Саможертвата

10.

Едва бях седнала на леглото, когато на вратата се позвъни. След две секунди някой почука на вратата на стаята ми.

— Катя, миличка. Венсан е дошъл. Качва се.

— Благодаря, мами — отвърнах и отворих вратата. Баба беше застанала пред мен, облечена като за излизане, с обувки на осем сантиметра и пола до средата на прасеца. По нея нямаше и грам тлъстина, а изборът й на кройка подчертаваше най-хубавите крака, които бях виждала на по-възрастна жена.

— Какво има? — попита тя, когато видя изражението ми.

— А, нищо — отвърнах механично, след това разбрах, че тя няма да се премести, докато не й отговоря, затова попитах: — Мами, някога попадала ли си в положение, когато нарочно са те накарали да се чувстваш като аутсайдер? Все едно не ти е там мястото?

Мами скръсти ръце и вдигна поглед към тавана.

— Семейството на дядо ти ме караше да се чувствам така в началото. Имаше противопоставяне на старите пари на тяхното семейство и новите на моето. Отнасяха се към мен като към парвеню.

— Това обаче се промени, нали?

— Да, когато разбраха, че не давам пет пари какво мислят за мен. Май това беше една от причините, поради които дядо ти се влюби в мен. Бях единствената жена, която намери сили да се опълчи на майка му.

Не се сдържах и се усмихнах.

Мами стисна ръката ми. Парфюмът й на гардения не се беше променил от времето, когато бях дете, и ароматът ме дари със спокойствие. Тя ме познаваше открай време. Беше в болницата, когато се родих.

Въпреки това не можех да й кажа какво точно ме тревожи. Бях готова да й поверя живота си, но не можех да си представя как ще реагира тя, ако й кажех какво представлява Венсан. Ако изобщо ми повярваше и не ме заведеше веднага на психиатър. Целта й беше да ме защитава, а това не включваше да пуска внучката си на срещи с ревенант.

— Сигурно ти е безкрайно трудно — чух отново гласа на мами. Отново вдигнах поглед към угриженото й лице. — Говоря за местенето от Бруклин в Париж, новото училище, създаването на нови приятелства. Сигурно имаш чувството, че живееш в съвършено нов свят. При това доста страшничък.

„Нямаш представа, мами, просто нямаш представа“ — помислих си аз и я оставих да ме прегърне.

Венсан чакаше в коридора, когато отворих вратата. Разтревоженото му изражение се промени, когато забеляза, че не изглеждам разстроена.

— Кейт, много се извинявам — рече той и ме прегърна. Затворих очи и се отпуснах в прегръдката му за няколко секунди, преди да го привлека в апартамента.

— Здравей, Венсан, миличък — поздрави го мами, застана зад нас и се надигна на пръсти, за да го разцелува. — Как си? — попита тя.

Баба и дядо обичаха Венсан, което правеше живота ми по-лек. Непрекъснато звъняха на Джорджия и я питаха къде се намира, докато аз трябваше само да кажа, че излизам с Венсан, и въпросите секваха. Поредната причина да не развалям работата.

— Ще ви оставя — рече тя, поведе ни към хола и затвори вратата след нас. Стаята беше пълна с антики, артефакти и картини, миришеше на нещо средно между прашна библиотека и бедуинска шатра.

Настаних се на канапето до ваза, пълна със свежи цветя, една от няколкото, които мами подреждаше из стаите, така че когато седнеш, да бъдеш обгърнат от аромат на фрезии, люляк или нещо друго прекрасно, преди да се преместиш в зоната, където цареше миризмата на старо. Венсан се настани на фотьойла точно срещу мен.

— Не знам как да се извиня за онова, което се случи — рече той. — Знаеш, че никой друг не е съгласен с Артур.

— Знам — отвърнах, макар да знаех, че Жан-Батист не подскачаше от радост, когато ме прие в къщата си. Поне оттогава се държеше мило и любезно с мен.

— Просто не разбирам — рече разтревожено Венсан. — Артур е страхотен тип. Въпреки че двамата с Виолет понякога се държат така, сякаш са божи дар за останалите ревенанти, той никога не се е правил на нещо изключително, нито пък е бил дребнав.

— Може би просто беше откровен — отвърнах аз. — Може би наистина мисли, че за мен е опасно да съм запозната с плановете ви.

— Да беше казал преди, вместо да повдига въпроса пред всички. — Той вдигна ръка към бузата ми, аз я стиснах и я поднесох към устните си.

— Всичко е наред — рекох, въпреки че унижението все още ме измъчваше. — И каква е цялата работа с Артур и Виолет? Двамата се карат като стара семейна двойка, но никога досега не съм ги виждала да се докосват. Те двойка ли са?

Венсан се разсмя и докосна с пръст една от старинните статуетки на деди, поставена на полицата над камината.

— Не са двойка, поне не спят заедно. — Изви вежда. — Но го каза много точно: „стара семейна двойка“. Артур се приема за защитник на Виолет. Те са живели по време, когато жените са имали нужда от защита — добави и се ухили. — Артур е бил съветник на бащата на Виолет и двамата са загинали по време на един и същи опит за отвличане. Затова — поне на мен ми се струва така — е напълно естествено, че двамата са останали заедно през всичкото това време, но със сигурност смея да заявя, че любовта не е част от връзката им. Зависимост, да, но не и любов.

— Ти откъде знаеш? — попитах, заинтригувана от смущението му.

— Двамата с Виолет се познаваме от едно време. Засичали сме се няколко пъти през годините. Всеки път, когато Жан-Батист попадне на нов текст, който му се стори важен, той ме изпраща при нея за оценка. Тя никак не се посвени да разкрие чувствата си пред мен.

Ахнах.

— Виолет е била влюбена в теб, така ли?

