истерично. Просто нямах сили да се владея.

— Какво? Виолет ли? — изрева той. — Къде отидоха?

— Тръгнаха от основата на стълбището на „Сакре Кьор“ в бял ван, прилича на онези, с които се правят доставки.

— Кога?

— Преди не повече от две минути.

— Артур още ли е там?

— Да. С Джорджия е. Тя е ранена.

Трябваха му цели три секунди, за да измисли план:

— Добре. Артур ще знае дали Джорджия трябва да отиде в болница или не. Ако не се налага, тримата се връщате при Жан-Батист. Веднага ще му се обадя. Той ще съобщи на братството в Париж да започнат претърсване. Чакай малко, Кейти-Лу.

— Благодаря, Амброуз. — Гласът ми прозвуча отчаяно. Не можех да си позволя да заплача. Ако заплачех, нямаше да мога да спра. А трябваше да бъда силна.

Обърнах се към стълбището и видях, че Артур слиза с Джорджия. Тя беше дошла в съзнание и се облягаше на него. Кърпичката, притисната към устата й, бе червена от кръв. Хукнах по стълбите към тях.

— Погледнах надолу и не видях тялото — рече Артур, щом се добрах до тях.

— Виолет го отнесе. Позвъних на Амброуз и Жан-Батист ще прати хора да го потърсят. — Гласът ми звучеше равнодушно, докато се опитвах да овладея чувствата си. Само още няколко минути и щях да се отпусна, казах си аз и прехвърлих свободната ръка на Джорджия през рамото си.

— Кого е отнесла, Кейти Дребосъчеста? — прошепна Джорджия и се подпря на мен. Беше изпаднала в безсъзнание преди пристигането на Венсан и не знаеше какво се е случило. Нямах никакво желание да обяснявам. Все още не.

— Трябва ли да местим Джорджия — обърнах се към Артур.

— Ранена е, но няма счупени кости. Туристи горе, на високо, я видяха. Най-добре да изчезваме оттук, преди някой да повика полиция.

Тръгнахме надолу и излязохме на улицата, където взехме такси, което тъкмо бе оставило малка група монахини. Вдигнах поглед към базиликата. Двама полицаи бяха застанали на най-горното стъпало и ни наблюдаваха, а хората сочеха към нас. Затворих облекчено очи, когато таксито потегли. Последното, което ми трябваше, бе да ме спрат за разпит.

„Венсан го няма. — При тази мисъл изтръпнах цялата. — Недей. Не мисли за това. Дръж се, иначе няма да успееш да му помогнеш.“

Стиснах ръката на Джорджия, когато тя отпусна глава на рамото ми.

— Добре ли си? — попитах.

— Боли — рече тя. — Устата ми отвътре кърви, където онова адско изчадие ми разклати зъб.

Погледнах към Артур.

— Амброуз каза, ако не се налага да я водим в болница, да я отведем в къщата при Жан-Батист.

— Там отиваме — потвърди той.

— Ааа… Няма да стане! Забранено ми е да влизам там — възкликна Джорджия.

— Не те питам — заяви твърдо Артур. — Ще се обадя на лекар, който ще те прегледа, когато пристигнем. Най-добре да ти осигурим частен лекар, вместо да те водим в болница. Тъкмо ще ти сложим лед на лицето, вместо да висим в претъпканата чакалня на някоя болница.

Той протегна ръка и стисна нейната. Джорджия веднага се успокои и отпусна глава назад.

— Не си въобразявай, че не знам какво правиш, господин Успокояваща Суперсила.

Артур изви уста в подобие на усмивка. За пръв път виждах да се усмихва, откакто Джорджия го нарече гериатрик в кафенето.

— Да престана ли? — попита той.

— Не, за бога — отвърна тя. — Страхотно е. Просто не исках да си мислиш, че си ме заблудил.

Той ме стрелна с поглед и усмивката му се стопи.

— Мислех, че си ти — признах гузно аз.

— Не те виня — отвърна той.

Двамата не откъсвахме очи един от друг, мълчахме, докато накрая аз се отпуснах на седалката, докоснах болезнено пулсиращото си рамо и затворих очи, когато ужасът, преживян през последния половин час, не ме връхлетя отново.

— Какво не е наред? — попита Джорджия.

Въздъхнах дълбоко.

— О, Джиджи — отвърнах и използвах галеното име на сестра ми, останало още от детството. — Докато беше в безсъзнание, дойде Венсан. Двамата с Артур те спасиха, но нума… те го убиха. После отнесоха тялото.

Повече не можех да се владея и избухнах в плач.

— О, Кейти Дребосъчеста. — Тя се отдръпна от Артур и ме прегърна. — Горкичката ми Кейти — рече с неуверен глас и сълзите й потекоха.

Докато таксито пресичаше спокойните парижки улици, двете със сестра ми останахме прегърнати, разплакани.

Лекарят ни чакаше, когато пристигнахме у Жан-Батист. Артур помогна на Джорджия да се настани в хола, излезе и затвори вратата след себе си. Човекът зададе на Джорджия куп въпроси за случилото се, колко време е била в безсъзнание, светна с фенерче в очите й и най-сетне заяви, че е добре. Посъветва я да отиде на зъболекар заради разклатения зъб, след това й предписа студен компрес за челюстта и обезболяващи.

Оказа се, че рамото ме боли, защото имам спукана ключица. Лекарят стегна гърдите и рамото ми с ластичен бинт и ми каза да си сложа лед.

— И на двете ви трябва почивка — разпореди се той.

„Да, сигурно“ — помислих си. Щом върнех Джорджия вкъщи, отивах да търся Венсан.

Докато изпращах лекаря, Артур се появи с пощенски плик. Подаде го на човека, стисна ръката му и го изпрати до портата.

После се обърна към мен. Стори ми се, че много се старае да прикрие аристократичната си студенина. Тази незначителна промяна най-неочаквано му придаде вид на нормален човек, а не на восъчна фигура от някой музей.

— Кейт — рече той, — много се извинявам за случилото се. Трябваше да направя нещо повече и да го предотвратя. Само че Виолет… тя и преди е имала откачени моменти, затова реших, че ще мога да я вразумя. А и нямах представа какво е намислила.

— След като си знаел, че има връзка с нума, защо си мълчал? С мълчанието си излагаш всички на риск — обвиних го аз и усетих как в гърдите ми се надига изпепеляваща ярост. Ако беше направил нещо, сега нямаше да сме в това положение.

— Всички знаеха, че Виолет има връзки с нума. Всички разчитаха на информацията, която тя донасяше. Никой нямаше представа какви ги върши. Когато започна да поддържа връзки с Никола, реших, че го използва, за да се сближи с парижките нума, за да ги дразни. Щеше да пофлиртува с тях, преди ние да се намесим и да ги унищожим. В миналото се е заигравала с враговете, преди да ги убие. Когато обаче Венсан ми каза, че нума знаят как е бил убит Люсиен, заподозрях, че тя — несъзнателно — е издала информацията. Нито за миг не предположих, че работи с тях и си сътрудничат.

Не откъсвах очи от него. Двамата с Виолет бяха заедно от векове. Как бе възможно той да не знае какво е намислила тя? Само че действията му в Монмартър, както и измъченото му лице ме убедиха, че ми казва истината.

Вдигнах поглед и видях, че Жан-Батист слиза по широкото стълбище. Обичайната му изправена, горда стойка я нямаше, докато крачеше към мен. Знаех, че Венсан е любимецът му, заместникът му. Той го приемаше като свой син. Спря пред мен, след това направи нещо напълно неочаквано. Прегърна ме, а аз много се постарах да не се мръщя от болка, когато рамото ми докосна неговото.

— Много ми е мъчно — бе единственото, което каза.

Тези четири думи възроди страха ми от Господ. Та това бе Жан-Батист. Нямаше намерение да ми изнесе дълга реч за това как възнамерява да върне Венсан, нито пък да обсъжда други възможности. Тези четири думи бяха напълно достатъчни и те сякаш казваха „Няма надежда“, защото това бе смисълът им.