— Любов е доста силна дума, но да, призна, че се интересува. Само че аз не отвърнах на чувствата й. Истината е — той ме стрелна с поглед, след това отново насочи вниманието си към статуетката, — че се изкушавах да пробвам. Мислех, че това ще бъде единственият ми шанс да бъда с някого.

Усетих, че съм го зяпнала с отворена уста.

— Венсан, тя е едва на четиринайсет. Това е… струва ми се… перверзно.

— Навремето беше на двайсетина — отвърна той и се усмихна малко пресилено.

— Да, ясно — рекох, докато осмислях информацията.

— Нищо не се е случило — увери ме той. — Абсолютно нищо. Само че Виолет усети, че може да се получи и това вероятно я окуражи. Излязохме два пъти, но щом осъзнах, че не изпитвам нищо, приключих връзката. Оттогава не я бях виждал, което означава от поне четирийсет години. Дори помолих Жан-Батист да изпраща друг при нея.

— Значи тя ме мрази, задето съм с теб. — Спомних си какво каза Виолет на погребението на Филип за ревенантите, които са с хора, и се запитах дали беше случайна забележка, или го подхвърли нарочно, за да уязви човешкото същество, което беше успяло там, където тя не беше — да плени сърцето на Венсан.

— Тя вече разговаря с мен за теб — рече Венсан. — Държа се много мило и ме поздрави, че съм си намерил „толкова прекрасна млада дама“. — Имитацията на гласа й и претенциозният й начин на изразяване ни накараха да избухнем в смях. — Сериозно, тя много те харесва.

— Значи само Артур се държи гадно, така ли? — попитах.

— Май да — рече той, — въпреки че това е напълно нетипично за него. Той изчезна някъде веднага след събранието, очевидно за да ме избегне. Виолет ме помоли да му простя. Каза, че го била предупредила да не повдига този въпрос, но той се чувствал длъжен да разнищи проблема. Щяла да поговори с него по-късно.

— Много мило от нейна страна — отвърнах и изпитах топлота към странното момиче. — И без това всичко приключи. Сега искам просто да забравя.

Реших да обърна страницата на днешното унижение и ми хрумна нещо:

— Венсан, снощи открих нещо за ревенантите в библиотеката на деди.

— Наистина ли? — Рядко се случваше аз да изненадам Венсан, но в момента той изглеждаше така, сякаш ако го бутнех с пръст, щеше да падне. — Може ли да видя?

Поведох го към кабинета, но първо надникнах, за да се уверя, че дядо не е там. Погледнах часовника на бюрото му. Той щеше да затвори магазина след половин час. Значи имахме достатъчно време.

Извадих бестиария от кутията и го поставих върху бюрото на дядо, след това отгърнах на страницата с ревенантите. Венсан изви вежди, когато видя илюстрациите.

— Леле, това е много рядко издание, Кейт. За ревенантите няма почти нищо в човешките книги.

— Защо?

Той остана надвесен над книгата, докато обясняваше:

— Търговци и колекционери като дядо ти знаят, че ако открият нещо, могат да го продадат за малко състояние на група анонимни купувачи. Тези колекционери прибират всичко, свързано с ревенантите, преди още да излезе на пазара. — Венсан ме погледна. — Жан-Батист е един от тях. Събрал е купища стари ръкописи в библиотеката си. Съмнявам се, че Гаспар е прегледал дори половината.

— Значи дядо наистина много цени тази книга — рекох аз и се запитах защо му е да пропусне продажба на висока цена единствено за да запази книгата в библиотеката си. Може пък да не беше видял страницата, посветена на ревенантите, и да нямаше представа за стойността й.

Венсан отново насочи вниманието си към книгата и зачете, докато следваше текста с пръст.

— Знаеш ли латински? — попитах аз.

Той се усмихна.

— Да, беше задължителен предмет в училище, преди да дойде времето, когато хората решиха, че мъртвите езици не стават за нищо. Да ти го преведа ли?

— Снощи се опитах да го преведа — признах аз.

— Ясно — отвърна Венсан и очите му заблестяха весело. — Не мога да си представя да подминеш подобно предизвикателство. — Той погледна книгата и докато четеше пасажа на английски, аз останах доволна, че вече имам представа за какво става. Когато той приключи, аз премълчах, че е пропуснал последните два реда. И аз на негово място нямаше да искам той да си помисли, че е прокълнат, след като е с мен.

— Кажи ми повече за бардиа? — попитах аз. — Ако сте такива, защо тогава се наричате ревенанти?

— Добър въпрос. Май просто е демодиран. — Замисли се за секунда. — Предполагам, че става въпрос за превъзходство — ние си мислим, че сме истинските, докато нума са по-скоро отклонение от правилото. Ако искаш попитай Гаспар, но според мен бардиа произлиза от дума, която означава „пазя“, затова е по-точният термин, когато става въпрос за нас. Използва се в официалните ни документи. Ако обаче изречеш „бардиа“ пред Амброуз или Жул, те със сигурност ще те погледнат странно. — Той прелисти отново книгата, върна я на мястото й, след което прибра кутията в библиотеката.

— Венсан? Когато Жан-Батист говореше днес, спомена нещо за офанзива. Стори ми се, че има нещо, което предпочиташ той да премълчи. Все едно, че двамата криехте нещо, преди Артур да пожелае да ме изритате. За какво ставаше въпрос?

На лицето на Венсан се изписа странно изражение. Той ме изправи на крака.

— Няма значение. Ако някога се окаже, че има, тогава ще ти кажа, но сега предлагам да поговорим за нещо интересно.

— Какво например?

— Къде ще те заведа на вечеря — отвърна той, привлече ме и ме притисна до себе си, за да ме целуне. Всичките ми съмнения се стопиха като снежинки над огън.